Що е то левица и има ли такава у нас?

Опитът на „Старата другарка” да смени имиджа и да се превърне в „Стара госпожа” претърпя пълно фиаско. Днес в БСП са останали цифром и словом 105 хиляди души. През 1990 бяха един милион. Без ясна идея всеки проект е обречен на провал. Ако не си беше сменяла името и си беше останала една типична комунистическа партия, днес със сигурност Столетницата щеше да се радва на много по-голяма подкрепа, макар и далече от властта, а в татковината ни щеше да си има нормална демократична левица, създадена на основата на БСДП на д-р Дертлиев, светла му памет, която да печели отвреме навреме избори и да провежда толкова необходимите за сиромашки народ като нашия социални политики. Не би! Увлечени от манията си да не изпуснат властта като самоцел, другарите тотално забравиха механизмите, чрез които упражняването на власт би могло да донесе нещо полезно за обществото. Не, че някога са ги владеели, но сякаш за всички ни щеше да бъде по-добре те да си бяха останали комунисти. Поне ни бяха ясни, а и щяхме да си спестим терора на техните уж десни проекции – СДС на Костов, НДСВ, ГЕРБ...

В последните 20 години да сте чували за защита на труда на наемния работник, безплатно образование, безплатно медицинско обслужване, укрепване на публичния сектор и други ей такива нещица, които изповядва всяка нормална левичарска формация в добрата стара Европа, в магичната нова Латинска Америка, че даже напоследък и в Съединените американски щати!? Няма и да чуете. Подменените лица на Тошовата партия толкова са замъглили мозъците ви с мита за неизбежността на десния път, който води към никъде, че и през ум няма да ви мине, че има и различен път - към друг тип общество, към други структури на държавата, към други политики, които не облагодетелстват внуците и правнуците на тоталитарната номенклатура, а могат да гарантират по-добър материален бит на вашите семейства, на вашите деца, на вашите родители, на вашите приятели...

Само за последните 20 години на Стария континент се обособиха поне три читави идейни платформи вляво – социаллиберализмът на Тони Блеър, демократичният социализъм на Лионел Жоспен, радикалният бунт срещу елитите на Пабло Иглесиас. Да прихванаха „Старата госпожа-другарка” и нейните „приятелки” поне мъничко от тях!? Няма начин, пичове, няма начин – ако бяха прихванали, щеше да им се наложи от принципни съображения да подхвърлят от накраденото трошички и на вас. Не се заблуждавайте – те не са особено хуманни и милостиви! Защо да ви подхвърлят, като могат и да не ви подхвърлят!? Защо да ви дават глътка икономически въздух, като могат да продължат да ви държат в робство!?

В Евангелските текстове има един много интересен момент. Когато Христос кара учениците си да нахранят събралото се множество с двете риби и петте хляба, Той първо приканва петте хиляди души да се разделят на редици от по 40-50 човека. Господ не е самозван господар, който да подхвърля монетки в тълпата, подобно на познатите ни от историята крале и императори, а настоява да се създаде порядък при раздаването на храната, за да може тя да стигне до всички. По този начин двете риби и петте хляба не само се оказват достатъчни, но и остават излишъци, а тълпата се превръща в общество. Ето ви го социалното в най-чистия му вид! Това социално, което човъркаше и човърка умовете на много достойни хора в Европа и по света, които през вековете и днес търсиха и търсят онази формула, която да донесе повече хармония в материалния живот на хората. „Социализмът е убежище за истинските християни”, казва сър Арнолд Тойнби и на тия от нас, в които сърцето продължава да бие отляво, би трябвало да ни е станало ясно, че той не може да работи без Христос. Това, което вече 72 години върлува в родината ни, няма нищо общо с благородната идея. През първите 45 години то беше всичко друго, но не и социализъм и затова безкрайно лесно му се удаде да надене „дясната” мантия, за да може през последните 27 години да продължава да се държи като нагла и безскрупулна „аристокрация на неграмотността”, която подхвърля монетки в тълпата само когато започне да й се повръща от преяждане.   

Физика и метафизика

Безумният спор дали комунистите, или антикомунистите са по-виновни за катастрофата на държавицата ни дотолкова ме отегчи, че реших да попрочета малко книжки на един от големите умове на нашето време сър Стивън Хокинг. Признавам без бой – физиката никога не ми е била особена страст, в даскало едва кърпех тройките. Но сър Стивън толкова увлекателно и на разбираем език разказва за Вселенските неща, че успя да ме грабне от първата страничка. Изумително е какъв съвършен порядък съществува в космическата природа! И най-малките невидими частички, и най-големите галактики, че даже и черните дупки са фино и прецизно структурирани. Гравитационните взаимодействия между телата са абсолютно балансирани. Съществуват множество парадоксални, но не и нелогични механизми, които поддържат цялостта на Вселената. Например така наречените черни дупки могат да всмучат цели галактики, които обаче впоследствие се проектират на друго място в пространството и започват нов живот. Изобщо няма какво повече да ви обяснявам – книжките си заслужават отделеното време, оставете за известно време „комунистите” и „антикомунистите” и ги прочетете!

Основният въпрос, на който Стивън Хокинг не може да намери отговор в опита си да създаде единна теория за възникването и функционирането на Вселената, е стар като самата нея – има или няма пръст Господ в процеса. Този въпрос съвсем не е чужд и на гениалните умове, на чиито достижения сър Стивън стъпва в своите разработки – Николай Коперник, Джордано Бруно, Галилео Галилей, Йохан Кеплер, Исак Нютон и Алберт Айнщайн. Има ли Висшата Хармония автор, кой е той и каква е неговата същност? Както се досещате – отговорите съвсем не са еднозначни. Коперник, Кеплер и Нютон са категорични – Вселената е Божие творение. Бруно, Галилей и Айнщайн не отричат подобно твърдение, но пък подозират, че човечеството няма адекватна представа за Бога. Самият Стивън Хокинг постоянно изненадва аудиторията си – понякога казва „Да”, друг път - „Не”. Колебанията и съмненията са присъщи на всеки интелект...

Всъщност представата за Бог се изгражда до голяма степен и от цивилизационната среда, в която е роден и живее конкретният индивид. Нормално е тя да е различна при православния християнин, при католика, при протестанта, при юдаиста, будиста, мюсюлманина и тъй насетне. За нас, православните, като че ли не съществува необходимост да си изграждаме някаква специфична представа за Бог, тъй като ние не се срамуваме да произнасяме името Му – Иисус Христос. Творецът е познаваем единствено чрез Своето Въплъщение. А нима Христос не говори и за космически неща като небесни сили и тела!? Идеята е по-скоро дали сме дорасли да Го чуем -  „Ако за земни работи ви говорих, и не вярвате - как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?” (Из Евангелие от Йоан). Постулатът за неделимостта и единосъщността на Светата Троица е основополагащ и за другите основни течения на християнството – католицизма и протестантството. Учените, за които си приказваме, с изключение на Айнщайн (и то донякъде, защото е казал достатъчно ласкави думи за Христос), са част от християнската цивилизация. Откъде идва колебанието!? И дали питането съвсем не е какво е Бог, а какво е човекът!? Защото май точно тук е голямото разминаване между Източното и Западното християнство. За Православието човекът е едно слабо, грешно и объркано същество, което следва да измине дълъг път, докато достигне своето съвършенство. За западните вероизповедания той е богоизбран и рано или късно ще стане „господар” на Вселената. Е, бихте ли поверили управлението на Вселената на вашия комшия, или е по-добре тя да си остане в ръцете на Бога? Не е ли по-хубаво да се учим и да следваме Божиите принципи, правила и закони в търсенето на верния път? Тази Висша Хармония, която гениалните умове откриват във Вселената, не би ли могла да бъде наречена със своето истинско име – Любов?

Типично по нашенски, май започнах да давам акъл на сър Стивън Хокинг. А той, вярвайте, си има достатъчно. И, слава Богу, че не е роден по нашите ширини! Добре си е човекът в Англия, има спокойствието да пише книжките си и да не се занимава с глупавия въпрос дали комунистите, или антикомунистите са по-виновни за катастрофата на България.  

     

Грехота е

Пристигат две закъснели момчета за неделния ни мач. Носят торбичка с хляб, оставят я на земята и бързат да се включат в играта. Стоп! У нас, старите кримки, моментално се задейства наследеният от бабите и дядовците ни рефлекс – „Ей, я вдигнете веднага хляба! Грехота е!”.

Грехота е! Вълшебното изречение, с което навремето вкъщи са се опитали поне малко от малко да ни научат на порядък и уважение.

Грехота е! За да знаеш, че нищо не ти е забранено, но не всичко ти е позволено.

Грехота е! Защото има една тънка граница между доброто и злото и не е хубаво да я престъпваш.

Грехота е да удряш по-слабия. Грехота е да вземеш парите на бедния. Грехота е да откраднеш. Грехота е да завиждаш. Грехота е да се радваш на чуждото нещастие. Грехота е да скверниш паметта на отишлите си от биологичния живот достойни хора. Грехота е да налагаш безразсъдното си его над родители, роднини, близки, приятели, познати и непознати. Толкова много „Грехота е” нося в торбичката на душата си, че тежестта й отдавна щеше да ме смачка, ако не съществуваше прекрасната християнска формула – осъзнаване на греха, покаяние, молба за прошка към Бога и тези, които си оскърбил. 

Признавам си без бой – греховната ми същност е толкова силна, че под ударите й е попадал и цял един народ. Вероятно поради липсата на достатъчно банани и „Кока-Кола” в детството ми в началото на „демокрацията”, което по независещи от мен причини съвпадна с настъпването на пубертета ми, аз така бях подгонил руснаците, че днешните родни русофоби ряпа да ядат. В шести клас – стачка за забрана на изучаването на руския език. В седми клас – стачка за забрана на всичко що се движи и е руско. В осми клас – безсрочна стачка с искане руснаците категорично да признаят, че най-нагло експлоатират българската култура. А в девети клас най-безцеремонно и агресивно нападнах в автобуса една клета руска женица, чието единствено „провинение” беше националността й. Не съм сигурен докъде щеше да стигне глупостта ми, ако дядо ми Любо, враг № 1 на „комунистите” в БГ, не беше я прекършил с два шамара и нравоучителното - „Грехота е! Престани да се заяждаш с руснаците! Те ни освободиха от турците и са свят за нас народ! Тяхната кръв създаде нашата държава”. Почти не усетих двата шамара, ама тия думи ме гръмнаха. Само едно успях да отвърна – „Добре де, дядо, ама нали те са ти откраднали камион по време на войната?”. „Има и по-важни неща от един камион, ама още не ги разбираш” – набързо приключи беседата дядо ми.

Има и по-важни неща... От един камион, от кока-колата и бананите, от футбола и личните симпатии... Има и по-важни неща...

Попрочетох за тия по-важни неща. Османската тирания си е била османска тирания и мъка за народа ни. Това че през последните 50-60 години от общо 482 е била по-поносима, не я прави по-малко жестока. Грехота е да забравиш десетките хиляди жертви от Априлското въстание и Старозагорското клане. До последно администрацията на султана се е държала с нас като с добичета, та било то и имотни добичета. А и тъй наречената „поносимост” е следствие на отслабването на Османската империя, а не на нейното облагородяване. Отслабване, което започва с поражението на поробителите ни в битката на народите при Виена през 1683 и продължава с пораженията им в няколкото последвали руско-турски войни. Дори и въпросът защо руснаците не са ни освободили по-рано – през 1812 или 1829, има твърде логичен отговор. Намира се в спомените на граф Игнатиев, когото напоследък изкарват за „пръв душманин на българския народ”. Простичко е – нямали сме подготвени и образовани хора, които да поемат управлението. Не, че и през 1878 ги има в кой знае какво количество, но все пак...  Попрочетох за тия по-важни неща... Попрочетох и ме хвана срам от мене си. Грехота е! Голям грях е да се подиграваш с кръвта на тия, които са те избавили от чумата. Голям грях е да преследваш благодетелите си. Голям грях е да забравиш подвига и да петниш паметта на баронеса Юлия Петровна Вревская или подполковник Павел Петрович Калитин, на десетките хиляди, които оставиха костите, душите и сърцата си в България. Голям грях е! И този грях щеше да ме смачка, ако не беше прекрасната християнска формула. Дядо Любо ми помогна да осъзная греха. После с години се проточи покаянието ми. А накрая поисках и прошка – от Бога и тези, които бях наскърбил. И те ме приеха като свой.