Случвало ли ви се е, докато си седите
спокойно и се реете из интернет, да попаднете на зов за помощ – закъсали със
здравето хора, най-вече деца, търсят средства за лечение в чужбина. Не вярвам
да не ви се е случвало! Сигурно и усещането ви е познато – все едно някой се
опитва да извади сърцето ти с клещи. После най-вероятно мнозина от вас вземат
телефоните си и пускат дарителски есемес или отиват до банката да преведат сума
според възможностите си. Донякъде, това, неприятното усещане в сърцето
преминава. Но само донякъде. Защото тепърва започват истинските въпроси:
- Ще успея ли да помогна действително?
- Тези хора не губят ли ценно време, докато събират нужните
пари – това са средства, с които малцина в България разполагат?
- Не се ли отчайват и натоварват допълнително?
- Ами ако се случи на мен или мои близки?
- А трябва ли човешкото страдание да се измерва и в пари?
- И в крайна сметка, ако не се съберат парите – какво ще
стане с този човек или това дете?
И още една купчина такива въпроси, които съвсем не
успокояват сърдечния ритъм.
Очевидно има проблем, а след като
има проблем - значи има и решение.
Идеята е да се направи максимално
възможното за тежкоболните хора и най вече децата и да им се спести допълнителният
стрес, който неизбежно съпровожда несигурните кампании за събиране на пари.
Българската държава има добра
традиция в тази насока, която датира от времето малко преди Втората световна
война, продължава през периода до 1989 година и някъде там, за съжаление,
спира. Тежкоболните хора в споменатите периоди, на които в България не може да се помогне, се изпращат на лечение в чужбина за сметка на Българската държава
след предварително уточнени спогодби със страни, които имат по-добро
здравеопазване от нашето. Без да коментирам защо – до определена дата това е
Германия, след тази дата – Франция.
Казват, че всичко ново е добре
забравено старо. Защо днес, тук и сега, възползвайки се от членството си в
Европейския съюз, държавата ни не сключи подобна спогодба – било то с Германия,
било с Франция. Като рамките на този евентуален договор биха могли да бъдат
по-широки и да включват, освен директното лечение на нуждаещите се в тези
страни, и обмяна на опит, ангажирането на техни добри лекари, които да работят
у нас, специализацията на наши специалисти в тамошни клиники, създаването на
съвместни центрове за лечение и така нататък. Няма нищо по-хубаво от това да се
учиш от опита и уменията на напредналите! Да, ще трябва да си платим! Но,
каквато и да е цената, тя ще е пренебрежимо малка в сравнение с надеждата за
живот, която хиляди хора ще получат.
Без да съм добър икономист –
инструментите за осъществяването на тази идея ги има. Фондът за лечение на деца
в чужбина, макар и не много популярен, е една чудесна институция, в която могат
да се събират средствата. Естествено е държавата да внесе своята подобаваща
лепта там, но и ние като общество и редови хора можем да отделяме по нещо и да
подпомагаме процеса. Да не говорим, че ако повече благотворителни фондации и
изобщо спонсори трупат ресурса на едно място, ефектът ще е несравнимо по-голям
от разпиляното събиране на есемеси. Има ли ги средствата, въпрос на добра воля
е да се потърси контактът с отговарящите за здравеопазването хора в Германия или
Франция. Не вярвам да ни откажат, даже се съмнявам, че ще проявят и особено
големи финансови претенции!
Не съм специалист в областта.
Признавам си. Просто ми се е случвало, докато си седя спокойно и се рея в
интернет, да попадна на зов за помощ – закъсали със здравето хора, най-вече
деца, търсят средства за лечение в чужбина. И усещането ми е познато – все едно
някой се опитва да извади сърцето ми с клещи. И ми се струва, че
по-централизираният подход, при който средствата ще се събират на едно място, а
нещата ще се уредени на ниво държави, ще облекчи малко болните хора – поне няма
да се тревожат за пари. Дължим им го, а и никой не е застрахован!
Няма коментари:
Публикуване на коментар