Прасешка история

Днес за втори път ме изгониха от форума на „Гонг”. Казвам го с определена гордост, защото и двата случая са показателни за нивото на българската спортна журналистика.

Първия път ми биха шута, защото споделих, че в любимия ми „Левски” би трябвало да играят повече софиянци. Днес, защото в един небрежен заядлив спор с фенове на ЦСКА на тема кой е по-велик употребих израза „прасешка история”.

Очевидно е, че много българи имат провинциални и родови комплекси, които са много глупави. Аз лично никога не съм се срамувал, че родът на майка ми е от София и прадядо ми е ловувал с Борис ІІІ, както и никога не съм се срамувал, че родът на баща ми е от село Загражден, област Плевенска, и че дядо ми, на когото съм кръстен, беше убеден сталинист. Това са си моите родове и аз си ги обичам. Бих обичал предците си дори да бяха последните разбойници, просто защото това са си моите предци и аз нося частици от тяхната кръв. Човек не бива да се срамува от произхода си, нито пък е необходимо да обвинява тези, които са го създали, за собствените си неудачи. А и въпросът си беше чисто футболен – синият тим винаги е бил по-силен, когато в него са играели повече софиянци и изобщо момчета, отраснали в неговата Детско-юношеска школа.

Що се отнася до „прасешката история” – там, разбира се, нещата са и доста по-различни, и доста по-смешни. Който познава футболния фолклор много добре знае, че феновете на ЦСКА наричат левскарите „говеда”, а феновете на „Левски” наричат цесекарите „прасета”. Досега никога не съм се обиждал, когато приятели от ЦСКА са ме наричали „говедо”, както и приятелите ми от ЦСКА никога не са се обиждали на „прасе”. Тази футболна терминология е толкова естествена, колкото и това, че за нас, левскарите, най-велик е Георги Аспарухов, а за цесекарите – Христо Стоичков.

Нежните душици от „Гонг”, обаче, тези, естествени за футболните фенове, нещица не ги разбират и когато видят мнение, което е различно от тяхното, цензурират. Чудно ли е тогава, че от години спортната журналистика у нас е на плачевното ниво на футбола ни. Как, отричайки най-футболните неща, можеш да говориш за футбол!? Спортните журналисти са се превърнали в някаква секта от богоизбрани, която си говори на някакъв тайнствен език и се кланя на някакво още по-тайнствено божество (даже, като се сетя за принадлежността на едни главни редактори към едни определени структури на тоталитарната държава, мисля, че се сещам за името на божеството). Ползата за спорта и футбола от тези момченца и момиченца е точно нулева, клоняща към минус 101.

Спортът не може без спортната журналистика. И няма какво да се лъжем – като своеобразен социален отдушник - и спорт, и спортна журналистика бяха на много по-високо ниво именно по времето на тоталитаризма. Тогава и журналистите си разбираха от занаята, и статиите им бяха по-критични, а и спортистите имаха с пъти повече успехи. Спортните хора знаеха езика и изискванията на нас, феновете, и гледаха да оправдаят очакванията ни. Днешните „юнаци” чрез заяжданията си с нас се надяват да прикрият провалите си.

Професорът

„Най-тежкият грях” – има такава приказка от Ангел Каралийчев. Оказва се, че в Божиите очи и на Божия кантар една отронена от окото на слепец сълза тежи повече от чешма, мост и църква. Грешникът, който се мисли за праведен, накрая свежда глава и поема към пъкъла.

Приказката си е приказка, но понякога така е и в действителност. Трябва да внимаваш, когато градиш, за да не нараниш някого, който няма никакво намерение да се меша в градежа ти.

Някога един бяга от България. Бил е войник и на границата убива други две войничета. Бяга от родината си, бяга от дълга си, убива и отива някъде си, където да търси свобода, жизнен опит, а може би просто повече пари. След време се връща. Родината му прощава. Близките на убитите от него му прощават. Обаче нашият юнак не е уверен, че му е простено и започва да гради църква. Вероятно Всепрощаващият му прощава и този фалш, но човечецът продължава настоятелно да търси Прошката, без да признава греха си. Питам се, колко ли тежат отронените сълзи от очите на близките на жертвите му?

И една истинска история. Навремето професор Стайко Трифонов беше „страшилище” за студентите. Преподаваше новата история на България. Носеше вехто синьо костюмче, изглеждаше строг и необщителен. Когато започваше да говори за България, очите му заблестяваха. Когато сочеше земите, населявани в миналото от етнически българи, ръката му се плъзгаше по цялата ширина и дължина на географската карта на Европа, като закачаше част и от азиатския континент.

Професор Трифонов рядко се усмихваше камо ли да се засмее. Говореше притеснен и натъжен за ставащото в страната ни през бурните години на прехода. Опитваше се да ни научи поне малко на патриотизма, който искрено и неподправено гореше в сърцето му. В действителност изпитите му бяха трудни само за напълно неподготвените студенти. Останалото бяха женски писъци и истерии на първокурсници. Жалката легенда разправя, че някаква истерична мърла, скъсана на изпит заради собствената си глупост, е направила черна магия на професора. Глупавите суеверници виждат в тази още по-глупава легенда мистериозен знак. Истината е, че професор Трифонов си отива от грешния свят от обикновено за простосмъртните заболяване, огорчен от разпада на страната ни и загрижен за съдбата на останалото на тази територия малцинство с българско национално самосъзнание.

Вероятно Професорът е бил голям грешник и вероятно го е „пипнала черната магия” (вероятно поръчана при някой ходжа), на „праведната” истерична мърла. Макар че от гледна точка на християнската вяра (невероятно, но факт – на територията България все още има остатъци на християнско население!), това си е направо малко вероятно.

Аз знам само, че, колкото и да е бил грешен, Стайко Трифонов е истински праведник в сравнение с юдите, които продадоха и предадоха България за много по-малко от 30 сребърника!

Знам и вярвам, че Господ не понася еднакво черната магия и глупавите суеверници!

Убеден съм, че сълзите на скъсаните глупави студентки не са сълзата, отронена от окото на слепеца. За да знаеш, трябва да учиш! Прости ни, Професоре, глупостта и почивай в мир!  

Картината

Искам да разкажа за една картина. Пейзаж на Търново и Янтра. Подари ми я Стара мама – майката на майка ми, преди доста години. Не съм любител на вещите, а и тази картина не е нещо особено – просто една река и няколко къщички, но това е най-ценният подарък, който някога съм получавал, защото са ценни историите, които понякога предметите носят в себе си, особено когато ги знаеш в детайли.

В местността Урвич, близо до пътя от София за Самоков, има една интересна постройка с каменни бойници, за която много хора си мислят, че е останала от времето на Второто Българско царство. Истината е, че руините на автентичната крепост се намират доста по-навътре от пътя. Сградата, за която говорим, е издигната през 40-те години на миналия век от един уникален българин, за когото съм сигурен, че твърде малко хора са чували - Ботьо Бараков. Едва ли и аз щях да знам името на този достоен човек, ако не бяха тайнствените разкази на дядо ми Любо, които, подобно на новините на БиБиСи и „Гласът на Америка”, нямах право да разпространявам сред приятелчетата си в училище.

Бараков е от онзи тип хора, от които дядо ми най-много се възхищаваше – самонаправилите се. Нарочно не използвам англоезичния термин, точно защото има хубава българска дума и дядо ми Любо не би ми простил, ако не я използвам. Тръгнал от нищото, благодарение на предприемчивия си дух и интелигентността си (кажете ми един съвременен български бизнесмен с подобни личностни характеристики), Ботьо Бараков за кратко време натрупва състояние. Занимава се с производство, дистрибуция и търговия с бои - дефицитна за времето си стока (Я, освен рекет, проституция, наркотици и хазарт имало и други начини да изкарваш пари, само трябвало да откриеш дефицитната стока!). Вратите на всички заможни домове от Виена на запад са отворени за него, но той си остава верен на България. В периода между двете световни войни Бараков е един от най-богатите българи, който обаче не парадира с парите си, а подпомага с тях родното изкуство, защото както сам казва „Изкуството е висшата форма на изява на човешката същност”. Десетки родни писатели издават книгите си с пари на този човек, като той не претендира и за една стотинка от продажбите – всички приходи са оставали за авторите. Бараков храни в буквалния смисъл на думата един куп художници, скулптори, артисти, певци и музиканти. Голямата му идея е сградата на Урвич, замислена и построена според неговото желание в средновековен стил, да се превърне в галерия на българското изкуство. Само със свои средства той купува стотици картини, скулптури, керамични произведения, пластики…

Дядо ми обичаше да казва, че след 9-и септември 1944 никога не е страдал от комунистите, а от простите хора. „Не ме е яд,” – казваше ми той – „че ми национализираха 8 леки автомобила и 2 камиона. Яд ме е, че тези прекрасни за времето си машини попаднаха в ръцете на шивачи и овчари, които ги съсипаха!”. Като се има предвид, че понякога ние действително сме малък, но много прост народ, не е трудно да се досетим, че след споменатата култова дата за Ботьо Бараков настъпват трудни времена. Набеден за „враг на народа” (естествено е на един малък и много прост народ интелигентните хора да му бъдат врагове), той е изпратен през 1948 година в Белене. Същото това Белене, което дядо ми успява да избегне благодарение на един истински… комунист - Димитър Петров – Диндо, който има достатъчно кураж и власт, за да го опази. Между другото бай Диндо се опитва да отърве и Бараков. Отива при един малък и много прост човечец, на когото по стара българска традиция е дадена огромна власт и се опитва да се примоли за мецената. Отрязан е брутално – очевидно Бараков е бил прекалено голяма фигура за нечии болни и комплексирани мозъци. Негодяйството не се предава по партийна линия. А и, както казва един мой руски приятел – „Не всички комунисти са били негодяи!”. Нещо повече – аз съм убеден, че повечето комунисти не са били негодяи. Проблемът е, че на 9.09.1944 в комунистическата партия са членували около 20 000 души, а на 1.01.1945 те са вече един милион. На другото и аз съм бил свидетел – през 1989 имаше 1 милион „комунисти”, а през 1990 остана само бай Владо Спасов. Константна величина е мнозинството от малки и много прости хорица, което неизменно, с незначителни изключения, управлява Третата Българска държава.

Бараков се връща от Белене през 50-те години на миналия век. Между другото напълно оправдан още от тогавашната съдебна система. Най-напред се отбива в къщата на дядо ми. Първите му думи са: „Любчо, какво преживях само, Любчо…” и се просълзява. Разказът му за ужасите в Белене е покъртителен. Дядо ми никога не пожела да ми каже подробности от страх да не ме разстрои, макар че неговата педагогическа наука се основаваше на това нищо да не ми бъде спестявано и от малък да свиквам с трудностите в живота. Още по-страшна гледка Бараков открива в дома си на Урвич. Всичко е разбито, стотици картини, скулптори, керамики и други произведения на изкуството са изгорени, откраднати или изпотрошени. Съвременници на случката разправят, че хора от близките села зимно време са си палели печките с шедьоврите на българските майстори! Понякога ние сме малък, но много прост народ…

Хората, които подават ръка на Бараков след лагера, са дядо ми Любчо и комунистът бай Диндо. Понякога единственото нещо, което пречи на човещината, е страхът.

Постепенно меценатът се връща в живота. Започва работа като най-обикновен бояджия във фабриката, която му е принадлежала. Живее скромно, а със заплатата си отново започва да купува… картини. Естествено, няма пари за произведенията на известните тогава имена, но купува с усета на естет, натрупан през времето. Една от картините от новата сбирка подарява на дядо ми в знак на благодарност. Постепенно разбира и кои са били основните вандали в къщата му, отива при тях и им казва в очите само това – „Момчета, не правете повече така, моля ви! Аз не събирах тези неща за себе си, а за България!”.

Ботьо Бараков доживява демокрацията. Не търси реванш, не се изкарва репресиран. Продава къщата на Урвич по своя воля. Връща се в родното си място някъде в Габровско и скромно напуска този свят през 1997 година. Не знам колко картини и други произведения на изкуството оставя събрани след себе си. Познавам историята само на една от всичките. Пейзаж на Търново и Янтра.