Другарки и другари, русофоби …

 Пролет е. Птичките пеят. Весели мисли се вихрят в двете мозъчни гънки на петимата български русофоби. Пак обвиняват руснаците за цените на доматите и за съдържанието на бацили в киселото мляко, пак рутят паметници в мечтите си и пеят химни за благото на зеленоглавата костинбродска овца.

Винаги съм се чудил откъде идва тая здрава закалка у тези хорица. За част от тях е ясно -  почитатели са на "Негово Величество Султана". Османската империя им даваше възможност за добър алъш-вериш, пардон, дребен и среден бизнес. Понеже сме демократична страна бих им препоръчал да предизвикат референдум за срутването на Руски паметник и за издигането на същото място на паметник на Осман паша – последния защитник на българите и ромите в Плевенския край.

Друга част, тия дето искат да ликвидират Паметника на Съветската армия, са ми още по-ясни. Пичове, и аз съм за Велика България, и аз си искам Македония, но е добре, когато гоним тая свещена цел, да си избираме съюзниците предварително и не според обещанията им. Защото преди мача всеки обещава много, а след мача никой нищо не дава на загубилия. Че французи, англичани и руснаци ни даваха почти всички желани от нас земи само и само, за да не участваме в Първата световна война! Ами кой обяви война на Великобритания и САЩ през Втората световна война!? Така че ще ви се наложи още дълго да търпите Паметника на Съветската армия. Той е твърде ниска цена за глупостите, които сториха нашите управници по времето на двете световни войни. А кой каквото ще да каже – това си е едно решаващо време. Победителите никой не ги съди. Тежко на победените.

Най са ми интересни обаче една трета група русофоби – българските болшевики. Да, няма грешка. Статистиката е безпогрешна. Най-големите душмани на братушките са именно болшевиките. Само за периода от Октомврийската революция до смъртта на Сталин са погубени най-малко 50 милиона души в разцвета на силите им. Ако не вярвате на мен, прочетете една скромна книжка на Александър Солженицин. „Архипелаг ГУЛАГ” се казва. Та не се учудвам, че и българските болшевики мощно мразят всичко руско, подло обиждат една велика култура, без да се усетят, че по този начин обиждат и мразят частици от самите себе си. Всъщност, какви ги говоря!? Болшевиките нямат род и родина. Те са „интернационалисти”.

Така че, другарки и другари русофоби, плюйте си на воля. Не ми пречите. Още по-малко пък на руснаците пречите. 

  

За войниците и войната

„Мужчины на земле всегда солдаты,
но всем сдавать оружие
когда-то…”

Иван Чернышов

Това са стихове на един голям съвременен руски поет. Вярвам, че не се нуждаят от превод. Въпрос на желание е да влезеш в смисъла им и да ги усетиш.

Войната е начин на живот. Воюваме от малки. Воюваме буквално и преносно. Било то за себедоказване, било за себеизразяване или се бием просто защото се бием, както казва Портос от „Тримата мускетари”. От битки не ни остава време да преценим цената на победите и горчилката на загубите. Караме го механично. По инерция. Накрая само броим жертвите. За едната статистика.

Войната е нашата философия. Воюваме за всичко и постигаме нищо. Воюваме, за да случваме неща, които така или иначе ни се случват по естествен път. Воюваме. Накрая сдаваме оръжието и правим все една и съща тъжна равносметка. Воювали сме безсмислено, спечелили сме безсмислени победи, страдали сме за безсмислени поражения.

Войната – това са раните, които нанасяме и раните, които получаваме. Мечтите ни обикновено си остават непостигнати. Какъв е смисълът да бъдем войници тогава?

Ако погледнем като индивидуалности – никакъв. Всяка индивидуалност би признала, че е глупаво да постигаш насила неща, които така или иначе ще те стигнат. А да воюваш за другите и да печелиш победи за тях? Звучи благородно и красиво. Но те, другите, дали имат нужда от победите, които им подаряваш?

Малко песимистично се получи, а!? Все едно го изрича войник, който има намерение да сдаде оръжието. А може би вече го е сдал!? Или пък просто не искам да бъда войник!? А може би никога не съм бил!? Или се съмнявам в изхода от поредната битка!? Не знам. Просто се чудя дали има някакъв друг път, различен от войната, по който спокойно да постигна мечтите си.

Помогни на Япония, помогни и на себе си

           Изтичането на радиоактивни частици от Фукушима продължава. Вече изобщо не съм сигурен дали положението е под контрол. От чешмите в Токио протече радиоактивна вода. Концентрацията на радиоактивен йод в морето до Фукушима надвишава 147 пъти нормата. Радиоактивни частици бяха засечени над Исландия. Франция се готви да посреща радиоактивен облак. Май прекалено много радиоактивни неща се събраха накуп. Вярно все безопасни, но то така ни убеждаваха и „другарчетата” по времето на Чернобилската катастрофа. После се оправдаваха гузно, а двама от тях даже и дранголника посетиха.

            Ситуацията с Фукушима очевидно е повече от сериозна. Всякакъв опит са скриване на информация и за небрежно поведение вече отива в графата „Престъпление срещу човечеството”.  Френски учени открито говорят, че може да се стигне до бедствие от мащабите на Чернобил. Американски представители остро призовават за повече, по-подробна и по-надеждна информация по случая. Целият свят е под напрежение. Очевидно и темата за войната в Либия не можа да отклони общественото внимание от действително най-важното и тревожно събитие в момента. Все повече си задавам въпроса какви мерки може да предприеме обикновения човек, за да съхрани здравето си в подобен момент и все повече съжалявам, че като ученик с лека ръка отхвърлях знанията на физиката, химията и биологията.

Въпреки че съм откровен лаик в областта на ядрената физика, ми се струва че най-спешното в момента е да се спре радиационното изтичане, откъдето и да идва то. Руснаците навремето бетонираха авариралия реактор, може би е редно и японците да сторят същото.

Безусловно най-важното нещо обаче е да се помогне на японския народ. Те са горди и достойни хора и вероятно желаят да се справят сами с проблема, но е добре да преценят от какво имат нужда и да го поискат от света. Въпрос на човещина е да се помогне. Дори малка България може да помогне – поне 1 милион души спокойно могат да се евакуират на наша територия, да не говорим, че имаме възможност да изпратим солидни количества бутилирана вода, храни и други неща от първа необходимост.

Останалото е въпрос и на късмет. Последствията могат да са и много сериозни, и пренебрежимо малки. Всичко зависи от мащаба на кризата. Моля се на Господ всичко да завърши благополучно както за Япония, така и за света.