За войниците и войната

„Мужчины на земле всегда солдаты,
но всем сдавать оружие
когда-то…”

Иван Чернышов

Това са стихове на един голям съвременен руски поет. Вярвам, че не се нуждаят от превод. Въпрос на желание е да влезеш в смисъла им и да ги усетиш.

Войната е начин на живот. Воюваме от малки. Воюваме буквално и преносно. Било то за себедоказване, било за себеизразяване или се бием просто защото се бием, както казва Портос от „Тримата мускетари”. От битки не ни остава време да преценим цената на победите и горчилката на загубите. Караме го механично. По инерция. Накрая само броим жертвите. За едната статистика.

Войната е нашата философия. Воюваме за всичко и постигаме нищо. Воюваме, за да случваме неща, които така или иначе ни се случват по естествен път. Воюваме. Накрая сдаваме оръжието и правим все една и съща тъжна равносметка. Воювали сме безсмислено, спечелили сме безсмислени победи, страдали сме за безсмислени поражения.

Войната – това са раните, които нанасяме и раните, които получаваме. Мечтите ни обикновено си остават непостигнати. Какъв е смисълът да бъдем войници тогава?

Ако погледнем като индивидуалности – никакъв. Всяка индивидуалност би признала, че е глупаво да постигаш насила неща, които така или иначе ще те стигнат. А да воюваш за другите и да печелиш победи за тях? Звучи благородно и красиво. Но те, другите, дали имат нужда от победите, които им подаряваш?

Малко песимистично се получи, а!? Все едно го изрича войник, който има намерение да сдаде оръжието. А може би вече го е сдал!? Или пък просто не искам да бъда войник!? А може би никога не съм бил!? Или се съмнявам в изхода от поредната битка!? Не знам. Просто се чудя дали има някакъв друг път, различен от войната, по който спокойно да постигна мечтите си.