За шарлитата и другите

Покрай истерията и мистерията „Шарли” за пореден път почуствах, че съм безкрайно нищожен, елементарен, грешен и прост човечец, който по някаква невъобразима случайност е попаднал сред едни великани на мисълта, благонравието и добрите обноски. Великани, които са толкова наясно със структурата на Вселената, че всеки ден внимателно обмислят своите ходове и винаги постъпват правилно – от пускането сутрин на водата в нужника до вечерното обличане на пижамата.

Част от тия великани не пропуснаха да яхнат модната вълна и да се направят на „шарлита”, при все че и на работодателите им е ясно, че за тях свободата на словото не струва повече от две банички и една боза.

Друга част заявиха своето съпричастие към накърнените чувства и възвишените ценности на фундаменталистите. А аз с моя извънредно прост акъл се зачудих защо тия фундаменталисти са си купували троцкистко издание. Ами ако са си купували и „Плейбой”!?

За капак дойде и милионният „Марш на мира”, в момент, когато всички по чудо съхранили се инстинкти за оцеляване в Европа крещят - „Затворете вратата!”. При всички положения обаче Лев Давидович е останал доволен, където и да се пържи в момента – толкова свои почитатели накуп едва ли е виждал приживе, че и наш Боко сред тях.

Да, ама ще каже някой – „Шарли” се гаври и с християнските ценности. Видях толкова обсъжданата карикатура и какво - колкото и да е слаба вярата ми, едва ли би си повлияла от една рисунка. Първосигналната ми реакция беше – троцкисти и Христос, завод за металорежещи машини и Симфония № 40 на Волфганг Амадеус Моцарт, след което отидох да се включа в традиционния ни неделен махленски мач. Там реших да се правя на ранния Жан-Мари Пфаф и в един момент направих такъв плонж, че всички уважаващи себе си паламуди в Бургаския залив със сигурност ми завидяха. Героичното действие завърши в локва с размерите на Панчаревското езеро, в която спокойно можеше да поплувам, ако имах плавници. На всичкото отгоре така закачих топката, че тя неспасяемо влетя в собствената ми врата. Може би трябваше да се обидя на всички локви по света и да им обявя свещена война!? Не, просто се засмях с останалите… Защото беше смешно.

Съчувствам на „Шарли” не защото споделям идеите му (макар че в моите представи Лев Давидович е с няколко класи над Джугашвили). Съчувствам на „Шарли”, защото беше нещо нестандартно в един все още и все по-догматичен свят. „Шарли” бе провокация към ума, а човечеството за пореден път доказа, че не е особено интелигентно и че продължава да живее с едноизмерната представа за плоскостта на планетата Земя. 

Добре дошли в Тиквиленд!

Някога Тиквиленд беше държава с повече от 1300 години история и друго име. Сега е просто фирма – с управител, обслужващ персонал и лош материал

„Електрификация и съветска власт”, каза навремето другарят Ленин и го докара до кривата круша.

„Деелектрификация и власт на Тиквите”, каза Тиквата и не останаха дори и круши – ни прави, ни криви. Придворните му еколози весело пърхат от кеф, дрънкат по мобилните си телефончета, без да подозират, че всеки един разговор по тези устройства убива пчела. Но на тия пичове не им пука ни за пчелите, ни за екологията. Слава Богу, в най-скоро време няма да им пука и за мобилните телефони – без електричество не могат да ги зареждат, а да се залага на китайски батерии не е екологично.

„Нам е нужно не електричество, а стабилност”, обясняват глашатаите на Тиквата на лошия материал с типичния си съветски акцент, с който вещаеха и светло бъдеще за световния комунизъм. Лошият материал ги гледа злобничко, псува ги наум и по стар конспиративен навик им показва среден пръст с ръце в джобовете.

Естествено, Тиквиленд не е самостоятелна икономическа единица. Тя е дъщерно дружество към Световната Агенция за Щастие. Периодично управителят и персоналът се канят на консултации в Централното Развлекателно Управление, където се бистрят тактиките и стратегиите. На Хелоуин пък се провежда общото фирмено парти.

Още по-естествено, лошият материал няма достъп до тия важни разяснителни мероприятия. За него има всекидневен тийм билдинг, на който му се обяснява, че дружбата между Тиквиленд и Световната Агенция за Щастие е жизненонеобходима като ориза за всяко китайско същество. Отделно му разкриват полезните свойства на Тиквата. Тя е свещеното растение, което не бива да се докосва и с пръст. Тя е алфата и омегата на веселбата. Тя е въздухът и водата за всеки абонат на ЧЕЗ...

Някога Тиквиленд беше държава с повече от 1300 години история и друго име. Сега е просто фирма – с управител, обслужващ персонал и лош материал. А на лошия материал така му се яде печена тиква, че две не вижда. Сънува я, лигите му текат. Но нали си е, пусто, Душко Добродушков – стеснява се. Стеснява се и се страхува, че ще го помислят за селяндур…

Къде отиват добрите момчета?

Много обичам романите за деца на Ерих Кестнер. Препрочитам ги при всеки удобен случай и едва ли ще ми доскучаят някога, макар че голяма част от българското човечество би ги възприело като невероятно скучни. И няма друг начин – там се разправя за едни честни и почтени, прилежни, със зараждащи се чувства за справедливост и достойнство момчета и момичета, на които в Белград им викат „будали на квадрат”, а в София - идиоти. Само че на мен същите тия Антоновци и Точици, Емиловци и Мартиновци, Лотхени и всякакви други страшно ми допадат. Не, не защото виждам в тях себе си (де да беше така), а понеже ми създават чувство за уют и спокойствие, за сигурност. Знам, че по примера на тия достойни и трудолюбиви малчугани впоследствие се изграждат трудолюбиви и достойни мъже и жени, които, независимо дали са шефове в железницата, машинисти или чистачки на пероните, си вършат прецизно и съвестно работата и да се возиш на влак в Германия си е просто удоволствие. То не, че ако караш по правилата и личния си автомобил там, ще имаш някакви ядове, но точно железницата (естествено, не българската) по някакъв свой си начин се свързва с моите лични усещания за уют, спокойствие и сигурност.

Страшно ми липсват положителните хора. Не герои, а хора. Обикновени, честни, почтени. Които си вършат съвестно работата, държат на човешкото си достойнство и от чиито уста винаги можеш да чуеш една добра дума или поне един вежлив поздрав. Разбира се, тая работа не става от днес за утре. Като си спомня собственото гимназиално битие – тръпки ме побиват! Да изучаваш езика на Сервантес на няколко водки и кутия цигари между две партии бридж в близкото кафе, а в общо взето празната ти глава да се зараждат единствено поредните грандиозни простотии, с които да докажеш на „злощастното” човечество какъв нов „Крали Марко” се е пръкнал на планетата, е всичко друго, но не и добър пример за подражание. Да говорим за съвременната българска детска литература – това е още по-безсмислена работа.  Днешните мистични, сюрреалистични, метафизични словоизлияния на шепата тарикати и тарикатки, добрали се със зъби и нокти до заветното финансиране, биха докарали психично разстройство и на професорите по ядрена физика в Харвард. А връх на абсурда би било да си представим как класният Иванов влиза в 7 „А” клас на еди кое си столично школо и започва да обяснява на гледащите празно напушени подобия на деца, че ще успеят в живота, ако са честни и почтени, съвестни и трудолюбиви… Пич, полека, не и на тия географски ширини и дължини! Ако тръгнем по твоята гайда – тук просто няма да оцелеем! А и нали знаеш кво е казал нашият Биг Бос – „Добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат!”. Раят, пич, е твърде глобално понятие за нашите бедни откъм мозъчно съдържимо глави…

Нещо почнах да губя чувството за уют и спокойствие. На всичкото отгоре съм и ленив като стадо лалугери. Я за финал да взема да копна и да туря нещичко от чичко Кестнер, та поне да видите как и защо се получават нещата там някъде в белия свят:

„Разказах ви за Антон, макар че прилича на Емил Тишбайн, защото смятам, че винаги ще има нужда да се разказва за такива момчета и никога няма да имаме достатъчно Емиловци и Антоновци!
Може би и вие ще решите да станете като тях? Може би, понеже ги обикнахте, и вие ще станете прилежни, почтени, смели и честни като тия образцови момчета.
За мен това би било най-голямата награда. Защото Емил, Антон и всички, които приличат на тях, един ден ще станат много способни мъже. Такива, каквито ще ни трябват”.