Има ли ядрен проблем в Япония?

Спомням си много добре трагедията в Чернобил. Играех си нещо и дядо ми ме извика. Като всяка стара контра той слушаше западните радиостанции и оттам черпеше от извора на най-голямата световна сила – информацията. Човекът набързо ми обясни, че не трябва много – много да се щурам навън, забрани ми да късам зелени джанки и ред други неща. Аз естествено се разсърдих - винаги се сърдя, когато някой мисли нещо за мое добро и ми го налага със забрани.

Много добре си спомням, че в първите дни след трагедията по официалните ни тогава медии не излизаше никаква информация. За сметка на това на първи май, няколко дни по-късно, всички трябваше да излязат на манифестация, а една култова директорка на известна столична гимназия, сега първа „демократка”, изпрати учениците на бригада. Спомням си и бодрите гласове на някои учени, които ни убеждаваха, че „опасност за здравето на хората не съществува”.

            Сещам се за тия събития покрай трагедията в Япония. Съчувствам искрено на този достоен и трудолюбив народ. Но някак си в мен се пораждат едни съмнения за прикриване на информация. Има ли реална опасност или няма? Какво всъщност се е случило с тези горящи в момента ядрени реактори? Има ли ядрена катастрофа или няма? Какви са мащабите на изтичащата радиация? Кога точно е започнала да изтича тази радиация? Защо вчера японският премиер реагира остро към шефовете на конкретната енергийна компания, а нашите лидери отново ни успокояват със звучното „няма страшно”? Бягат ли хората от Япония? В крайна сметка защо не проявим човещина и не приютим колкото можем пострадали? В главата ми идват поне още десет такива въпроса, които си висят в пространството без отговор.   

            Американците имат една много готина фраза – „Кажеш ли, че има проблем, то ти вече си направил първата крачка към неговото решаване!”. Хайде този път да ги послушаме – в интерес е на цялото човечество.

Реквиеми

Реквиеми.

Самосъжаления.

Животът ми

тече си,

някак си

без мене.

Душата

ми се клати

в теории и

трактати.

Не споря

с вас, мечти

от злато.

Напред,

сега,

към

южните

пасати.

Que pasa, King Kenny, que pasa!

            Текат последните минути на мача „Ливърпул” – „Фулъм”. Славният червен отбор се мъчи с откровените средняци от Лондон, пази преднината си от един гол с тактика, която много напомня прословутото клише на българските коментатори – опълченците на Шипка. Телевизионната камера за миг фиксира един мъж на средна възраст, който притеснено гледа ставащото на игрището, облечен в анцуг с клубната емблема на „Ливърпул”. Коментаторът, въодушевен испанец, се провиква „Que pasa, King Kenny, que pasa!”. И в това „Que pasa” е вложена цялата симпатия и уважение, с които футболните фенове се отнасят към Кени Далглиш. Край на мача. „Ливърпул” записва втората си победа след завръщането на Краля.

            Че Кени Далглиш беше голям футболист – в това спор няма. Че няма по-подходящ човек за треньор на червените – това го доказаха и следващите мачове. Въпросът е защо толкова много от безпристрастните фенове уважават този човек, а отговорът е прост - защото той е от последните мъжкари в един спорт, който от известно време е започнал да обръща резбата.

            Крал Кени не носи специални одежди, струващи маса пари, предпочита клубния анцуг. Кралят не е наследил трона от никого – трибуните го избраха за крал. Кралят не е „специален” и не обича „специалните”. „Нито един играч не е по-важен от отбора!” – каза Далглиш и продаде звездата Торес в „Челси”, после взе, че и би тима на Абрамович насред Лондон.

            „Нито един играч не е по-важен от отбора!” – у нас е утопия да чуеш тези думи, камо ли да видиш действие, свързано с тяхното изричане. То и типично мъжките качества – достойнство, решителност, почтеност, май трябва да се запишат в Червената книга на изчезващите видове.

            Когато стане напечено, истинските крале се завръщат и поемат отговорността. Измислените бягат и се крият. Нещата не опират до цвета на кръвта. А и червената кръв определено върши по-добра работа от синята. Един голям мъж с червена кръв се завърна на сцената. Good luck, King Kenny, good luck!