Текат последните минути на мача „Ливърпул” – „Фулъм”. Славният червен отбор се мъчи с откровените средняци от Лондон, пази преднината си от един гол с тактика, която много напомня прословутото клише на българските коментатори – опълченците на Шипка. Телевизионната камера за миг фиксира един мъж на средна възраст, който притеснено гледа ставащото на игрището, облечен в анцуг с клубната емблема на „Ливърпул”. Коментаторът, въодушевен испанец, се провиква „Que pasa, King Kenny, que pasa!”. И в това „Que pasa” е вложена цялата симпатия и уважение, с които футболните фенове се отнасят към Кени Далглиш. Край на мача. „Ливърпул” записва втората си победа след завръщането на Краля.
Че Кени Далглиш беше голям футболист – в това спор няма. Че няма по-подходящ човек за треньор на червените – това го доказаха и следващите мачове. Въпросът е защо толкова много от безпристрастните фенове уважават този човек, а отговорът е прост - защото той е от последните мъжкари в един спорт, който от известно време е започнал да обръща резбата.
Крал Кени не носи специални одежди, струващи маса пари, предпочита клубния анцуг. Кралят не е наследил трона от никого – трибуните го избраха за крал. Кралят не е „специален” и не обича „специалните”. „Нито един играч не е по-важен от отбора!” – каза Далглиш и продаде звездата Торес в „Челси”, после взе, че и би тима на Абрамович насред Лондон.
„Нито един играч не е по-важен от отбора!” – у нас е утопия да чуеш тези думи, камо ли да видиш действие, свързано с тяхното изричане. То и типично мъжките качества – достойнство, решителност, почтеност, май трябва да се запишат в Червената книга на изчезващите видове.
Когато стане напечено, истинските крале се завръщат и поемат отговорността. Измислените бягат и се крият. Нещата не опират до цвета на кръвта. А и червената кръв определено върши по-добра работа от синята. Един голям мъж с червена кръв се завърна на сцената. Good luck, King Kenny, good luck!
Няма коментари:
Публикуване на коментар