сряда, 2 декември 2015 г.

Скъпи „антикомунисти”


Скъпи „антикомунисти” с комунистическо потекло, жал ми е за вас! Тъпо е да се срамуваш от предците си само защото си мислиш, че паметта за идеите им ще ти попречи да се уредиш. А и омразата, която носи всяко „анти” със себе си, не е градивно чувство.

Скъпи „антикомунисти”, някак си услужливо бързо забравихте детския си възторг от „черните ангели”, които трепеха наред „лошите фашисти”. Даже ми се смеехте, че на мен ми забраняваха да участвам във вашите жестоки игри. Така както се смеехте на моя приятел и роднина чичо Марин Пантев за омачкания шлифер и скъсаните обувки. За смях си беше, та нали „героите”, на които се прекланяхте, бяха разстреляли пред неговите очи на деветгодишно хлапе собствения му баща – „злодея” полковник Атанас Пантев. „Злодеят”, който беше герой от Първата световна война, който беше с повече от солидно за времето си образование и който носеше в сърцето си една единствена идея – България. Чичо Марин, светла му памет, така и не успя да ви намрази. Така и не успя да стане „анти”, въпреки че имаше всички основания да го стори. Възпитаните в любов не могат да се научат да мразят. А вие до последно го отбягвахте заради омачкания шлифер и скъсаните обувки. Е, не е лесно един син на „враг на народа” да се уреди в системата на „Народната власт”.
Обичах да си общувам с чичо Марин. Освен омачкан шлифер и скъсани обувки той имаше и костюм и вратовръзка, а освен това и енциклопедични познания. Особено по история. Имах честта да бъда на 80-годишния му юбилей, където се запознах с уникални българи, за които понятията „френска забавачница”, „италианско училище” и „немски университет” съвсем не бяха чужди. Уникални българи от една друга България, в която доброто възпитание, образованието и въобще познанието са били на почит и уважение. И странно – тия прекрасни хора не бяха „анти”. В тях нямаше омраза, въпреки че бяха преследвани от „Народната власт” за всяко неправилно дихание. Остана ми великолепното чувство от тяхното отношение към болшевишкия режим, поднесено с елегантното намигане, на което е способен само интелигентният човек – „Виж какво, моето момче, много е трудно държава да се управлява от неграмотни вчерашни овчари и говедари. При цялото ни уважение към честния и почтен труд на животновъдите по-редно е към хората да се подхожда по човешки”.

Ех, скъпи мои, мили, ненагледни „антикомунисти”, колко такива истории мога ви разкажа за ваш огромен ужас! Истории за тормоз, откраднати жилища и безумни преследвания, на които се крепеше и вашето толкова любимо „уреждане”! Помня как Димитър Милев – Бънди самотно се разхождаше по улица „Иван Асен II” с още по-самотната мрежичка с евтина пиячка, а вашите родители ви дърпаха трескаво и с гузен тон ви шепнеха – „Стойте далече, деца, от този пропаднал чичко!”. Помня баба Люба, потомка на онази велика Бяла гвардия, която ви спаси задниците от османската напаст, а вие сега плюете. Беше завършила Институт за благородни девици в Петроград и преподаваше френски език на вашите баби и дядовци. А те за благодарност я бяха набутали в една мухлясала стаичка на село. Помня как моят дядо Любо ми разправяше за големия български предприемач и меценат Ботю Бараков. Болшевиките го пратили на лагер, за да могат вашите хора да си палят печките с откраднатите от дома му шедьоври на българското изобразително изкуство. Помня и дядо ми Петър – един истински мъж с татуирани смели ръце, който носеше Червената идея в сърцето си. Беше изпратил един куп деца да учат на негови разноски, беше електрифицирал селото си, беше го опазил от насилието на лагерите, за да бъде изселен и преследван по времето на любимия ви Тодор Живков. Ако има пример за такъв, който не умее да се „урежда” – той беше. Дядо Петър така и не успя да се сдобие със свестен хладилник и приличен телевизор. Не знаеше „втория начин”, по който се набавяше по-качествената битова техника. За сметка на това в свободното си време участваше съвсем доброволно в инициативите на „Гражданска защита”. Помня тетрадките, грижливо изписани с красивия му почерк, в които се обясняваше как трябва да се спасяват хората при бедствие. Помня и дядо ми Любо – единствения убеден последовател в моето детство на идеята, че „комунистите ще си отидат”. И парадоксално – тъй наречените „Демократични сили”, чиято абревиатура по ирония на случайността или закономерността съвпадаше с „Държавна сигурност”, изобщо не успяха да спечелят доверието му. Страхуваше се човекът от „гладните за власт простаци”. Страхуваше се. Не за себе си, а за България...
Помня и не се срамувам от спомените си. Още по-малко се срамувам от родителите си, от бабите и дядовците си, прабабите и прадядовците си, от всички тия, на които дължа заложения в мен генетичен материал. Нямам основания. От тях наследих идеите, които ще нося от биологичното си начало до биологичния си край. С риск да не се „уредя”. Но по-добре и да не се „уреждам”, ако цената е Вярата, която са ми подарили, и България, в която съм се родил.

Скъпи „антикомунисти” с комунистическо потекло, жал ми е за вас! Тъпо е да се срамуваш от предците си само защото си мислиш, че паметта за идеите им ще ти попречи да се уредиш. А и омразата, която носи всяко „анти” със себе си, не е градивно чувство. Родината ни има нужда от Любов...


Няма коментари:

Публикуване на коментар