събота, 14 декември 2013 г.

Буржоазно




Не знам точно какви претенции има чичко Херман Хесе, но аз отраснах сред стари бюргери и изобщо не мога да се оплача.
Живеехме си със Стара мама (би било светотатство да я нарека „баба ми”) в една чудесна кооперация, правена за своя душа от търговци, занаятчии и предприемачи, на улица „Николай Ракитин”. Учех в училище „Ленин”, в което навсякъде висяха портрети на Димитров, а у дома имаше истински икони и най-почитаната фигура, въпреки различните уговорки, беше Царят. Същият този цар, който беше кръстен на бащата на Стара мама – Татко Боре Топуза, с когото е имал честта да се роди в един и същи ден. После са ловували заедно, но това е друга история и от уважение към ловните умения на величеството няма да я разкажа.
След даскалото, винаги ме чакаше топъл обяд. От два картофа и една глава лук Стара мама правеше такава манджа, че да си оближеш пръстите! После си говорехме за най-различни неща – за Италианското училище, която тя не завършила, за да се ожени за онзи странен белоградчишки субект дядо ми, за къщата им на пъпа на Женския пазар, за кината и сладкарниците, за съучениците и съученичките си, за Мама Анче, която правила най-вкусните ястия от дивеч, за братята си и за сестра си леля Цеца, която, женена за италианец, беше намерила своето местенце в далечна Аржентина, и още куп други неща, нямащи никаква връзка с живота извън кооперацията на улица „Ракитин”. Там някъде „щурмуваха небесата” и „преизпълняваха петилетки”, а тук неизменната кърпичка се подаваше на точно определена височина от джоба на сакото на Татко Боре и се надсмиваше над всички показни щурмове и преизпълнения.
По някое време цъфваха приятелките на Стара мама – Мери и Ричка. Към тях трябваше да се обръщам с почтителното „Госпожа Илиева” и „Госпожа Везева”, напук на всички „другарки” и „другари”, които всъщност изобщо не другаруваха.
Привечер се прибираше дядо ми Любо, домъкнал отнякъде качествена според неговите разбирания храна – основно карантия и риба. Вечно напушен от нещо си, той псуваше комунягите – „тези простаци, разсипници и ленивци”, и ми обясняваше, че дори когато окончателно са го принудили да се раздели с бизнеса си и да завърши трудовата си кариера като шофьор от градския транспорт – той никога не е отивал на работа със закъснение и с неизгладена риза, за разлика от „онези простаци, разсипници и ленивци”.
Всъщност цялата кооперация някак си не долюбваше споменатите „простаци, разсипници и ленивци”. В оная, другата действителност, зализани левенти и левентки дрънкаха за птички и пчелички на „Мелодия на годината”, а тук, на Ракитин 1, Митьо Бъндарака гаснеше самотен и недооценен. Разни готованци ни учеха, че парите били от без значение, докато трупаха незаслужени пачки под дюшеците си, а презрените от тях буржои настояваха, че „парите трябва да имат сайбия и не бива да се харчат за щяло и нещяло”, а също и че „не искат акъл от хора, които не са изкарали и един лев с пот на челото или с безсънна нощ”. Главите от чугун се опитваха да случват всичко с лозунги и натягане на пружината до краен предел, а скромните занаятчии, предприемачи, търговци и обикновени работници държаха, че нещата могат да стават и кротко, по християнски, с достойно заплащане на достойния труд. Навън бушуваха манифестациите за Девети, Седми и Първи, опитваха се да заглушат Бъдни вечер, Цветница и Великден, а дядо ми Любо всячески се опитваше да им обясни, че „и кокошката пие вода, па гледа нагоре”…

Всичко това е минало. Прах и пепел. Добрата стара буржоазия отдавна населява пределите на по-добрия свят. Останаха купища степни вълци, които се опитват да ми наложат тяхната представа за истина. Безсилен съм пред тях, но, слава Богу, не могат да ме излъжат.    

Няма коментари:

Публикуване на коментар