Имах два свободни дни.
В понеделник реших да се разходя из софийските молове. Не го правя често и ми беше интересно. Влязох в едни огромни пространства, пълни със стоки от цял свят – пари да имаш и можеш да си купиш на практика всичко. И продавачите от любезни по-любезни и обслужването на ниво, въобще европейска работа. Липсваха ми единствено хората - твърде малко посетители видях, може би защото беше и делничен ден. По-лошото е, че тези, които видях, ми изглеждаха много странно. Някак си пазаруваха без настроение, механично, без усмивка - избираха, плащаха, качваха се на колите и си заминаваха. Спомних си как в моето детство дядо ми ме водеше на Женския пазар в София. То беше ритуал, то беше чудо. Стока кой знае каква нямаше – кажи речи само плодове и зеленчуци, но пък имаше народ, който говореше на висок глас, пазареше се и гръмогласно се смееше на нещо си.
Във вторник се качихме с приятели на Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил”. Честваше се празникът на Светата обител и 1000 години от основаването й. Имаше хора на различна възраст и от най-различни места. Не знам дали от природата, хубавото време, изпитата ракийца и топлия курбан, но хората ми се видяха по-ведри, по-усмихнати. Непознати се запознаваха, стари приятели се прегръщаха, бедни с богати се разговаряха. Нещо приповдигнато летеше в ноемврийското небе и осмисляше деня на събралия се народ.
Спорът между модерното и традиционното е по-стар от Вселената. Естествено е, че светът върви напред и няма кой да го спре. Но на мен ми се ще да се говори повече за нашето и чуждото, защото, кланяйки се на чуждото, постепенно ще изгубим нашето. А човек може да е сайбия само на своето, на чуждото винаги ще бъде роб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар