Благата дума

Завчера сестра ми нещо ме зачекна:

-Абе, ти – вика – от малък си си много щурав. Пикаеше насред улицата, замеряше колите с павета, тормозеше Пепи Пенчев… Ей на сега – тая снимка можеш ли да ми я обясниш.

Гледам снимката. Някакви деца вилнеят на някаква поляна. В ъгълчето аз с мазна усмивчица. държа за ръчичката едно момиченце, а то от своя страна се държи с намръщен поглед за главата.

-Това е Росичка от детската градина – обяснявам – викахме й Пичката. Цигане. Нейните я караха на детската градина с „Рено”. Държи се за тиквата, защото я цапардосах един миг преди да се усетя, че фотографът бате Николай ни снима. Останалото е въпрос на бърза реакция и елементарен Пиар.

Сестра ми се засмя:

-Като ти казвам, че си си щурав от детските години, та и до днес. За секунда да те изпусне човек и вече си направил простотията.

-Това е – казвам й – защото нямате подход. Мен могат да ме озаптят само две неща – благата дума и усмивката на хубавата жена.

И после яхнах детските си спомени.

За пикаенето по улиците и мятането на паветата, естествено, услужливо нямам спомени. Но да тормозиш Пепи Пенчев беше толкова вълнуващо занимание, че и в момента с умиление си спомням как му дръпнах столчето, докато си рецитираше стихотворението, как с приятеля ми Калинчо му пробутвахме, вместо бонбони, кози дарадонки, опаковани в найлоново пликче, как го викахме да си играем, а после го причаквахме на стълбището с кофа вода, която щедро му изливахме връз главата за здраве и берекет… Майката на Пепи Пенчев се оплакваше на нашите и на леля Юла, майката на Калинчо. Нашите смутено мълчаха с наведени глави, но леля Юла беше друга бира и ревностно ни защитаваше. До ден днешен си я спомням – най-красивата жена, която може да си представите, и между другото, жива и здрава да е, още си е такава. С големи черни очи, бяла кожа и черна коса. Отворена и със самочувствие. И винаги имаше подход. Просто ни привикваше с Калинчо след поредната простотия, слагаше ни нещо за ядене и съвсем кротко ни обясняваше границата между това да бъдеш готин и наперен и селенията.

Изобщо – че бях щурав, бях. Че още съм – съм. Но в живота си винаги съм попадал на най-прекрасните и добри хора, който някак си все успяваха и успяват малко от малко да ме озаптят. Такава беше и другарката Апостолова от детската градина, Бог да я прости. Веднъж не ме е шляпнала, веднъж не ми е повишила тон, а когато тя беше на смяна, аз се държах по-мирно и тихо от агитката на ЦСКА при 7 на 1 за „Левски”. Другите даскалици зияеха, биеха, крещяха, гърмяха, заплашваха, сочеха портрета на чичко Георги Димитров и ми обясняваха как той щял да ми се сърди за непристойното поведение. Никакъв ефект. Другарката Апостолова само ме поглеждаше с добрите си сини очи, казваше ми тихичко две-три думички, учеше ме да обичам простичко България и аз я гледах зяпнал, без и през ума ми да мине, че мога да сторя нещо нередно.

Тя тая детска градина принципно ми беше много досадна. Но нямаше начин – трябваше да се ходи. Освен това си бях и осигурил някои удобства. Една Наталка ми обличаше престилката и ми връзваше обувките. Майка ми като разбра – веднага почна да ми купува обувки без връзки. Настя, рускинчето, ми помагаше в рисуването, моделирането, в писането на числата от 1 до 10 и разните други ченгелчета. Тя беше огромна – две глави над мен. Кой я знае къде беше расла някъде из сибирските степи. Биеше се за световно. По-точно – биеше ме за световно. Но аз й намерих цаката. Следобед ни караха да спим. Понеже нямаше достатъчно креватчета слагаха и четири походни. Едно от тях беше леко продънено. Повечето го знаехме кое е и всячески се стремяхме да избегнем срещата с износените му пружини. Веднъж обаче аз с голямо настървение и жар в очите започнах да застилам с чаршафа именно това креватче. Гласях го тъй, че да изглежда колкото се е възможно по-привлекателно и удобно. Нарочно извършвах манипулацията пред погледа на Настенка. Тя се заинтригува от старателността ми. Пита ме:

-Защо толкова много гласиш креватчето?

Погледнах я с възможно най-влажния си поглед и рекох:

-За тебе, Настя!

Разтопих я отвсякъде. После, разбира се, благодарение на своите почти сто кила, тя избуши жалката реликва и едва не продъни пода. Стаен на безопасно разстояние от нея, се разтапях от нечестиви помисли и блажен смях. Но тя изобщо май не се усети – само дето престана да ме бие и започна да ми помага в различните занимания. Оттогава май съм влюбен в Русия.       

Та в общи линии - таквизи ми ти работи. Че съм щурав – щурав съм. От малък и до днес. Но с една блага дума, с една красива усмивка и с един добър жест може да се излезе наглава дори с такъв щурчо като мен. Макар че да тормозиш Пепи Пенчев е толкова вълнуващо…

Вари ме, печи ме – все съм си българче

Председателят Мао навремето беше казал, че накъдето и да се обърнеш – задникът ти все ще е отзад. Може и да не е бил прав, но ей я къде е сега Китайската народна република и ето ни и нас в другия край на класациите. Родната политическа класа толкова се опитва да угоди на различните си източни, западни, северни и южни господари, че така и не може да угоди на интересите на скромната Майка България.

Покрай събитията в Украйна се натъкнах на какви ли не дивотии. Едните ми препоръчват 20 неща, заради които обичали Запада, другите им отвръщат с 26 цяло и 3 в период неща, заради които са поклонници на Изтока, третите не могат да спрат да съзерцават с влажни погледи Севера, а четвъртите бачкат като роби за Юга.

Пичове, честно, не ви разбирам! Защо си мислите, че някой отвън може да ви помогне да се оправите отвътре! Аз мога да изброя един милион седемстотин и шейсет хиляди двеста двайсет и пет причини, заради които обичам само България, но изобщо не смятам и да ги назовавам, защото любовта не се нуждае от причини.

Просто затварям очи и си представям. Едно хубаво балканско българско селце. Едни спретнати къщички с едни подредени дворчета. Едни прекрасни и добри хора, каквито няма никъде по света. Една трапеза с шарена покривка, на нея – пресен хляб, бяло сирене, червен домат, люта чушка, лук, червен пипер и стъклена кана с искрящо червено вино. Или пък един мъдър старец, с когото си приказваш. С умни, живи очи, пали си цигарка и ти обяснява на тебе, младото, нещата от живота.

Българският език. Най-красивият на земята. С различните си говори и напеви. Ритмичен, логичен, изчистен от излишества. Питайте франсетата и англичаните на какъв език са си говорили, докато тук Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски и още много други са създавали своите шедьоври…

Българката. Няма такава жена. Тя не е просто поредната красива женка. Само при българката вътрешната красота по нищо не отстъпва на външната.

Българската история. Сложна. Многолика. Но ние сме Народ, който е оцелял на най-проветривото място на планетата. На тоя кръстопът, където уж хората не смеели да идат и по-малка нужда…

Българската песен. Тя не е просто някаква музика, а нещо живо. Нещо, което можеш да усетиш, да докоснеш. Истинска жива плът, родена от болка, страдание, радост, любов.

Българската църква. Малка, уютна, с шарени икони. Знаем, че дядо поп обича да си пийва и да заглежда младите гаджета. Но знаем, че той с простичкото си слово, освободено от претенциозна схоластика, за истинския Христос, е съградил такъв храм на вярата в сърцата на българите, че петвековният османски ятаган не успя да го докосне, камо ли да го разруши.

Българите. Никога няма да ги сбъркаш – няма друг такъв жив, умен поглед, макар и опитващ се да прикрие интелекта си зад една малко изкуствена простоватост. И това не е мое откритие. Просто преразказвам думите на голямата Вера Мутафчиева.

Има ли смисъл да продължавам!? Има ли смисъл да хабя повече думи!? И кой съм аз, за да обяснявам такива неща. Друго си е мултикултурализмът на Запада, друго си е мистицизмът на Изтока, трето си е студът на Севера, четвърто си е да си роб на Юга. Къде може да се мерят малките жалки български ценности с универсалната сила на универсалните ценности!? Важното е кокошките да са щастливи, гейовете и педофилите да са световно богатство, а всички останали да вървят като някаква зомбирана Амели Пулен и да халюцинират щастие!

Не, благодаря! Мен не ме бройте в списъка! Обичам България и българското! Имам един милион седемстотин и шейсет хиляди двеста двайсет и пет причини, а и любовта не се нуждае от причина.

Омраза

Мразят,

газят,

превъзнасят

блясъка

на

пъклени

елмази.

Мразят!?

Напразно.

Тази

омраза

в

краката

ми

лази.

Обичам.

Това е!

Любовта

е

прекрасна.

С

нея

Господ

ни

пази.