Родопският Париж

Моят старец все така викаше:

- Аз от село Загражден стигнах до София. Ти трябва да стигнеш до Париж.

Какво имаше предвид човекът и до днес не разбрах. Камо ли пък тогава, когато всички пороци на земята се бяха събрали на угощение в скромната ми същност и закусваха боровинков мармалад. В общо взето празната ми куфалница имаше място само за тия три неща - да заситя сексуалната си стървотия с някое илюстровано списание с голи мацки, да се натаралянкам като конгоанска маймуна и да се направя на по-голям мъжкар от Крали Марко, да пропилея на сварка и зарове някои от малкото левчета, които нашите изкарваха. По парижката тема бях категоричен:

- Какъв Париж бе, шефе!? Аз клошар ще ставам.

Татко само се усмихваше:

- Че ти много евтино ще ми излезеш. Купувам ти два кашона, като станеш пълнолетен, и няма да те мисля.

Тая работа с кашоните, разбира се, не стана. Отиде ми на кино голямата мечта! Но до Париж стигнах. Вярно – до Родопския, но той хем е по-хубав от френския, хем е само на три километра от Венеция. Вярно – Родопската, но тя хем е по-хубава от италианската, хем е само на три километра от Париж.

Когато влязох за пръв път в Момчиловци, веднага се светнах, че Айнщайн е прав – времето и пространството са относителни. В сравнение с тоя Вавилон, който маса години населявам, тук времето е по-бавно, а пространството е по-широко. Затова и хората са доста по-бавни, но и несравнимо по-широки. В Софийското равно поле цял живот се чудя на вавилонските случайности, които водят ума и пътя на все по-затъпяващото народонаселение, в Горно Дерекьой ме впечатлиха човешките закономерности, с които местните хора живеят. Подслушах разговор за забравената думичка „отговорност”, видях деца, играещи на криеница, запознах се със стар майстор-дърворезбар, който учи на занаят младите, срещнах много истински усмивки, разбрах, че когато имаш насреща хора, разчитащи на честта и доверието, войните са излишни. За природата пък изобщо няма да раздувам! Иди, гльодай и дишай!

Събуждам се рано в Момчиловци. Дишам. Това, което дишам, е свежо, висококачествено, казано по купешки. Слизам в механата на къщата за гости. Вземам си кафе. Гълтам го за една минута, барабар с първата цигара за деня. Очите на човека зад бара говорят: „Абе, пийни си кафето спокойно!”. Откъде да знае той, жителят на този оазис на човечността и спокойствието, че това е моят всекидневен боен ритуал, предшестващ безсмислените вавилонски битки, които от години водя!? Откъде!? Безсмислени битки за безсмислено превъзходство, в които остарях и побелях. Откъде да знае човекът за безумния свят на недоверието и глупавото себедоказване, на порочността и наглостта, на алчността и насилието!? Откъде!? Може, разбира се, да е гледал по телевизията, може и тук да са идвали някои от ония недобронамерени идиоти, които заради личния си кеф съсипаха България. Може. Но в неговото неизказано на глас „Абе, пийни си кафето спокойно” имаше такава огромна мъдрост, каквато никога не съм срещал по пътя си. Абе, пийни си кафето спокойно, къде си се разбързал, човече, като подгонено с камъни бясно куче. Пийни си кафето спокойно – време и пространство има за всички. Пийни си кафето спокойно и поразсъждавай малко за човешките закономерности. Пийни си кафето спокойно и престани да разчиташ на вавилонски случайности...

Тръгвам си. Хич не ми се тръгваше от Париж, ама си тръгвам. Някъде във влака се сетих за кашоните и моя старец, който все ми викаше – „Аз от село Загражден стигнах до София. Ти трябва да стигнеш до Париж”. И май за пръв път вдянах какво е искал да ми каже човекът. Макар че в оня Париж, френския, една купчина старо желязо имат и само се фукат с нея, а в нашия, Родопския, къде-къде повече неща има да се видят и да се усетят. Пък е и на точно три километра от Венеция.