Некво такова ми е

Събуждам се преди четвърт век в любимия апартамент на стара мама, който се намираше на две крачки от Орлов мост, и шаш и паника - Топлофикация атакува да слага топломери! В просъница и по бели гащи изгоних набързо натрапниците, след което още по-набързо мобилизирах стара мама, светла й памет, майка ми, сестра ми и двете кучета - престарялата Габи с обратната захапка и пинчера Джеки, който оставяше зъбките си във всеки, осмелил се да доближи спалния му леген (светла им памет и на тия верни хайванчета). Инструкцията беше проста, но ясна - да се хапе, да се дращи, да се реве, да се лае, да се вие, но да не се допускат лошите на разстояние под километър от частната ни собственост. След това, разбира се, беше алармирана и пресата (предимствата да живееш до Полиграфическия), а за капак половината кооперация (другата половина си беше по природа с гадовете) биде обединена в действаща, работеща и най-вече също така хапеща, драскаща и ревяща Демократична опозиция срещу топлофикационните безобразия. Резултатът!? Десет години Топлофикация не посмя да припари до любимия апартамент, не го направи дори когато престанахме да си плащаме надписаните сметки. Не ме е яд, че, когато стара мама си отиде от този свят, отстъпихме жилището на роднините, яд ме е, че първата им работа беше да клекнат покорно на тия доказани изверги и да си платят до стотинка задълженията. Десет години хапане, дращене и справедлива борба отидоха на вятъра...

Вчера Банкянската ливада, дето закопа милата ни родина и демократичното й развитие, отново се направи на мъж и пръсна отровата си във всички възможни, но безобидни посоки. Нищо ново - нищо изненадващо. Но защо тия, към които беше насочен ударът му, реагираха по този обиден за достойнството им начин!? Уж комунистите - мрън-мрън, зън-зън, ми добре, ще отстъпим... Това, ако са комунисти, другарят Димитров е въздържател, а другарят Сталин е бек-вокал в Каспичанската народна опера и балет! Когато чуе думата "комунист", всеки нормален човек очаква да види минимум решителен мъжага с каскет и автомат или ударничка гюлетласкачка, които, като ударят по масата в Габрово, да изпопадат полилеите в Полски Тръмбеш. А то - мън-мън, зън-зън и чака да цуне протегнатата ръка Бокова, за да не изпусне келепира и тазгодишната сланинка, полята с мавруд от Асеновград. Пълни ментаци! Ами умно-красивите кресльовци!? Вместо да излязат на извънреден протест и да поставят самозабравилия се "герой" на мястото му, вместо да хапят, да реват и да дращят, те се занимават с глупости - защо Мони Николов ще играел в Русия и защо Карлос Насар се снимал с Пеевски! Абе, смешници, вие словосъчетанието "професионален спортист" чували ли сте го!? А знаете ли с колко трудно съдържание е изпълнено то!? С какво право вие, които не сте вдигали по-тежко от джойнт и не знаете къде се намира физкултурния салон дори в собственото си даскало, сте тръгнали да се мешате в живота на единствените хора, които дадоха лъч надеждица и частица радост на изстрадалия ни народец в последно време. Или може би и вие чакате някое подаянийце от щедрата трапеза на Банкянската ливада.

Когато неправдата се отминава с мълчание - тя расте, дебелее и притиска истината до стената.

Когато на неправдата се отвърне, дори с хапане, дращене, лаене, реване и истерясване, тя се замисля. Никога не е лесно да пробиеш там, където има съпротива. Природен закон!

А между другото - Боко вчера не се скара единствено на Делян. Дребните душици никога не се осмеляват да опонират на по-силните от тях. И това е закон - основният закон на мизерната ни политическата класа в последните 80, пагубни за българската душевност, години

Демокрацията

Дали под влиянието на английския футбол, на „Айрън мейдън”, или на артистичността на бритиш инглиш, който няма нищо общо с диалекта отвъд океана, идеята ми за реална демокрация до голяма степен се покрива с това, което се случва на вече не толкова мъгливия Остров в последните 200 години – мажоритарни избори в един тур, много рядко предсрочни, идеологически ясно структурирани партии, вежливо ръкостискане при предаването на властта и подаване на оставка, когато се представиш зле. Какво се постига с тази, лично за мен, отлична процедура!? Първо – винаги има отчетлив победител, който в спокойна обстановка поема администрирането на държавата за определения срок. Второ – мажоритарно избраният депутат категорично е свързан с района, откъдето е избран и няма как да избяга от ангажиментите си към хората, които са му гласували доверие. Трето – няма нищо страшно, когато загубиш, и нищо особено въодушевяващо, когато спечелиш – демокрацията е процедура и вежливост (спечелиш ли – работиш, загубиш ли – оттегляш се с достойнство). Четвърто, пето, шесто, седмо, осмо -  няма смисъл да ги изброявам, защото Великобритания е конституционна монархия и остров. Там кралската институция не е нещо повече от символика на единството, а моретата и океаните пречат на множеството читави идеи, родени на това влажно и неособено богато откъм природни дадености място, да стигнат и до нашата мила родина, в която всеки храст става за ядене, всеки човек е минимум професор и знае повече от всичко, а нещата толкова са заприличали на клозет, че всеки нилски крокодил се чуди и мае къде точно е заровено съкровището на капитан Флинт, пардон, на адмирал бай Ганьо.

Погромът на Българския парламент през 1997 година беляза края на демокрацията у нас! Или поне на моята представа за нея, която, както споменах, е на 100 процента тъждествена с британската традиция. Когато позволиш на улицата да разбие Институцията, не можеш да очакваш друго, освен зачеването на един куп чудовища, от които впоследствие се чудиш как да се отървеш.

Човешкото същество е несъвършено. Когато загуби респекта към Институцията (била тя Църква, Семейство, Училище, Университет, Армия, Полиция, Парламент и тъй насетне), то се превръща в неконтролируемо зверче, от което може да се очаква всичко, но не и съществуване в рамките на Разума и Закона. Може би и това си има своя чар, но към днешна дата – 18.08.2025 година, експериментът е по-скоро неудачен.

За сведение на победилите у нас (веднъж и завинаги) мутри и техните верни адепти в подобна ситуация през осемдесетте години на миналия век г-жа Маргарет Тачър, която толкова „обожествяват” (но само на думи) постъпи по съвсем различен начин. По време на миньорската стачка (1984 – 1985), която даже не беше лишена от основания, в момента, когато нещата проявиха наченки да излязат от рамката на Закона, тя съвсем спокойно изпрати полицията, полицията съвсем спокойно си свърши работата, а накрая Желязната лейди като връх на спокойния тон обясни на понабитите протестиращи, че след еди-колко си време (2 години) ще има избори, на които ясно и категорично те ще могат да изреват като Кашмирски тигър своя глас.

Тоя глас така се чу впоследствие, че г-жа Тачър остана министър-председател на Обединеното кралство поне още седем – осем години. Защо!? Ами, защото освен буйни протестиращи във Великобритания, че и по целия демократичен свят, има и съвсем кротки гласоподаватели, при това мнозинство, които усещат, че е в техен интерес средата, в която живеят, да е малко по-спокойна и стабилна. Това се постига чрез Институции и възпитано уважение към тях! Мутрите „постигат” други неща…

Де юре и де факто

Има такъв сладък виц от 90-те години на миналия век - време на странни търсения, свобода и безотговорност:

"Мерцедес" купуват завода на "Москвич" в тогавашна демократична Русия. Карат машини от Германия, назначават немски работници, вкарват най-модерните технологии и материали. Пускат поточната линия и уж всичко както си му е редът, но накрая все излизали москвичи. Хванали се немците за главите, тръшкат се, псуват, опитват, баламосват, дрънкат - всуе, излиза накрая москвето и им се хили право в очите. От близкия хълм двамина стари съветски кадри, бивши ръководители на "Аз Защо Ли те Купих" (за тийнейджърите - държавния завод "Москвич") с внимание наблюдават немската драма. И по някое време единият вика на другия:

- Иван Иванич, нали Ви казвах - мястото е омагьосано!

Не знам колко е омагьосана милата ни татковина Република България, ама ситуацията е горе-долу същата. Имаме нормативната база на съвременна развита европейска страна, имаме нужните институции, законовата уредба е обхванала всеки възможен детайл, административно държавата и общините са структурирани прекрасно, даже и пари има - обаче резултатът е пълно мазало. Полиция, която работи за престъпниците, армия, която работи за чужди държави, социални и публични институции, които практикуват най-брутално мародерство. Защо се получава така!? Мястото е омагьосано или...

Всяка форма иска своето съдържание. Колкото и красива да е една форма, няма ли съдържание - тя се превръща в обикновена опаковка, която завършва жизнения си цикъл в кофата за боклук. Законът е едно пожелание, което се въплъщава в действията на хората. Когато те не искат да следват това пожелание, то губи своя смисъл. И в това е цялата драма на модела "Борисов и Пеевски" - в администрацията масово се назначават некадърни, некомпетентни и користолюбиви хорица, които обаче са послушни и наши. Е, как искате купето на мерцедеса да тръгне с двигателя на москвича...

Решението!? Ами много е просто, макар че го казвам с неудоволствие - морално допустима репресия, за да може администрацията да заработи нормално. С други думи, ако аз като гражданин докосна с пръст полицая, войника, данъчния, социалния и тъй насетне - бърза процедура, полагаем срок, бай Ставри. И обратното, ако държавният служител извърши престъпление по служба или неправомерно се отнесе към мен като гражданин - процедурата е същата, все така бърза, все така с полагаем срок и все така при бай Ставри. Наистина съжалявам, че го пиша, но в момента не виждам друг начин нещата тук да заработят. Морков, морков, ама без тояга няма да стане! Добрият стар страх понякога върши по-добра работа от всички добри пожелания.

Ако има нещо, което правя с огромна страст, то е да се надсмивам над себе си. Ясно е, че в мен живеят двама - единият в реалността, другият в книгите. Книжният Пепи от своя страна също е разкъсан на две - между Вазовото "книга да се уча, добро да сполуча" и знаменития постулат на председателя Мао - "Колкото повече книжки чете човек, толкова повече затъпява", като не бива да се забравя, че и Дон Кихот се е чалнал от четене на книжки. Шегата на страна - под влиянето на нещата, които съм прочел, са се формирали голяма част от моите си идеи - анархизъм, социализъм, анархолиберализъм, свобода, равенство, безкласово общество и тъй насетне вариации на "Утопията" на сър Томас Мор. Нещо повече - и реалният Пепи вярва в тия неща, знае, че са хубави, подозира даже, че може би са осъществими... Да, но не сега! Защото масовият човек, какъвто съм и аз, все още не дорасъл за тях, не ги е осъзнал и няма познанието и смелостта да ги въплъти в действията си. Какво да се прави тогаз - пита другарят Чернишевски. Ако кажа, че знам, означава да излъжа, но ми се е загнездила една мисълчица, че човечецът, тази странна говореща маймунка, като че ли заслужава мъничко време и подходяща среда, за да може да поизрасне.