Демокрацията

Дали под влиянието на английския футбол, на „Айрън мейдън”, или на артистичността на бритиш инглиш, който няма нищо общо с диалекта отвъд океана, идеята ми за реална демокрация до голяма степен се покрива с това, което се случва на вече не толкова мъгливия Остров в последните 200 години – мажоритарни избори в един тур, много рядко предсрочни, идеологически ясно структурирани партии, вежливо ръкостискане при предаването на властта и подаване на оставка, когато се представиш зле. Какво се постига с тази, лично за мен, отлична процедура!? Първо – винаги има отчетлив победител, който в спокойна обстановка поема администрирането на държавата за определения срок. Второ – мажоритарно избраният депутат категорично е свързан с района, откъдето е избран и няма как да избяга от ангажиментите си към хората, които са му гласували доверие. Трето – няма нищо страшно, когато загубиш, и нищо особено въодушевяващо, когато спечелиш – демокрацията е процедура и вежливост (спечелиш ли – работиш, загубиш ли – оттегляш се с достойнство). Четвърто, пето, шесто, седмо, осмо -  няма смисъл да ги изброявам, защото Великобритания е конституционна монархия и остров. Там кралската институция не е нещо повече от символика на единството, а моретата и океаните пречат на множеството читави идеи, родени на това влажно и неособено богато откъм природни дадености място, да стигнат и до нашата мила родина, в която всеки храст става за ядене, всеки човек е минимум професор и знае повече от всичко, а нещата толкова са заприличали на клозет, че всеки нилски крокодил се чуди и мае къде точно е заровено съкровището на капитан Флинт, пардон, на адмирал бай Ганьо.

Погромът на Българския парламент през 1997 година беляза края на демокрацията у нас! Или поне на моята представа за нея, която, както споменах, е на 100 процента тъждествена с британската традиция. Когато позволиш на улицата да разбие Институцията, не можеш да очакваш друго, освен зачеването на един куп чудовища, от които впоследствие се чудиш как да се отървеш.

Човешкото същество е несъвършено. Когато загуби респекта към Институцията (била тя Църква, Семейство, Училище, Университет, Армия, Полиция, Парламент и тъй насетне), то се превръща в неконтролируемо зверче, от което може да се очаква всичко, но не и съществуване в рамките на Разума и Закона. Може би и това си има своя чар, но към днешна дата – 18.08.2025 година, експериментът е по-скоро неудачен.

За сведение на победилите у нас (веднъж и завинаги) мутри и техните верни адепти в подобна ситуация през осемдесетте години на миналия век г-жа Маргарет Тачър, която толкова „обожествяват” (но само на думи) постъпи по съвсем различен начин. По време на миньорската стачка (1984 – 1985), която даже не беше лишена от основания, в момента, когато нещата проявиха наченки да излязат от рамката на Закона, тя съвсем спокойно изпрати полицията, полицията съвсем спокойно си свърши работата, а накрая Желязната лейди като връх на спокойния тон обясни на понабитите протестиращи, че след еди-колко си време (2 години) ще има избори, на които ясно и категорично те ще могат да изреват като Кашмирски тигър своя глас.

Тоя глас така се чу впоследствие, че г-жа Тачър остана министър-председател на Обединеното кралство поне още седем – осем години. Защо!? Ами, защото освен буйни протестиращи във Великобритания, че и по целия демократичен свят, има и съвсем кротки гласоподаватели, при това мнозинство, които усещат, че е в техен интерес средата, в която живеят, да е малко по-спокойна и стабилна. Това се постига чрез Институции и възпитано уважение към тях! Мутрите „постигат” други неща…

Де юре и де факто

Има такъв сладък виц от 90-те години на миналия век - време на странни търсения, свобода и безотговорност:

"Мерцедес" купуват завода на "Москвич" в тогавашна демократична Русия. Карат машини от Германия, назначават немски работници, вкарват най-модерните технологии и материали. Пускат поточната линия и уж всичко както си му е редът, но накрая все излизали москвичи. Хванали се немците за главите, тръшкат се, псуват, опитват, баламосват, дрънкат - всуе, излиза накрая москвето и им се хили право в очите. От близкия хълм двамина стари съветски кадри, бивши ръководители на "Аз Защо Ли те Купих" (за тийнейджърите - държавния завод "Москвич") с внимание наблюдават немската драма. И по някое време единият вика на другия:

- Иван Иванич, нали Ви казвах - мястото е омагьосано!

Не знам колко е омагьосана милата ни татковина Република България, ама ситуацията е горе-долу същата. Имаме нормативната база на съвременна развита европейска страна, имаме нужните институции, законовата уредба е обхванала всеки възможен детайл, административно държавата и общините са структурирани прекрасно, даже и пари има - обаче резултатът е пълно мазало. Полиция, която работи за престъпниците, армия, която работи за чужди държави, социални и публични институции, които практикуват най-брутално мародерство. Защо се получава така!? Мястото е омагьосано или...

Всяка форма иска своето съдържание. Колкото и красива да е една форма, няма ли съдържание - тя се превръща в обикновена опаковка, която завършва жизнения си цикъл в кофата за боклук. Законът е едно пожелание, което се въплъщава в действията на хората. Когато те не искат да следват това пожелание, то губи своя смисъл. И в това е цялата драма на модела "Борисов и Пеевски" - в администрацията масово се назначават некадърни, некомпетентни и користолюбиви хорица, които обаче са послушни и наши. Е, как искате купето на мерцедеса да тръгне с двигателя на москвича...

Решението!? Ами много е просто, макар че го казвам с неудоволствие - морално допустима репресия, за да може администрацията да заработи нормално. С други думи, ако аз като гражданин докосна с пръст полицая, войника, данъчния, социалния и тъй насетне - бърза процедура, полагаем срок, бай Ставри. И обратното, ако държавният служител извърши престъпление по служба или неправомерно се отнесе към мен като гражданин - процедурата е същата, все така бърза, все така с полагаем срок и все така при бай Ставри. Наистина съжалявам, че го пиша, но в момента не виждам друг начин нещата тук да заработят. Морков, морков, ама без тояга няма да стане! Добрият стар страх понякога върши по-добра работа от всички добри пожелания.

Ако има нещо, което правя с огромна страст, то е да се надсмивам над себе си. Ясно е, че в мен живеят двама - единият в реалността, другият в книгите. Книжният Пепи от своя страна също е разкъсан на две - между Вазовото "книга да се уча, добро да сполуча" и знаменития постулат на председателя Мао - "Колкото повече книжки чете човек, толкова повече затъпява", като не бива да се забравя, че и Дон Кихот се е чалнал от четене на книжки. Шегата на страна - под влиянето на нещата, които съм прочел, са се формирали голяма част от моите си идеи - анархизъм, социализъм, анархолиберализъм, свобода, равенство, безкласово общество и тъй насетне вариации на "Утопията" на сър Томас Мор. Нещо повече - и реалният Пепи вярва в тия неща, знае, че са хубави, подозира даже, че може би са осъществими... Да, но не сега! Защото масовият човек, какъвто съм и аз, все още не дорасъл за тях, не ги е осъзнал и няма познанието и смелостта да ги въплъти в действията си. Какво да се прави тогаз - пита другарят Чернишевски. Ако кажа, че знам, означава да излъжа, но ми се е загнездила една мисълчица, че човечецът, тази странна говореща маймунка, като че ли заслужава мъничко време и подходяща среда, за да може да поизрасне.

За шункарите и мандрите

Съвсем мъничко след Освобождението Петко Каравелов в качеството си на финансов министър посещава китно българско селце в Шоплука. Невидели досега роден големец, нашенците се събрали на мегдана и го загледали с погледи влажни и пълни с очаквания:

- Какво ще ни дадеш?

- Аз не съм дошъл да ви давам, а да ви вземам! - сопнал се бай Петко и допълнил - Държава трудно се гради!

Рипнали сърдито шопландците, врътнали си дирниците и вкупом се завтекли към "добрия" сръбски крал Милан с просба да ги "освободи" от "лошия" бай Петко и налудничавите му идеи за данъци и българска държава. Шункарите (от шунка) винаги гледат на нещата като на парче бекон, което трябва да бъде изядено от тях самите и от никого другиго, винаги са чужди на идеята "Държава" и за съжаление, отново винаги, поради вроденото си нахалство и безочие задават тона на песента у нас. Неслучайно днешна България звучи като долнопробна ориенталска чалга, а не като Деветата симфония на Лудвиг ван Бетховен. Но тя и вчерашната беше същата, че даже и позавчерашната. То и туй прословуто Османско робство не е дошло случайно по тия земи, ами баш си е било заслужено и закономерно. Защото ония българи, барабар с царчето си, също са се правили на големите тарикати, обсебвали са парче по парче земята на родината за лично ползване, късали са плътта й, за да напълнят стомасите си и да задоволят ненаситното си чревоугодство и в един тъжен момент отслабената до краен предел България става лесна плячка за чуждия нашественик. То има една приказка на един велик футболен човек - Бил Шенкли, архитекта на големия "Ливърпул" - "Социализмът, в който аз вярвам, е всеки да работи за другия и всички заедно да се ползват от изработеното", ама тук нито има кой да я вдене, нито пък има желание за вдяване. Шункарите разбират само от плюскане! По повода се сетих и за един култов фрагмент от прекрасната "Езопиада" на Радой Ралин. Кавалерист се завърнал от война с огромна плячка. Кончето му едва-едва домъкнало заграбеното. Замогнал се войникът, заживял с рентата от мародерството и съвсем естествено за тия географски дължини и исторически дълбини забравил за вярното си другарче. Кончето погладувало, поизмършавяло, па тръгнало да си търси късмета вдън горите Тилилейски. Добре де, ама се задала нова война. И кавалеристът, аман-заман, тръгнал да си дири другарчето. Намерил го вдън горите Тилилейски и го загледал с поглед влажен и пълен с очакване.

- А, не! - моменталически го отрязало кончето. - Ти от кон ме превърна в магаре, сега от магаре искаш пак да ме превърнеш на кон! Няма да стане! Марш с пехотата!

Та е време и Майка България тъй да рече на шункарите:

- А, не! Вие от градина ме превърнахте в мандра, сега от мандра искате пак да ме превърнете в градина! Не става! Марш и се оправяйте, ако можете!