Къде отиват добрите момчета?

Много обичам романите за деца на Ерих Кестнер. Препрочитам ги при всеки удобен случай и едва ли ще ми доскучаят някога, макар че голяма част от българското човечество би ги възприело като невероятно скучни. И няма друг начин – там се разправя за едни честни и почтени, прилежни, със зараждащи се чувства за справедливост и достойнство момчета и момичета, на които в Белград им викат „будали на квадрат”, а в София - идиоти. Само че на мен същите тия Антоновци и Точици, Емиловци и Мартиновци, Лотхени и всякакви други страшно ми допадат. Не, не защото виждам в тях себе си (де да беше така), а понеже ми създават чувство за уют и спокойствие, за сигурност. Знам, че по примера на тия достойни и трудолюбиви малчугани впоследствие се изграждат трудолюбиви и достойни мъже и жени, които, независимо дали са шефове в железницата, машинисти или чистачки на пероните, си вършат прецизно и съвестно работата и да се возиш на влак в Германия си е просто удоволствие. То не, че ако караш по правилата и личния си автомобил там, ще имаш някакви ядове, но точно железницата (естествено, не българската) по някакъв свой си начин се свързва с моите лични усещания за уют, спокойствие и сигурност.

Страшно ми липсват положителните хора. Не герои, а хора. Обикновени, честни, почтени. Които си вършат съвестно работата, държат на човешкото си достойнство и от чиито уста винаги можеш да чуеш една добра дума или поне един вежлив поздрав. Разбира се, тая работа не става от днес за утре. Като си спомня собственото гимназиално битие – тръпки ме побиват! Да изучаваш езика на Сервантес на няколко водки и кутия цигари между две партии бридж в близкото кафе, а в общо взето празната ти глава да се зараждат единствено поредните грандиозни простотии, с които да докажеш на „злощастното” човечество какъв нов „Крали Марко” се е пръкнал на планетата, е всичко друго, но не и добър пример за подражание. Да говорим за съвременната българска детска литература – това е още по-безсмислена работа.  Днешните мистични, сюрреалистични, метафизични словоизлияния на шепата тарикати и тарикатки, добрали се със зъби и нокти до заветното финансиране, биха докарали психично разстройство и на професорите по ядрена физика в Харвард. А връх на абсурда би било да си представим как класният Иванов влиза в 7 „А” клас на еди кое си столично школо и започва да обяснява на гледащите празно напушени подобия на деца, че ще успеят в живота, ако са честни и почтени, съвестни и трудолюбиви… Пич, полека, не и на тия географски ширини и дължини! Ако тръгнем по твоята гайда – тук просто няма да оцелеем! А и нали знаеш кво е казал нашият Биг Бос – „Добрите момчета отиват в Рая, а лошите - където си поискат!”. Раят, пич, е твърде глобално понятие за нашите бедни откъм мозъчно съдържимо глави…

Нещо почнах да губя чувството за уют и спокойствие. На всичкото отгоре съм и ленив като стадо лалугери. Я за финал да взема да копна и да туря нещичко от чичко Кестнер, та поне да видите как и защо се получават нещата там някъде в белия свят:

„Разказах ви за Антон, макар че прилича на Емил Тишбайн, защото смятам, че винаги ще има нужда да се разказва за такива момчета и никога няма да имаме достатъчно Емиловци и Антоновци!
Може би и вие ще решите да станете като тях? Може би, понеже ги обикнахте, и вие ще станете прилежни, почтени, смели и честни като тия образцови момчета.
За мен това би било най-голямата награда. Защото Емил, Антон и всички, които приличат на тях, един ден ще станат много способни мъже. Такива, каквито ще ни трябват”.