Не искам да се правя на особено умен, какъвто не съм. Но ми
се ще да споделя нещо, което почувствах в деня на поредната българска трагедия.
Винаги когато съм споделял възгледите си за времето на така
наречения „комунизъм” (всъщност държавен монополен капитализъм) у нас съм
изхождал от тезата, че това е епоха с много положителни елементи в материален
аспект и абсолютна катастрофа в духовен. Не знам дали ще се доверите на някого
с набедено „фашистко” потекло, но не можете да отречете, че при Живков много
сфери в държавата ни работеха по-добре отсега – образование, здравеопазване,
спорт и да не изброявам нататък. Ако попитате обаче много хора, които с
носталгия си спомнят за онова време, кое е било най-положителното нещо за тях,
те веднага ще ви отвърнат – спокойствието, предсказуемостта на всекидневното
битие, и навярно ще бъдат прави. Спокойствието и предсказуемостта на битието са
лукс, за който са мечтали хората откакто свят светува. Но като всяко нещо в
природата и то има своята негативна страна. Спокойствието и предсказуемостта на
битието създава спокойни и предсказуеми хора, които обаче поставени в една
друга реалност, се оказва, че са загубили рефлексите си за оцеляване,
настройката си за битка и същевременно се ловят на всички въдици, които им се
подхвърлят. Не искам да правя никакви обидни сравнения, но си представете едно
животинче, което цял живот е живяло в зоологическа градина. По стечение на
обстоятелства се налага да отиде в джунглата и да бъде пуснато на свобода.
Какви са шансовете му за оцеляване? На практика онази система моделира много
образовани, честни, добри, порядъчни хора, на които им се наложи да живеят в
условия на абсолютна неграмотност, абсолютна лъжа, абсолютна злоба и абсолютна
извратеност. И то с притъпени инстинкти за оцеляване…
А духовността? Тоталитарните сатрапи направиха всичко
възможно и успяха да подкопаят единия от двата най-важни стълба на българската
културна и цивилизационна идентичност – Православието (другият стълб, сещате
се, е българският език, но там като че ли, въпреки „старанията”, пораженията са
по-несъществени). Усилията им продължиха в новото време с разделението на
Българската православна църква, с постоянните опити да се дискредитира нашето
духовенство, с вкарването на различни секти. Вярата, нещото което ни помогна да
се съхраним през петвековния мрак на Османското робство, е подложена на
нечувани атаки от 70 години насам. И то атаки от уж свои…
Резултатът – обезверни хора, които са загубили инстинктите
си за оцеляване…
Надеждата – всичко това е все още поправимо…
Съжалението – е за всички тези, които вече ги няма сред нас
не по волята на природните закони, а заради безочливостта на водачите, които
заради личните си интереси и поради глупостта си вгорчиха и отнеха живота на
мнозина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар