Не знам точно какви претенции има чичко Херман Хесе, но аз
отраснах сред стари бюргери и изобщо не мога да се оплача.
Живеехме си със Стара мама (би било светотатство да я нарека
„баба ми”) в една чудесна кооперация, правена за своя душа от търговци,
занаятчии и предприемачи, на улица „Николай Ракитин”. Учех в училище „Ленин”, в
което навсякъде висяха портрети на Димитров, а у дома имаше истински икони и
най-почитаната фигура, въпреки различните уговорки, беше Царят. Същият този
цар, който беше кръстен на бащата на Стара мама – Татко Боре Топуза, с когото е
имал честта да се роди в един и същи ден. После са ловували заедно, но това е
друга история и от уважение към ловните умения на величеството няма да я
разкажа.
След даскалото, винаги ме чакаше топъл обяд. От два картофа
и една глава лук Стара мама правеше такава манджа, че да си оближеш пръстите!
После си говорехме за най-различни неща – за Италианското училище, която тя не
завършила, за да се ожени за онзи странен белоградчишки субект дядо ми, за
къщата им на пъпа на Женския пазар, за кината и сладкарниците, за съучениците и
съученичките си, за Мама Анче, която правила най-вкусните ястия от дивеч, за
братята си и за сестра си леля Цеца, която, женена за италианец, беше намерила
своето местенце в далечна Аржентина, и още куп други неща, нямащи никаква
връзка с живота извън кооперацията на улица „Ракитин”. Там някъде „щурмуваха
небесата” и „преизпълняваха петилетки”, а тук неизменната кърпичка се подаваше
на точно определена височина от джоба на сакото на Татко Боре и се надсмиваше над
всички показни щурмове и преизпълнения.
По някое време цъфваха приятелките на Стара мама – Мери и
Ричка. Към тях трябваше да се обръщам с почтителното „Госпожа Илиева” и
„Госпожа Везева”, напук на всички „другарки” и „другари”, които всъщност изобщо
не другаруваха.
Привечер се прибираше дядо ми Любо, домъкнал отнякъде
качествена според неговите разбирания храна – основно карантия и риба. Вечно
напушен от нещо си, той псуваше комунягите – „тези простаци, разсипници и
ленивци”, и ми обясняваше, че дори когато окончателно са го принудили да се
раздели с бизнеса си и да завърши трудовата си кариера като шофьор от градския
транспорт – той никога не е отивал на работа със закъснение и с неизгладена
риза, за разлика от „онези простаци, разсипници и ленивци”.
Всъщност цялата кооперация някак си не долюбваше споменатите
„простаци, разсипници и ленивци”. В оная, другата действителност, зализани
левенти и левентки дрънкаха за птички и пчелички на „Мелодия на годината”, а тук,
на Ракитин 1, Митьо Бъндарака гаснеше самотен и недооценен. Разни готованци ни
учеха, че парите били от без значение, докато трупаха незаслужени пачки под
дюшеците си, а презрените от тях буржои настояваха, че „парите трябва да имат
сайбия и не бива да се харчат за щяло и нещяло”, а също и че „не искат акъл от
хора, които не са изкарали и един лев с пот на челото или с безсънна нощ”.
Главите от чугун се опитваха да случват всичко с лозунги и натягане на
пружината до краен предел, а скромните занаятчии, предприемачи, търговци и
обикновени работници държаха, че нещата могат да стават и кротко, по
християнски, с достойно заплащане на достойния труд. Навън бушуваха
манифестациите за Девети, Седми и Първи, опитваха се да заглушат Бъдни вечер,
Цветница и Великден, а дядо ми Любо всячески се опитваше да им обясни, че „и
кокошката пие вода, па гледа нагоре”…
Всичко това е минало. Прах и пепел. Добрата стара буржоазия
отдавна населява пределите на по-добрия свят. Останаха купища степни вълци,
които се опитват да ми наложат тяхната представа за истина. Безсилен съм пред
тях, но, слава Богу, не могат да ме излъжат.
