Погребаха България

Лежи тя

в ковчега,

поповете

грачат.

На лица

подменени

сълзите

подскачат.

И вият

на смени

куп

оплаквачи.

Оплакват

я нея,

за себе си

плачат.

Давай

Давай!

Мачкай!

Не прощавай!

На слабите

червата

разпилявай!

На силните

се кланяй

до забрава!

И свещ от восък

запали на гроба

на България!

Свободна програма

Имах два свободни дни.

В понеделник реших да се разходя из софийските молове. Не го правя често и ми беше интересно. Влязох в едни огромни пространства, пълни със стоки от цял свят – пари да имаш и можеш да си купиш на практика всичко. И продавачите от любезни по-любезни и обслужването на ниво, въобще европейска работа. Липсваха ми единствено хората - твърде малко посетители видях, може би защото беше и делничен ден. По-лошото е, че тези, които видях, ми изглеждаха много странно. Някак си пазаруваха без настроение, механично, без усмивка - избираха, плащаха, качваха се на колите и си заминаваха. Спомних си как в моето детство дядо ми ме водеше на Женския пазар в София. То беше ритуал, то беше чудо. Стока кой знае каква нямаше – кажи речи само плодове и зеленчуци, но пък имаше народ, който говореше на висок глас, пазареше се и гръмогласно се смееше на нещо си.

Във вторник се качихме с приятели на Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил”. Честваше се празникът на Светата обител и 1000 години от основаването й. Имаше хора на различна възраст и от най-различни места. Не знам дали от природата, хубавото време, изпитата ракийца и топлия курбан, но хората ми се видяха по-ведри, по-усмихнати. Непознати се запознаваха, стари приятели се прегръщаха, бедни с богати се разговаряха. Нещо приповдигнато летеше в ноемврийското небе и осмисляше деня на събралия се народ.

Спорът между модерното и традиционното е по-стар от Вселената. Естествено е, че светът върви напред и няма кой да го спре. Но на мен ми се ще да се говори повече за нашето и чуждото, защото, кланяйки се на чуждото, постепенно ще изгубим нашето. А човек може да е сайбия само на своето, на чуждото винаги ще бъде роб. 

Демокрация в България!? Нема такова животно!

Пуснах този материал в петък по обед. Днес е понеделник. Странно защо в статистиката на блога ми не се отбеляза нито едно посещение от България за тези три дни. Аудиторията от чужбина е същата, от България - никой. Очевидно или материалът е доста слаб, или пък някой се е уплашил от моя скромен блог. Реших да го пусна отново, за да проверя за какво става дума... 

"Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали"

Уинстън Чърчил

Повече от 20 години в България се гласува срещу демокрацията. Нещо повече, нашенци толкова настойчиво си търсеха новия бай Тошо, че накрая избраха за премиер личния му телохранител. Въпрос на избор. В крайна сметка при демократична система и изборът на тоталитарен вожд е въпрос на избор.

Възможността да избираш е свещено право. Разбира се във всеки избор има и хазартен елемент. Можеш да останеш доволен от избора си, можеш и да се разочароваш. Демократичното общество обаче винаги ти дава възможността да опиташ отново. Също като във футбола (изключвам българския футбол) – мачът свършва, спечелен или изгубен, но винаги има следващ мач, чийто изход не е предрешен.

При демокрацията избираш сам и носиш последствията на избора си. При тоталитаризма някой друг избира вместо всички и последствията си остават за тях.

20 години в България се гласува срещу демокрацията. Още от първите свободни избори – през 1990 година всички страни от бившия соцлагер избраха демократичните сили, българите избраха преименуваните болшевики (между другото много ми е интересно за коя партия е гласувал Бойко Борисов тогава). Оттогава до днес все се търси харизматичния лидер, който ще ни оправи. Великият български преход може спокойно да завърши. Резултатът е ясен – тръгнахме от бай Тошо и стигнахме до охраната на бай Тошо.

Винаги съм смятал три неща за особено важни – правото на избор, правото да бъдеш различен и умението да правиш разлика. В опита си да провокирам околните често съм застъпвал тези, в които сам не съм вярвал, но пък са били коренно противоположни на така нареченото общоприето мнение. В обществото има и „а”, и минус „а”. Демокрацията им дава равноправното право да съществуват, било то като управление или опозиция. При тоталитаризма има само „за”. Безмозъчно, затъпяло и нищо незначещо „за”!

Миналата неделя убиха демокрацията в България. Три партии – ГЕРБ, БСП и ДПС събраха общо над 70 процента от гласовете на българите. Нито една от тези партии не може да претендира, че е демократична. Две от тях – ГЕРБ и ДПС, са си определено лидерски авторитарни партии, чийто електорат гласува под строй и със заповед. Третата - БСП, 20 години се опитва да се демократизира и все не успява. Няма как да стане – синовете и внуците на партийната номенклатура няма да допуснат чужди елементи да я превземат отвътре. Само си спомнете какво се случи с горкия Жан Виденов. А и никой не може да ме убеди, че тези три партии не действат координирано, пазейки жадно интересите си. Кавгите между лидерите им ми изглеждат толкова нелепи, колкото е нелепо, че Доган примерно подкрепя Калфин, а пък в Айтос кандидатът на ДПС се отказва от балотажа и публично подкрепя кандидата на ГЕРБ – местен полицейски началник. Нещата отдалече миришат на уговорен мач, в който гореспоменатите три субекта са печеливши, а всички останали са губещи.

Идва нова неделя. Балотаж. Възможността за избор е минимална. И все пак на мен лично ми хареса идеята на Иво Беров – бих гласувал за този, който публично се разграничи от Тодор Живков и водената от него политика. Само че без увъртания и недомлъвки. Съмнявам се, че някой от кандидатите ще го стори…

                                                                    

Избори 2011. Ха на бас!

    Ха на бас, че безсмъртните Вазови чичовци разбират повече от политика, отколкото тия посредствени момченца и момиченца, които днес се борят за президентския пост в многострадалната ни република. Чичовците говорят за влиянието на Източния въпрос върху съдбата на България, посредствените момченца и момиченца представят страната ни като някаква затворена система от типа Албания на Енвер ходжа, която изобщо не зависи от глобалните процеси. Чичовците обсъждат нещата на ниво геополитика, момченцата и момиченцата на ниво дроб-сърма, загорели тенджери и преварени компоти.

    20 години в пространството виси баналният въпрос - „Кога ще се оправим?”. 

За да спестя мъките на целокупното българско човечество, реших да дам един банално точен отговор - когато се съюзим с руснаците.

    В този момент, едва написал тези „скверни слова”, във фантазията ми вече напират насочените пръсти на момиченцата и момченцата от президентската надпревара и гневните им слова:

    -Ето го на виновникът, който ни дърпа назад! Ето го идиотът, който иска да ни превърне в Троянски кон на Русия.

    От една страна това за троянския кон го преживявам някак си. По-добре е да си троянски кон на Русия, отколкото Европа да те води като тетевенско магаре. Пък и гражданинът Омир ясно е посочил, че хората с дървения кон в крайна сметка печелят войната, а аз някак си предпочитам да съм на страната на печелившите.

    От друга страна разбирам момченцата и момиченцата – хванем ли се с руснаците, те бързо ще загубят привилегиите си. Защото братушките много добре помнят кой винаги ги предава и кой завинаги ще им остане брат. Те са достатъчно умни, за да правят разлика между продажния ни политически и псевдоинтелектуален елит и нормалните българи.

    А пък от трета страна в анархолибералното ми сърце напира тревожният въпрос за постиженията на родните русофоби от 1878 година насам. Следващите данни не са за хора със слаби сърца и български патриотични убеждения:

    1. 1913 – Междусъюзническа война. Първа национална катастрофа - официална.

    2. 1915 -1919 – Първа световна война. Ньойски мирен договор. Втора национална катастрофа – официална.

    3. 1941-1945 – Втора световна война. Трета национална катастрофа – неофициална. Щеше да стане официална, ако страните-победителки бяха взели предвид териториалните претенции на Гърция и Югославия.

    4. 1989 -  . Мирно време. Четвърта национална катастрофа. Ако за политическия ни елит унищожаването на 2 милиона българи е постижение, то за българите си е жива трагедия.

    Да изброявам ли още? Няма смисъл. И понеже тия юнаци двайсет години ни залъгват с басни за разни виртуални и глобални пари и проекти ми се ще да попитам за нещо, свързано точно с любимата им тема. Как ви звучат на фона на „постиженията” на българските русофоби провалените българо-руски проекти, които ни гарантираха над 10 милиарда евро преки инвестиции и следващи годишни бонуси от по 1 милиард лева чиста пара? Такова пренебрежително отношение към парите нямат дори и кубинските комунисти…

    Един известен американски президент е казал: „Докато съществуват САЩ, държавата Израел има пълни гаранции за своето съществуване!”.

    Ха познайте, коя е единствената държава в света, която гарантира териториалната и етническата цялост на България само със своето съществуване! Или по-добре познайте от кой град е футболният отбор Зенит, чиито привърженици открито подкрепиха българите след циганските зверства в Катуница.

    Избори идват. Анархолибералите по принцип не гласуват, но този път смятам да последвам завета на другаря Борис Павлов и ще гласувам за себе си – ще си нося бюлетина от вкъщи с моето име и ще я загъна в парцала, който ще ми дадат в избирателната секция. Ха на бас, че по този начин ще гласувам за най-проницателния познавач на политиката в Република България.    

Старият офицер

Бяхме малки,

направо деца.

Харчехме

младостта си

в кафенето до

добрата ни

стара

гимназия.

Той седна

на нашата маса.

Беше стар офицер

с измачкан шинел.

Беше стар офицер

от запаса.

Почерпи ни с пиво

и тихо ни каза:

„Сбогом, момчета!

Пия за вас!

Аз ще ви пазя!”

После стана и

кротко пое

по своя път

към смъртта.

Бяхме малки,

направо деца!

Изхарчихме

младостта.

Добрата ни

стара армия

умря.

Днес служим

на чужди

зарази.

Той беше

стар офицер

с измачкан шинел.

Почерпи ни с пиво

в своя път

към смъртта.

Почерпи ни с пиво

и още

ни пази.

Дошло е време…

Старите бойни другари Гоце и Боко се прегърнаха. Прегърнаха се, та чак се разцелуваха. Като стари шамани заредиха заклинания и наред с послушните си слуги мощно заплюваха този ненавистен им български народ, който има наглостта да им нарушава рахатлъка.

Колко години продължава гаврата с българите? Изкарват ни какви ли не – от долни по-долни, от по-долни – най-долни. Няма филм или вестникарска статия, която да не ни превръща в злодеите на Европа и света. Пропагандата постоянно крещи, че Българската армия е съставена от психопати и главорези, че редовите българи са пияници, глупаци и наркомани, че българските деца са прости и невъзпитани. По същото това време гореспоменатите юнаци се превъзнасяха до небесата и се представяха за най-умните и талантливи „цивилизовани” същества, които изобщо могат да съществуват под слънцето. Дори любимият им вожд и учител Бай Тошо не стигаше до такива крайности…

Гоце и Боко се прегърнаха. Прегърнаха се, чак се разцелуваха. И заредиха до болка втръсналите ни заклинания – „етнически мир”, „цивилизационен избор”, „евроатлантическа интеграция”. Размахаха и пръст – внимавайте, че идва югославският вариант! Казват го, сякаш България е някаква федеративна държава, съставена от самостоятелни републики и сякаш у нас няма над 80 процента етнически българско, православно, население, а живеят 67 процента гагаузи и още толкова каракачани (процентите са над 100 според нововъведенията на родните социологически гении).

Напоследък се опитват да ни изкарат и расисти, просто защото се опълчихме на един самозабравил се цигански барон. Дали пък не ги е страх, че можем да се опълчим и на някои нецигански барони!? Както и да е. Нека всеки един обикновен представител на различен етнос в България да си сложи ръката на сърцето и да каже какво точно лошо е видял от нас, обикновените представители на българския етнос.

Гоце и Боко се прегърнаха. Винаги го правят, когато действат против Българския национален интерес…

Българският народ е мъдър, търпелив и всепрощаващ. И в това няма нищо учудващо – все пак ние сме най-старата оцеляла нация в Европа. В непрестанна битка с Византийската империя, българите успяваме да съградим своя уникална култура, със собствен уникален език, със собствена уникална писменост, със собствен уникален прочит на Християнската вяра. По същото това време едни други хора, които сега настойчиво ни дават акъл, са си хвърляли изпражненията на улицата и са си мислили, че това е най-висшата форма на чистота.

Когато на един такъв народ като нашия му писне и грабне тоягата, това означава, че някой прекалено много му се е качил на главата. Дошло е време разделно, време разделно и още време за обединяване. На който му тежи българското име – да си го сменява, докато е време. На останалите ни предстоят трудни години. Време е да забравим дребните роднински и междусъседски ежби и спорове. Когато формалното цяло, наречено държава, работи срещу нас, единственият ни изход е неформалното сдружаване между самите нас. Правили сме го успешно стотици години в условията на много по-тежко робство от сегашното. Дължим го на Ангел и Павел! Поклон пред паметта им.   

Комплексари

Че Бойко плътно следва националните интереси – спор няма. Проблемът е, че следва националните интереси на една друга страна – САЩ. А и на всичкото отгоре ги следва глупаво. Американците си имат достатъчно свои проблеми в един все по-многополюсен свят, за да обръщат внимание на Бойковите натягания. Едва ли гъвкавата американска дипломация би си позволила да си отвори конфликт с Русия заради комплексите на Бай ти Ганя. Ние самите двайсет години си плюем на хляба и парите и зорлем правим съседите си богати. Само глупостите на Борисов ни костват около 10 милиарда евро инвестиции и около половин милиард годишно суха пара. На толкова горе-долу се оценяват трите руски проекта, които нашият „американец” провали. Като капак отне лиценза и на „Лукойл”, при положение че тази миличка компания внася 25 на сто от данъците в хазната. Ами представете си, че Бойковите господари са му рекли да затрие до корен българския род например!? Какво правим тогава – лягаме доброволно и доволно под ножа и чакаме смирено изящната си гибел!?

Шегувам се, разбира се, макар и хуморът ми да е от черен най-черен. Едва ли има и един човек на света, който да мисли насериозно да затрие българите до крак. Прекалено маловажни сме, за да се правим на важни. И точно в тази ни маловажност изпъква грандиозната посредственост на политическата класа в България през последните 82 години. За тези години нито един български политик не се отказа от грозното коленичене пред волята на най-силната (според ограничените му представи) страна в света, без да се съобразява с факта, че фигурите на голямата шахматна дъска сменят позициите си постоянно, че интересите постоянно се променят и че изобщо светът е динамично понятие, а не закостеняло разбиране, седнало на маса с мръсна покривка и жулещо грозданка с шопска салата.

Не е виновен само Бойко, разбира се. Той е отражение на целия ни път надолу след Втората национална катастрофа. Мисля си, че след Стамболийски всеки следващ управник е по-слаб от предишния. Единственото изключение за мен е Андрей Ляпчев, който с неговото прословуто „Со кротце, со благо и со малце кютек” успява да стабилизира държавата и да успокои процесите на взаимно изтребление в периода 1926-1931 година. Как го прави? Много просто – с пари и с един огромен финансов ум – Атанас Буров. Ляпчев отваря България за навлизането на чужди капитали и технологии, повишава кредитния рейтинг на страната ни, както е модерно сега да се казва, и сключва изгодни заеми, които се инвестират директно в икономиката. Тази скромна, но всъщност оказала се много ефективна политика не само стабилизира България, но и поставя основите на едно ускорено икономическо развитие, чийто апогей е през 1939 година. А богатата държава си е богата държава – тя лесно може да наложи своите интереси и на политическата сцена, лавирайки между позициите и слабостите на Великите сили. През 1940 година се сключва Крайовската спогодба и без нито една жертва си връщаме Южна Добруджа. Прекрасна печалба за една страна, на която се опитваха да внушат, че ще бъде вечно от страната на губещите. Да бяхме спрели дотам на онзи етап! Защото продължението е ясно – слагаме наколенките пред Хитлер и крайният резултат е ясен и на малките деца.

Разправям ви ги тия историйки по една причина. Българската икономика е зависима от чуждестранните инвестиции. Колкото повече, толкова повече, както казва Мечо Пух. Ха, стига сме размахвали тези глупости за „пагубното” руско влияние. Ако руснаците толкова се натискаха за тази наша територийка от 111 хиляди квадратни километра, щяха да дойдат на танкове, а не с парите си. Поне в това отношение ги познаваме. Прекалено бедни сме, за да си позволим да откажем каквато и да била чуждестранна инвестиция, та ако ще да е и от братско Зимбабве, което иска да построи у нас завод за преработка на слонска тор. Нека фантазиите на Бойко да си останат фантазиите на Бойко. Трябва да съм или много глупав, или много богат, за да чувствам заплаха от хора, които идват тук с парите си. Независимо каква е националността им.  

И все пак не мога да си я обясня тази любов необяснима на наш Бойко към американските му господари. Толкова мазнене и коленичене дори за един бивш комунист е прекалено, макар че те са си специалисти в тази област. На самите американци започва да им става досадно. Получава се все едно Бай Ганьо да се опитва да очарова млада и хубава госпожица с изискани маниери. Дали пък действително не са верни приказките, че американците са „хванали” Бойко с компрометиращи мрачни материали за съвсем несветлото му минало?

За базите и сигурността

Има една много вярна народна мъдрост – „Не ме е страх от турците, страх ме е от потурнаците!”. Ще се опитам да я перифразирам – „Не ме е страх от комунистите, а от тези, които си легнаха комунисти, а се събудиха демократи!”. Сред комунистите има и достойни хора. Дядо ми Петър беше такъв – праволинеен, вярващ сляпо в своята си идея, понякога прекалено твърд в позицията си. Този човек, Бог да го прости, обаче не си  позволи никога в своя дълъг живот да открадне и един лев народна пара, нито пък си позволи да погази общия интерес, за да задоволи личното си его.

Какви са „идеалите” на бившите комунисти!? Имахме нещастието да ги разберем през годините на Великия български преход. От всичките дивотии най-много ме разтърсва желанието им отново да ни превърнат в колония на някоя от водещите световни сили. Едвам се отървахме от СССР и те мазно ни набутаха в ЕСССР. Едвам се отървахме от Големия Североизточен брат и те ни натресоха Големия Презокеански брат. Явно тези момченца и момиченца си нямат друга работа, освен тази да продават наляво и надясно Българския национален интерес и да трупат пачки в джобовете си. Щом така им харесва – нека го правят. Аз обаче „благодаря” за такива пари – най-искреното ми желание е такива пари никога да не попадат в моя джоб, та ако ще и на хляб и компот да я карам. И по тази причина имам демократичното право да давам отрицателно мнение за техните „спонтанни” хрумвания.

България има нужда от американски военни бази и американски противоракетен щит, колкото Луната има нужда от сблъсък с Халеевата комета. Не искам да гледам изкуствено опечалени физиономии на бивши комунисти, оплакващи „народни и верни синове”, когато утре заради глупостта им страната ни се превърне в мишена за международния тероризъм. На такива „оплаквания” се нагледах и наслушах. Казват, че и Тодор Живков е „оплаквал народни и верни синове” след безумната ни агресия в Чехословакия през 1968 година. Казвам „ни”, защото именно наш Тошко е в основата на това насилие, дори Брежнев се е колебаел до последно.

Ама, ще каже някой, кой ще гарантира националната ни сигурност? Има само една такава институция – Българската армия. На света съществуват закономерни реалности -американците винаги ще защитават американския национален интерес, заради което и ги уважавам. Българският национален интерес може да бъде защитен единствено от самите българи. Както са казали Илф и Петров – „Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се”. В един държавен бюджет дори и Дянков може да предвиди повече средства за една здрава, професионална и добре оборудвана българска армия. Преди да ме обвините в милитаризъм, ще ви посоча само един пример – Гърция има такава армия. Гърците също са членове на НАТО и ЕСССР, но винаги успяват да защитят националните си интереси, за което пък направо им свалям шапка. Нито американци, нито англичани, нито французи или пък руснаци ще ни си разсърдят, ако вложим повече пари в собствената си сигурност. Защото да не разчиташ на себе си е първата голяма стъпка към превръщането ти в роб.

Строителите и техните жалки подобия

Строителите не бяха безгрешни. Напротив, всеки един от тях имаше своите кусури и пристрастия. Често пъти допускаха груби политически грешки и противоречия, стигаха и до крайностите на диктатурата. Народът не ги обичаше. Трудно е да обичаш някой, който те кара да даваш, когато на тебе ти се иска само да получаваш. И въпреки това Строителите на съвременна България не се отчаяха, а камък по камък градяха основите на държавността в една територия, която 500 години беше виждала само робство. Нещо повече – те имаха амбицията да направят България водеща страна във всяко едно отношение и тази им амбиция ги караше да преодоляват всякакви препятствия.

Западни кореспонденти питат Петко Каравелов дали е вярно, че е бил „клиент” на „Черната джамия”. А той им отвръща: „Господа, такова нещо в демократична България не може да се случи!”. Колко от съвременните ни псевдополитически „юнаци” биха изрекли тази реплика!? Нито един. Днешните тикви топят държавата ни пред Европа и света за щяло и нещяло, обиждат сънародниците си, служат на чужди господари.

Представяте ли си Стамболов да слуша Москва, Вашингтон или Брюксел!? Да ходи на „инструктаж” в тези китни столици, да слага наколенките и мазно да изпълнява нарежданията им… Аз не си го представям.

“Ваше височество, вие имате оттук нататък два пътя - или в Пловдив с народа или с куфарите в Дармщат.” Това е друга разтърсваща реплика. Изрича я Стамболов в Търново, когато вижда, че младият княз Александър Батенберг се колебае да подкрепи Съединението. То май не е и имало особено време за „инструктаж”…

Строителите не се кланяха на никого, освен на Негово величество Българския национален интерес. Стамболов и Екзарх Йосиф пътека правят до Високата порта, залагат и престижа, и главите си за българите в Македония. Издействат берати за български владици, успяват с „благословията” на султана да открият и стотици български училища. Успяват, защото имат желанието да успеят, а и не жалят енергия в стремежа си към успеха. Днешните мизерници първи признаха изкуствената държава и освен празни приказки с нищо не помагат на преследваните от сърбоманите българи там.

Строителите… Не бяха безгрешни. Сред тях имаше и русофили като Петко Каравелов и Драган Цанков, хора като Стамболов, които се противопоставяха на грубата имперска политика на Александър ІІІ, а и хора като Константин Стоилов, които умело лавираха между интересите на Великите сили, залагайки на ускореното икономическо развитие на страната ни. Сред строителите имаше и либерали, и консерватори, и демократи, че дори и социалисти на един малко по-късен етап. И точно това многообразие на политически идеи тласкаше България напред. Сегашните глупаци мислят еднакво, гледат в една посока и ударно ни водят към гибел.

Делото на строителите на съвременна България бе съсипано от личните амбиции на един личен режим. Каквото и да си говорим, Фердинанд е в основата на двете национални катастрофи, които убиват мечтата ни за национално обединение и ни вкарват в групата на аутсайдерите. Всъщност като че ли това е и най-голямата поука. Българската сила е в многообразието и различността, а не в сляпото следване на поредния вожд, който никога не си забравя наколенките, когато пътува в чужбина.

Роби завинаги!

Преди години се хванах да работя като коректор в редакцията на едни бутикови списания. Там работеше и една рускиня – Лилия Маслова. Много симпатичен, грамотен човек, владеещ до съвършенство тънкостите на българския език.

Част от колегите ми се отнасяха към Маслова с открито пренебрежение, преливащо в неприязън, само защото е рускиня. Говореха зад гърба й, караха й се за безобидни неща, подиграваха й се. Споменът за това толкова ми тежи, че и сега ми е мъчително да го описвам.

Защо е тази мрачна омраза към Русия и руснаците? Както казват старите българи – тази омраза не е на хубаво. Не чувстваме ли, че точно тази омраза ни спъва по пътя към по-доброто бъдеще.

Хората по света са различни. Различни са и по отношението си към Русия. Има и русофили и русофоби, има и най-различни междинни положения. Стряскащо е, когато се минат границите на елементарното уважение.

Имам един много готин приятел англичанин. Често си говорим за отношението към Русия в Англия и България. Когато му казах, че има българи, които мразят Русия, той се втрещи. Каза ми: „Вие сте луди! Как може да мразите една велика култура, в чието създаване сте участвали и самите вие!”. Отвърнах му: „Вероятно е заради комунистическия период.”. А той ме закопа: „Пич, толкова ли сте прости, че не можете да направите разлика между Сталин и Достоевски! Като толкова ви пречеха руснаците, защо в оня период не вдигнахте бунтове като унгарците, чехите и поляците. Отношението ви към Русия е супер тъпо и лицемерно. Та те са ви освободили от турците!!!”.

Какво можех да му отговоря!? Възпитано момче, което много добре знае разликата между думите „култура” и „народ” от една страна и „политика” от друга. То и затова Англия е Велика сила, а България е блато на посредствеността. Свободният човек умее да прави разлика и да уважава различното. Робът е научен само да мрази.

Походът на Ивайло срещу Русия

     Напоследък походът на наш Ивайло срещу Русия добива такива размери, че лично аз започвам да се притеснявам за душевното състояние на туй иначе симпатично момче. То бива омраза, то бива чудо, но нещата взеха да стават патологични. Наш Ивайло „громи” руснаците по всички фронтове, а те горките и хабер си нямат какъв виден душманин имат по българските земи.

     От хрониките на Ивайло ясно се вижда, че той не счита руснаците за низша раса, но всъщност от тях горе-долу нищо не става. Хитрец си ти, Ивайло, хитрец! Хем бягаш от сравненията с един мустакат чичко, който тръгна с идеята, че руснаците, а и славяните изобщо са низша раса, а после им яде пердаха, хем си четкаш самолюбието на човек от едни „висши” служби.

      Сега, драги ми Ивайло, да започна ти обяснявам кой е Николай Масалитинов например е една предварително загубена кауза. Трябва да ти обясня и какво означава думата „театър”, а ти тези неща не си ги учил в онези толкова специални школи. А и какво значение има за тебе, че един „низш” човечец е тръгнал да учи българите на театър. То едни „низши” хорица и от Турско робство ни освободиха.

     Да ти обяснявам какво е Бяла гвардия пък си е направо загубено време. Какво са за тебе няколко хиляди интелигентни и образовани хора, които през 20-те години на миналия век сериозно допринасят за българското образование и здравеопазване. Ти разбира се си над тия неща. Някакви си хорица, които изобщо не могат да служат за пример, правили някакви си нещица. Голям праз!

     Да ти обяснявам, че благодарение най-вече на руснаците от България не е откъсната територия след края на Втората световна война е направо кощунство. Как така? Един висш човек като тебе не може да допусне такова нещо. България докрай трябваше да си остане съюзник с хитлеристите, та ако ще да ни разделят на Западна и Източна провинция. Западна – демократична, Източна като ГДР-то.

    Изобщо няма какво да ти обяснявам, драги ми Ивайло. Мрази си руснаците на воля и бъди висш. Аз съм низш тип и ги обичам. Хубаво е обаче да си коректен и да правиш разлика между руснак и болшевик. Имам едни много симпатични приятели англичани – могат да ти направят показно.

    Не си и мисли, че по този начин ще се харесаш на американците. Те харесват мен. Защото много добре знаят кой е отраснал със съчиненията на Ленин и кой върви „По пътя” на Джек Керуак.

Накъде

Накъде

без вяра

и без братя?

Еничари

продават се

за злато.

Чужденци

народа ни

подмятат.

Години

хвърлихме

на вятъра.

Накъде?

Без вяра

и без братя.

Европа – време за впечатления

        Имам впечатлението, че по нашите земи сме склонни да обвиняваме американците за всичките ни беди.

        Имам впечатлението, че по нашите земи сме склонни да превъзнасяме прехвалената Европа повече отколкото трябва.

        Не знам доколко личните впечатления допринасят за откриването на истината. Но всяка индивидуалност има правото на своите лични впечатления. Само лицемерите крият личните си впечатления и се опитват да угодят на всички.

        Нямам какво да крия. Уважавам САЩ повече от така наречената Европа. Американците могат и да правят грешки в своята политика, но винаги на даден етап си ги признават, вадят си необходимите изводи и продължават напред.

       Европа за мен не е нещо повече от географско понятие. Когато се опита да бъде нещо повече от географско понятие, тя забърква огромни каши, които впоследствие биват сърбани от целия останал свят.

       През 1919 година президентът на САЩ Удроу Уйлсън заявява необходимостта от подписване на мир без задоволяване на несправедливи искания за присвояване на чужди територии като "наказание". "Никой мир не може да бъде траен - заявява президентът Уйлсън - ако допусне да се прехвърлят народите от ръка на ръка като вещи".
      САЩ решително поддържат справедливата кауза на победените страни в това число и на България и се противопоставят на прекомерните искания на победителите. По-късно Конгресът на САЩ отказва ратифицирането на Ньойския и останалите договори от Версайската система.

Какво прави Европа по същото време? Глупости, които 20 години по-късно водят до нова, още по-ужасяваща война.

      На конференциите в Техеран през 1943 и Ялта през 1945 година Франклин Делано Рузвелт прокламира своята доктрина за „Четиримата полицаи”, която да гарантира световния мир. Идеята на този велик мъж е страните-победителки Великобритания, Русия, САЩ и Китай да изградят съвместна система за сигурност, която да предотвратява бъдещи глобални конфликти. Оттам насетне всички народи на земята имат свободата да вървят по какъвто си път искат.

      Чърчил и Сталин избират друга система на развитие – от написаните на салфетка сфери на влияние до откровеното плячкосване в стил „това на мене, това на тебе”.

      Последствията са ясни – Желязната завеса, Студената война, постоянната ядрена заплаха.

      Европа често пъти злоупотребява с американската добронамереност и забърква хората отвъд океана в собствените си проблеми. След това си измива ръцете и оставя янките да си ближат раните. Такива са историите и на войната във Виетнам, и на тази за Косово. Не бива да се забравя, че Виетнам беше френска колония, а разпадът на бивша Югославия – европейски проблем. Не случайно Бил Клинтън отчита като своя най-голяма политическа грешка войната в Сърбия. Грешка, сравнима с агресията на болшевиките в Чехословакия през 1968 година. Защото с войната в Косово САЩ настроиха против себе си общественото мнение на Балканите, подобно на руснаците, които се компрометираха пред чехите и словаците – два народа, традиционно имащи топли чувства точно към тях. След Косово Щатите обраха всички негативи, сърбите са убедени в тяхната вина, а Европа отново минава метър.

Европа се опита да приложи същата тактика и напоследък – в либийския конфликт. С американско оръжие европейците искаха да извоюват своя победа. Само че този път удариха на камък. Барак Обама се оказа по-добър играч на Голямата шахматна дъска от европейските си колеги.

       Има един великолепен филм на Ларс фон Трир. Казва се „Европа”. Отделете му необходимото време. Заслужава си.

       А Америка си е велика сила. Защото прави грешки, учи се от тях и продължава напред.

1999

Над Белград
ескадрили летят.
Налагат ни
с бомбите
„истина”.
Европо, Европо,
шопар и свиня
потят се
в чаршафите,
чистите.
Европо, Европо,
да плюя в
твоята бясна,
пенлива уста.
Майку
ти йебем
фашистичку!

9 май

Не съм расов. Сърцето ми не е расово. Мислите ми не са расови. Душата ми не е расова.


Днес братята руснаци празнуват! И аз заедно с тях, защото ги обичам. Те платиха огромната цена на победата, а тя дори не им донесе по-добър материален живот. Шапки долу! Колко от нас биха платили най-жестоката цена за едната победа!?

Не съм расов. Сърцето ми не е расово. Мислите ми не са расови. Душата ми не е расова. С Днем Победы, братя! И нека никога повече да не ви се налага да плащате с живота си едната победа.

Напред към консенсуса!

         Като чуя думата „консенсус”и направо ми призлява. Много ми напомня на бодрото комсомолско „абсолютно болшинство”. То бива носталгия, бива, ама това вече е прекалено.

         Основната привилегия на демокрацията е признаването на правото на индивидуалността да бъде различна. Консенсус и единомислие може да има само в тоталитарните общества.

В българската политика обаче всичко става с консенсус – влизането ни в ЕС, приемането ни в НАТО, смелото поемане по пътя на феодалния капитализъм и т.н.

         Не само че става с консенсус, но и всички нас ни карат да се присъединим към „консенсуса”. Едно си баба знае, едно си баба бае. От комунисти, комсомолци и пионери друго не може и да се очаква. Отново смело вървим към хоризонта и се надяваме на чудото. Ако партията каже – ставаме десни, ако партията каже – тръгваме с американците, ако партията каже – връщаме се към старото. Ние слушаме и изпълняваме, а партията във всичките й разновидности си пази привилегиите и ни се надсмива. 

         Сега да ви кажа как става в белите страни. В една Чехия да речем никой не тръгна да „коли” и „беси” комунистите след промените. Те спокойно си запазиха партията и името й, и още по-спокойно си влизат в парламента на всички избори. Демокрацията казва, че най-нормалното нещо е да има и комунисти в обществото, и им дава правото да съществуват, стига да не нарушават законите. Отделно в Чехия има демократична левица и демократична десница. Едните се борят за повече социални харчове, другите се борят за повече частна инициатива. Чехите също са членове на НАТО и ЕС, но не си позволяват да се оплакват от Путин на американците. И затова ползват руски газ на по-ниски цени от нас. Чехите не мразят руснаците, въпреки 1968. Сред тях има и доста русофили. Например президентът им Вацлав Клаус с по-голяма симпатия гледа към Москва, отколкото към Брюксел. На всичкото отгоре човекът е и с десни разбирания. Ха сега де, малко сложна комбинация за разбиранията на Бай Ганьо. Всъщност е много просто – чехите правят разлика между руснаци и болшевики, а и на всичкото отгоре разбират от геополитика.

        Разбира се на нас всичко това ни звучи налудничаво. Как така! Българските антикомунисти еднакво мразят и Червената армия, и Бялата гвардия. За тях Врангел и Колчак са особено опасни комунисти, които са вкарали българския селянин в ТКЗС, а Чайковски и Достоевски са основните виновници за слабия млеконадой у сивото искърско говедо.

        По темата за лявото и дясното в политиката дискусията е още по-разгорещена. Ние сме по-десни от Маргарет Тачър и с по-аристократичен произход от Н.В. Елизабет ІІ, така както на времето бяхме по-леви от Ленин и по-справедливи от Феликс Едмундович. После се чудим защо на първите избори след промените във всички страни от бившия соцлагер победиха демократично настроените сили, а у нас преименуваните комунисти. Фалшификация!? Не, приятели. Просто нашето СДС предложи на обикновените хора, които горе-долу имаха някакъв установен бит, черепи, омраза и Желю Желев. Как да гласуваш за хора, които могат да нарушат битовото ти спокойствие и те тласкат по пътя на насилието!? Друг е въпросът дали това беше реалната идея на сините или пък става дума за съзнателно сгрешена пропаганда. Мои приятели, привърженици на синята идея от онези времена, неведнъж са ми споделяли, че в редиците на СДС е имало доста агенти-провокатори, които съвсем целенасочено са насаждали омраза и по този начин естествено са наливали вода във воденицата на червените.

         Целият български преход е изграден върху основата на лицемерието. Двайсет години за репресирани се изкарват точно хора, които са седели на трапезата на Бай Тошо и мощно са лапали. Двайсет години болшевиките се правят на демократи. Двайсет години авторитарни лидери славно ни водят по пътя, при положение че пътят би трябвало да зависи единствено от личните убеждения на всеки един от нас.

Другарки и другари, русофоби …

 Пролет е. Птичките пеят. Весели мисли се вихрят в двете мозъчни гънки на петимата български русофоби. Пак обвиняват руснаците за цените на доматите и за съдържанието на бацили в киселото мляко, пак рутят паметници в мечтите си и пеят химни за благото на зеленоглавата костинбродска овца.

Винаги съм се чудил откъде идва тая здрава закалка у тези хорица. За част от тях е ясно -  почитатели са на "Негово Величество Султана". Османската империя им даваше възможност за добър алъш-вериш, пардон, дребен и среден бизнес. Понеже сме демократична страна бих им препоръчал да предизвикат референдум за срутването на Руски паметник и за издигането на същото място на паметник на Осман паша – последния защитник на българите и ромите в Плевенския край.

Друга част, тия дето искат да ликвидират Паметника на Съветската армия, са ми още по-ясни. Пичове, и аз съм за Велика България, и аз си искам Македония, но е добре, когато гоним тая свещена цел, да си избираме съюзниците предварително и не според обещанията им. Защото преди мача всеки обещава много, а след мача никой нищо не дава на загубилия. Че французи, англичани и руснаци ни даваха почти всички желани от нас земи само и само, за да не участваме в Първата световна война! Ами кой обяви война на Великобритания и САЩ през Втората световна война!? Така че ще ви се наложи още дълго да търпите Паметника на Съветската армия. Той е твърде ниска цена за глупостите, които сториха нашите управници по времето на двете световни войни. А кой каквото ще да каже – това си е едно решаващо време. Победителите никой не ги съди. Тежко на победените.

Най са ми интересни обаче една трета група русофоби – българските болшевики. Да, няма грешка. Статистиката е безпогрешна. Най-големите душмани на братушките са именно болшевиките. Само за периода от Октомврийската революция до смъртта на Сталин са погубени най-малко 50 милиона души в разцвета на силите им. Ако не вярвате на мен, прочетете една скромна книжка на Александър Солженицин. „Архипелаг ГУЛАГ” се казва. Та не се учудвам, че и българските болшевики мощно мразят всичко руско, подло обиждат една велика култура, без да се усетят, че по този начин обиждат и мразят частици от самите себе си. Всъщност, какви ги говоря!? Болшевиките нямат род и родина. Те са „интернационалисти”.

Така че, другарки и другари русофоби, плюйте си на воля. Не ми пречите. Още по-малко пък на руснаците пречите. 

  

За войниците и войната

„Мужчины на земле всегда солдаты,
но всем сдавать оружие
когда-то…”

Иван Чернышов

Това са стихове на един голям съвременен руски поет. Вярвам, че не се нуждаят от превод. Въпрос на желание е да влезеш в смисъла им и да ги усетиш.

Войната е начин на живот. Воюваме от малки. Воюваме буквално и преносно. Било то за себедоказване, било за себеизразяване или се бием просто защото се бием, както казва Портос от „Тримата мускетари”. От битки не ни остава време да преценим цената на победите и горчилката на загубите. Караме го механично. По инерция. Накрая само броим жертвите. За едната статистика.

Войната е нашата философия. Воюваме за всичко и постигаме нищо. Воюваме, за да случваме неща, които така или иначе ни се случват по естествен път. Воюваме. Накрая сдаваме оръжието и правим все една и съща тъжна равносметка. Воювали сме безсмислено, спечелили сме безсмислени победи, страдали сме за безсмислени поражения.

Войната – това са раните, които нанасяме и раните, които получаваме. Мечтите ни обикновено си остават непостигнати. Какъв е смисълът да бъдем войници тогава?

Ако погледнем като индивидуалности – никакъв. Всяка индивидуалност би признала, че е глупаво да постигаш насила неща, които така или иначе ще те стигнат. А да воюваш за другите и да печелиш победи за тях? Звучи благородно и красиво. Но те, другите, дали имат нужда от победите, които им подаряваш?

Малко песимистично се получи, а!? Все едно го изрича войник, който има намерение да сдаде оръжието. А може би вече го е сдал!? Или пък просто не искам да бъда войник!? А може би никога не съм бил!? Или се съмнявам в изхода от поредната битка!? Не знам. Просто се чудя дали има някакъв друг път, различен от войната, по който спокойно да постигна мечтите си.

Помогни на Япония, помогни и на себе си

           Изтичането на радиоактивни частици от Фукушима продължава. Вече изобщо не съм сигурен дали положението е под контрол. От чешмите в Токио протече радиоактивна вода. Концентрацията на радиоактивен йод в морето до Фукушима надвишава 147 пъти нормата. Радиоактивни частици бяха засечени над Исландия. Франция се готви да посреща радиоактивен облак. Май прекалено много радиоактивни неща се събраха накуп. Вярно все безопасни, но то така ни убеждаваха и „другарчетата” по времето на Чернобилската катастрофа. После се оправдаваха гузно, а двама от тях даже и дранголника посетиха.

            Ситуацията с Фукушима очевидно е повече от сериозна. Всякакъв опит са скриване на информация и за небрежно поведение вече отива в графата „Престъпление срещу човечеството”.  Френски учени открито говорят, че може да се стигне до бедствие от мащабите на Чернобил. Американски представители остро призовават за повече, по-подробна и по-надеждна информация по случая. Целият свят е под напрежение. Очевидно и темата за войната в Либия не можа да отклони общественото внимание от действително най-важното и тревожно събитие в момента. Все повече си задавам въпроса какви мерки може да предприеме обикновения човек, за да съхрани здравето си в подобен момент и все повече съжалявам, че като ученик с лека ръка отхвърлях знанията на физиката, химията и биологията.

Въпреки че съм откровен лаик в областта на ядрената физика, ми се струва че най-спешното в момента е да се спре радиационното изтичане, откъдето и да идва то. Руснаците навремето бетонираха авариралия реактор, може би е редно и японците да сторят същото.

Безусловно най-важното нещо обаче е да се помогне на японския народ. Те са горди и достойни хора и вероятно желаят да се справят сами с проблема, но е добре да преценят от какво имат нужда и да го поискат от света. Въпрос на човещина е да се помогне. Дори малка България може да помогне – поне 1 милион души спокойно могат да се евакуират на наша територия, да не говорим, че имаме възможност да изпратим солидни количества бутилирана вода, храни и други неща от първа необходимост.

Останалото е въпрос и на късмет. Последствията могат да са и много сериозни, и пренебрежимо малки. Всичко зависи от мащаба на кризата. Моля се на Господ всичко да завърши благополучно както за Япония, така и за света.   

Информация, повече информация

             „Радиацията около АЕЦ "Фукушима" 1600 пъти над нормата”, "Отново дим над централата във Фукушима", „Откриха радиационно замърсяване на морето край Фукушима”… Това са само част от заглавията днес в по-големите информационни сайтове. Тези тревожни вести обаче като цяло са съпроводени с оптимистичното „Всичко е под контрол и няма място за притеснение”. 
           Спокойствието и хладнокръвието в такива ситуации са задължителни.  Цял свят вижда, че японците самопожертвователно се борят с кризата. Въпросът е дали светът е наясно с истинските мащаби на трагедията. Информацията по случая е доста оскъдна, а и определено е противоречива. Самото човечество като че ли още не е готово да реагира адекватно при ядрена криза. Горчивият опит от Чернобил се потвърждава и днес. Най-лесното, когато не знаеш какво да правиш, е да се самоуспокояваш. И като повечето лесни неща, това е и най-пагубното. 
          Очевидно е, че Фукушима не е Чернобил. Ситуацията е много по-овладяна, а и самият инцидент е от по-ниска степен. Следователно възможностите за реакция и за избягване на нежеланите последствия са много по-големи. Вярно е, че България е далече. Но съвсем не са далече САЩ, Русия и Китай – все многомилионни държави. Да не говорим за самата Япония – най-гъсто населената страна в света. Не ми се мисли, ако събитията излязат извън контрол! Толкова ли е сложно тогава да се събере екип от международни специалисти в областта на ядрената енергетика и последствията от нея, който трезво да направи анализ на кризата и стратегия за излизане от нея, така че всеки един човек на планетата да знае какви мерки евентуално може да предприеме за собствената си безопасност.   
               Най-глупавото при подобна криза е да се крие информация. Това беше голямата грешка на руснаците преди 25 години. Защото с овладяването на аварията в Чернобил те се справиха повече от добре. По руски, с цената на хиляди жертви, те буквално за десет дни успяха да поставят авариралия реактор в бетонен саркофаг и да предотвратят разпространението на радиация в Европа. Ако не беше неадекватното замазване на положението, най-вероятно много от негативните последствия щяха да бъдат избегнати. Неприятно, но факт – ядрена катастрофа не може да се скрие и колкото по-бързо проблемът стане публично достояние, толкова повече се увеличават шансовете за оцеляване на обикновените хора.

Гледай Либия, мисли за Япония

             Поредната безсмислена война. Цял живот ще се чудя защо трябва да се дават жертви при положение, че с обикновен 5-минутен разговор може да се изгладят всички противоречия. И цял живот ще си остана кварталното хипи, което се обявява против всяка война. Друг е въпросът, че чичко Кадафи изобщо не ми е симпатичен, а и никога няма да забравя престъпната му агресия срещу нашите медици. Ако проблемът е същият този чичка, аз не мога да разбера защо е нужна цялата тази акция, при която най-вероятно ще пострадат само невинни хорица. Има толкова добри специализирани служби по света. Убеден съм, че десет човека от ЦРУ ще свършат по-добра работа, ще заловят тиранина и въпросът ще приключи. Тези безумни военни действия ще доведат единствено до повече страдание.

            Та в този смисъл започнах да се питам и за причините на тази в общи линии предрешена война. Едва ли някой вярва, че Либия може да издържи повече от една седмица на военните удари. Ситуацията е малко в стил на умряло куче нож вадя.

На акъла ми дойдоха веднага пет-шест версии:

1.Спасяване на либийския народ от диктатора.

2.Петрол.

3.Ново преразпределение на силите в Арабския свят.

4.Изпробване на нова военна техника.

5.Борба за надмощие на селскостопанските пазари с основна цел да се предотврати износът на либийски портокали.

И т.н., и т.н. Мога два дена да си измислям разни глупости и да си ги щракам на клавиатурата. Само че като дипломиран PR-спец, макар и непрактикуващ, си имам своя версия и тя е най-страшната. Войната в Либия може да се окаже удобен ход, с който да се прикрият истинските измерения на ядрената криза в Япония. Вече във всички български информационни потоци темата за Либия е номер1. Не е случайно, че в основата на операцията са Франция и Великобритания. Русия също, макар и косвено, подкрепи военните действия. Както и да погледнем – това са трите европейски държави, които са лидери в областта на ядрената енергетика. Учудващо е, че САЩ не проявиха присъщия си ентусиазъм и до последно се дърпаха. Учудващо, ама не съвсем. Все пак американците с право се опасяват от събитията в японската централа. Появи се информация, че радиоактивни частици са стигнали до Калифорния!!!

            Кадафи е всепризнат сатрап, но той е частица с локално влияние. Частиците от Фукушима могат да променят екологичното и биологично равновесие в целия свят. Искрено се надявам да съм лош пророк и опасенията и съмненията ми да се окажат неоснователни.  

Има ли ядрен проблем в Япония?

Спомням си много добре трагедията в Чернобил. Играех си нещо и дядо ми ме извика. Като всяка стара контра той слушаше западните радиостанции и оттам черпеше от извора на най-голямата световна сила – информацията. Човекът набързо ми обясни, че не трябва много – много да се щурам навън, забрани ми да късам зелени джанки и ред други неща. Аз естествено се разсърдих - винаги се сърдя, когато някой мисли нещо за мое добро и ми го налага със забрани.

Много добре си спомням, че в първите дни след трагедията по официалните ни тогава медии не излизаше никаква информация. За сметка на това на първи май, няколко дни по-късно, всички трябваше да излязат на манифестация, а една култова директорка на известна столична гимназия, сега първа „демократка”, изпрати учениците на бригада. Спомням си и бодрите гласове на някои учени, които ни убеждаваха, че „опасност за здравето на хората не съществува”.

            Сещам се за тия събития покрай трагедията в Япония. Съчувствам искрено на този достоен и трудолюбив народ. Но някак си в мен се пораждат едни съмнения за прикриване на информация. Има ли реална опасност или няма? Какво всъщност се е случило с тези горящи в момента ядрени реактори? Има ли ядрена катастрофа или няма? Какви са мащабите на изтичащата радиация? Кога точно е започнала да изтича тази радиация? Защо вчера японският премиер реагира остро към шефовете на конкретната енергийна компания, а нашите лидери отново ни успокояват със звучното „няма страшно”? Бягат ли хората от Япония? В крайна сметка защо не проявим човещина и не приютим колкото можем пострадали? В главата ми идват поне още десет такива въпроса, които си висят в пространството без отговор.   

            Американците имат една много готина фраза – „Кажеш ли, че има проблем, то ти вече си направил първата крачка към неговото решаване!”. Хайде този път да ги послушаме – в интерес е на цялото човечество.

Реквиеми

Реквиеми.

Самосъжаления.

Животът ми

тече си,

някак си

без мене.

Душата

ми се клати

в теории и

трактати.

Не споря

с вас, мечти

от злато.

Напред,

сега,

към

южните

пасати.

Que pasa, King Kenny, que pasa!

            Текат последните минути на мача „Ливърпул” – „Фулъм”. Славният червен отбор се мъчи с откровените средняци от Лондон, пази преднината си от един гол с тактика, която много напомня прословутото клише на българските коментатори – опълченците на Шипка. Телевизионната камера за миг фиксира един мъж на средна възраст, който притеснено гледа ставащото на игрището, облечен в анцуг с клубната емблема на „Ливърпул”. Коментаторът, въодушевен испанец, се провиква „Que pasa, King Kenny, que pasa!”. И в това „Que pasa” е вложена цялата симпатия и уважение, с които футболните фенове се отнасят към Кени Далглиш. Край на мача. „Ливърпул” записва втората си победа след завръщането на Краля.

            Че Кени Далглиш беше голям футболист – в това спор няма. Че няма по-подходящ човек за треньор на червените – това го доказаха и следващите мачове. Въпросът е защо толкова много от безпристрастните фенове уважават този човек, а отговорът е прост - защото той е от последните мъжкари в един спорт, който от известно време е започнал да обръща резбата.

            Крал Кени не носи специални одежди, струващи маса пари, предпочита клубния анцуг. Кралят не е наследил трона от никого – трибуните го избраха за крал. Кралят не е „специален” и не обича „специалните”. „Нито един играч не е по-важен от отбора!” – каза Далглиш и продаде звездата Торес в „Челси”, после взе, че и би тима на Абрамович насред Лондон.

            „Нито един играч не е по-важен от отбора!” – у нас е утопия да чуеш тези думи, камо ли да видиш действие, свързано с тяхното изричане. То и типично мъжките качества – достойнство, решителност, почтеност, май трябва да се запишат в Червената книга на изчезващите видове.

            Когато стане напечено, истинските крале се завръщат и поемат отговорността. Измислените бягат и се крият. Нещата не опират до цвета на кръвта. А и червената кръв определено върши по-добра работа от синята. Един голям мъж с червена кръв се завърна на сцената. Good luck, King Kenny, good luck!

Към нови върхове със заветите на Великия кормчия!

Навремето председателят Мао беше казал: „Всяка пръдня си има собствен мирис и аз не мога да кажа, че всички пръдни, които идват от СССР имат хубав мирис!”. Годинките доказаха, че Великият кормчия е имал право. Благодарение на независимата му политика, въпреки огромното количество глупости, днес Китайската народна република е велика сила и всички се съобразяват с нея, даже започнаха и да се страхуват от мощта й.

            У нас обаче желанието някой да ни казва какво да правим очевидно е по-силно от способността ни да разсъждаваме. Дълги години се „борехме” да се отървем от директивите на КПСС, за да се натресем на директивите на ЕС. И по стара българска традиция, когато оттам кажат да пръднем, нашата администрация направо ни насира.

            Европейците ни казаха да си реформираме съдебната система, правителството на Бойко направо реши да затрие независимостта на съдебната власт, без да подозира, че точно на тази независимост се базира толкова прокламираната на думи демокрация.

            Европейците ни казаха да унищожим болните от шап животни, ние тръгнахме изобщо да изтребваме добитъка.

            Европейците ни казаха да си оправим тоалетните, нашите решиха, че трябва да спрем да ядем, за да не ги пълним.

            Страх ме е, че утре същите тия европейци ще ни накарат групово да се хвърлим в Панчаревското езеро, а нашите управници в добавка ще поискат да си вържем и камъни на краката.

            Целта на политиката за всяка независима държава е да защитава националния си интерес. България в момента или не е независима държава, или не може да излъчи администрация, която да защитава националния ни интерес.

            Ако е вярно второто, то правителството на Борисов незабавно трябва да подаде оставка.

            А ако е вярно първото и България не е независима държава!? То тогава, другари, всеки трябва да преосъзнае собствената си отговорност. И нека в този случай отново дадем  думата на председателя Мао: „Ако трябва да се пърди – пърдете, ако трябва да се насерете – насерете се!”.

Левски от 60-те

Гледал съм хиляди мачове на любимия си отбор – на живо и по телевизията. Кефил съм се на изпълненията на големи играчи – Гиби, Ники Илиев, Наско Сираков, Боби Михайлов, Кокала, Кайзера, Кривия, Гонзо и още десетки други. Бих казал, че съм много доволен и от есенния ни полусезон – записахме престижни победи с доста качествена игра. Но, когато слушам спомените на старите левскари за отбора ни от 60-те, направо настръхвам. Честно казано искрено им завиждам, че са имали удоволствието да гледат и подкрепят наистина големи майстори. На малкото останали кадри от това време са запечатани фантастични изпълнения. Волетата, ножиците, пробивите и ударите с глава на неповторимия Гунди биха правили чест на всяка футболна галерия в света. Финтовете на Сашо Костов отдавна са влезли във футболните учебници, макар и под чуждо име /прочутият Месхи откровено признава, че финтът, наречен на неговото име е копиран от Сашо Костов/. За играта на Соколето и до днес се носят легенди. Ами ненадминатите техничари Христо Илиев – Патрата и Теко Абаджиев. Ами бързоногото крило Цветан Веселинов. В онези години отборът на Левски действително е бил символ на свободата, защото без държавна и партийна подкрепа, без помощта на сателитни отборчета и съдийски отсъждания е мачкал всичко наред със страхотна игра. По това време всички мачове на сините се играят пред препълнени трибуни. Любовта на хората е толкова силна, че властта започва да се страхува и естествено следва целенасоченото и брутално обединяване с отбора на милицията.




През 60-те и другите български отбори са във възход. Някои от тях имат по-големи успехи от Левски. През 1967 Славия и ЦСКА са първите български отбори, които стигат до полуфиналите на европейските клубни турнири. Локомотив с Котков и Начко Михайлов, Ботев с Дерменджиев и Попов, Четата на Тошо Диев – пловдивският Спартак също успяват да стигнат до шампионската титла през 60-те. И може би в това разнообразие от шампиони се крият и успехите на националния ни отбор от онова време – четири последователни участия на световно /при 16 участника във финалния турнир/, 5-о място на европейско, близо 20 години без загуба в официален мач на Националния стадион “Васил Левски”. Много верни са думите на Чико Дерменджиев – “Нека няма дежурни шампиони”, защото именно конкуренцията ражда качеството в спорта.



Ясно е, че старите времена няма да се върнат. Футболът днес е много различен по целия свят. Но някак си ми се иска да се съберат на няколко диска всички оцелели филмови и телевизионни кадри от онова време и да се издадат в достъпен за феновете вариант. Няма да е лошо и всички, които в момента носят синята фланелка също да погледнат тези кадри. Нека видят препълнените трибуни и майсторите заради които са препълнени тези трибуни. Все ще има какво да научат.