сряда, 30 декември 2015 г.

Сурат-тефтерови вълнения - 2015

Преди малко един мишок се изтъпани по телевизията, че ако американците ни поискали, ние, видите ли, сме били ДЛЪЖНИ да разположим техни войски на българска територия!!! Ми направо да им дадем и ключовете от стаите, където си държим левчетата... То вие, че вече сте им дали едни специфични свои части, рядко огрявани от слънчева светлина, дума да няма. Ама не очаквайте цял един народ да обърне резбата. Надали и янките желаят това!

Какво ли няма по нашата многострадална земя!? Майор Олимпий Панов е български герой от Сръбско-българската война, който е осъден на разстрел от друг български герой - Стефан Стамболов. На всичкото отгоре те са били най-добри приятели... Изводът!? Не знам, но като че ли е хубаво никога, независимо какви възвишени идеи защитаваш, да не тръгваш срещу най-добрите си приятели... Всъщност навярно и двамата вече са осъзнали истината, която на нас все още ни предстои да разберем. Поклон пред паметта им!

Не, че се хваля, но сам съм надвиквал цялата агитка на ЦСКА. Вярно, че беше на волейболен мач за жени smile emoticon Още по-вярно е, че чорбарчетата се шашнаха по-малко от женките на "Левски", които току-що бяха паднали с 0 на 3 smile emoticon

Едно от многото неща, заради които не понасям болшевиките, макар лично аз да съм със социални убеждения (по-скоро те не бяха с такива), е, че спъваха и ритаха талантливите хора, само защото са по-нестандартни от чугунените им разбирания. Хубаво е днес да си спомним за Соколето, така както и за Леа Иванова, за Борис Христов и за ред други наши таланти, които бяха недолюбвани от "народната власт", защото тези хора упорстваха срещу опитите да ни окалъпят в една средна посредственост, от която продължаваме да си патим. Поклон!

Когато говорим какви трябва да бъдат водачите ни, винаги се сещам за екзарх Йосиф! Човек, който завършва две висши в Сорбоната (представете си какво означава това за средата на ХІХ век)! Човек, който открива над 1300 български училища и над 10 български гимназии в Македония и Одринско! Човек, който не зачита нито авторитета на цар Фердинанд, нито на която и да било от великите сили, когато се опълчват срещу българския национален интерес! Ето такъв трябва да бъде водачът ни - интелигентен, образован, смел, патриот! Поклон!

Абе то ти ще се успокоиш, ама българите няма да могат да мигнат smile emoticonТакива като Сашето Юрганов с глупостта и невежеството си наливат най-много вода в мелничката на съветофилите у нас. И за чий са ти танкове в ХХІ век, бе Сашко. Я излез малко от Втората световна и ще видиш, че днешните възпиращи оръжия са съвсем други - ракетки, самолетчета и тъй насетне. Твоите танкове стават на скрап точно след две атаки на МИГ-29, че даже и по-стари моделчета...

Лъжа е, че в България през последните 25 години е имало някога протести. Има само добре организирани манифестации frown emoticon Ако сами решим да излезем на протест срещу цените на тока или каквото и да било, гарантирам, че заради индивидуалистичната ни природа, няма да се съберем и 5 човека. Но на манифестации, организирани от Партията, Биг брадър или просто чорбаджията, който от години ни лъже, че ни дава бял хляб - тогава да, излизаме като овце. Срещу ръжен не се рита. Дай да не изгубя петте лева или да взема пет отгоре frown emoticon То и затова ще гледаме гърците, ще цъкаме с език и тайничко ще се сравняваме с тях - току-виж излезнало, че те са на по-кофти дередже. Да, ама не, както казва един прочут манифестатор...

А бе, скъпи велики сили, не разбрахте ли, че ние сме на карък и който ни има за съюзник, всъщност държи "Черния Петър" в ръката си smile emoticon Ха ни оставете малко на мира - и за вас, и за нас ще е по-добре smile emoticon

Ако Стефан Стамболов знаеше, че американски войски се настаняват в България, щеше да се обърне в гроба frown emoticon Как да ви го обясня, скъпи "умни" и "красиви"!? Честно казано, вече не виждам смисъл да обяснявам каквото и да било на чугунени другарчета, които искат да им е "харашо", и на умни и красиви тикви, които искат да им е "окей". frown emoticonПредпочитам да си общувам с хора, колкото и малко да са, които искат да им е хубаво...

Ако Гърция фалира, Германия щяла да изгуби над 80 милиарда евро. Ми, лельо Анджи, да ги бяхте дали тия пари на БГ - тогава със сигурност нямаше да ги изгубите. Друг е въпросът, че съюзите с нас обикновено ви докарват до ГДР и ФРГ smile emoticon

Каква е разликата между Ципрас и наш Боце!? Ами Ципрас е онзи симпатичен разбойник-калпазанин, който преди да бръкне в джобовете ви, ще плени сърцето ви. Боко Тиквата е просто мутра - бам с бухалката, сваля те на пода, а емоциите на сърцето са суета. Тъй че, скъпи български момичета, от вас зависи smile emoticon Не ви ли писна хем да ядете бой, хем да страдате заради незадоволените си сърца!? smile emoticon

Альошата Ципрас, че ще клекне - ще клекне. Но примерно за едни 100 милиарда левчета. Проблемът е, че нашите Тикви направо се дупят за едно потупване по рамото smile emoticon

А бе, пичове, защо кичите с епитета "злоба" типичното за нашенеца тънко чувство за хумор и самоирония, което само гърците и п....астите не могат да разберат smile emoticon

Без Христос социализмът е една въздушна кула. Видяхме срутването й. Без Христос капиталистите са едни самовлюбени егоисти. Всеки ден виждаме лицемерието им. Разберете, приятели, идейно всички политически течения на Стария континент в последните 2 хиляди години са функция на християнската мисъл. Когато странят от Христос - те сами се изопачават и носят нещастие на мнозина. Когато са с Христос - те променят нещата към по-добро.

Ех, хората по света какви комунисти си имат smile emoticon А ние, горките, и на комунисти не случихме smile emoticon

Варуфакис си тръгна човекът, ама аз се надявам и Тиквофакис да ни зарадва с една оставчица smile emoticon

След Швейцария Боци щял да помага на Гърция и Китай. Цял свят ще оправи милият, само дето ще бастиса България smile emoticon За какво му е - ние сме "лош матрял", а швейцарците, гърците и китайците отговарят на висококултурните му въжделения и способности smile emoticon Тъй де - коя държава има за премиер човек с прякор един специфичен плод, от който зимно време се прави тиквеник smile emoticon

Тъй - да ви обобщя ситуацията. На едни, на които не им даваха и 15 милиарда, им дадоха 86 милиарда. Много ги прецакаха - няма що smile emoticon А на едни, на които уж ще им дадат 15 милиарда, засега им дават... Говориш ли моя език!? smile emoticon

Иисус Христос открива чудото на Своето Свято Възкресение първо на света Мария Магдалина. Колко много неща едновременно означава този факт! Пада митът, че жената е непълноценно същество, пада заблудата, че тя трябва да бъде превръщана в стока или предмет! Тя се оказва по-достойна за Божията Любов! Затова, момичета, знайте си цената - не позволявайте да ви превръщат в стока или предмет, обичайте и ще бъдете обичани! И нека света Мария Магдалина ви закриля!

Напоследък лизачите на господарски дупета надминаха себе си. За да "изобличат" и "разобличат" Царска Русия, те започнаха да се позовават на разни документи, които Сталин бил дал на Гошо Тарабата. Ашколсун, юнаци! smile emoticon Значи, оказва се, вие вярвате повече на хартийките на Йосиф Висарионович, отколкото примерно на един генерал Скобелев, който направи всичко по силите си, за да остави костите си на Българска земя (по-добре че не му се удаде на човека)!? Едно ще ви кажа, момчета, думичките "благодарност" и "свободна и независима България" не си пречат. Напротив даже! Но от такива ревностни почитатели на сталинизма като вас, честно казано, вече и не очаквам много. То се виждат плодовете на мислите и действията ви...

Бедни, бедни ми, Радане, добре си ти беше като адвокат. За чий ти трябваше тая специализация в най-древната професия smile emoticon

Сателит на СССР - не беше приятно, но смърдеше някак си космически. Подлога на САЩ - също не е приятно, ама и смърди, смърди... smile emoticon

Грехота е навръх Бъдни вечер да се занимаваме с Обама и Путин, Меркел и Ердоган, Доган, Боци и Местан, Сергей Димитриевич и Радан и всички останали комплексари, които се борят за световна и местна доминация! Доверете се на другаря Пабло Иглесиас и мен smile emoticon Ние ви обещаваме да бачкате малко и да получавате толкова, че да не мислите постоянно за пари. Обещаваме ви време за сиеста, фиеста и повече усмивки. smile emoticon Не си струва да вървиш заради едното вървене. И както ни пожелава великата Астрид Линдгрен в "Три повести за Карлсон" - лечка-полечка да напълним нашите безгранично кратки дни с повече смисъл. smile emoticon То се е видяло - в техните кифлички очевидно няма достатъчно канела smile emoticon

Като един Швейк на геополитиката ще ви разкодирам нещата. smile emoticon В Москве Путин и Кери май се разбраха да махнат Ердоган. Май се разбраха и да има Кюрдска държава. Естествено, с компенсации за Анкара. И в нашата заспала родина само на Меди Доганов му просветна, че тая компенсация може да е част от България. smile emoticon А той хиляди пъти предпочита американците и руснаците с всичките им кусури, най-малкото - няма да му спрат пиячката. Друга тема е защо Радан предпочита други работи пред пиячката smile emoticon

Аз определено съм някаква грешка smile emoticon Как може всички неща, които обичам - идеи, страст, футбол, да са в Италия и Испания, а аз да съм попаднал на това "злокобно" място, където всичко се прави с цел уреждане и на хора като Пабло Иглесиас и мен, да речем, се гледа с подозрение smile emoticon Па на всичкото отгоре съм и от малкото, които по свой си начин защитават родната ни национална идея... А и не e като да съм нямал възможност да избягам в Испания, Италия и Аржентина smile emoticonКазвам ви - или съм побъркан, или съм няква грешка smile emoticon

Като гледам възторга, с който някои "десни", уж проевропейски и демократично настроени "анализатори" посрещат свалянето от ефир на "Деконструкция", започвам да си мисля, че в скъпата ни родина свободата на словото се възприема не като всеобщо право, а като привилегия на говорещите "правилно". После тръгнете да ме убеждавате, че тоталитаризмът си е отишъл. Не, той продължава да живее в главите на мислещите и говорещите "правилно", които по-стар соц. навик нагодиха устните си към дупетата на новите господари. Друга тема е, че лично на мен Волгин изобщо не ми е симпатичен. Но нямам намерение да затварям устата на никого, просто защото в моята глава демократичният принцип да уважаваш инакомислието е набит още от родителите и близките ми в най-ранна детска възраст...

Предупредих д-р Москов, че Анакин Скайуокър и Дарт Вейдър са едно и също лице... Но за разлика от мнозина аз продължавам да вярвам, че в него има добро. Да му мисли император Бай Тиквоний smile emoticon

А и между другото - ще вдигнат и цените на билетите за Градския транспорт. Но ний сме мазохисти и не ни пука smile emoticon

След 16 години левицата във Венецуела губи. Скъпи дами и господа, нали там нямаше демокрация!? Скъпи другарки и другари, ще прогледнете ли най-сетне за очевидното!? Ел команданте Чавес, светла му памет, беше до последно вярващ християнин, следовникът му Мадуро е почитател на някаква индийска секта!

Трима папи били пипали кратуната на Боци!? Нищо чудно - хората са искали да проверят като как точно функционира това ново технологично чудо - монтирана къснозрееща тиква върху човешко тяло. Освен това най-вероятно са търсили и "turn off"-бутона smile emoticon

Фразата "руски мекерета", излязла от устата на Рада Дълбоката (или Радан Стефчов за повече елегантност на изказа), определено звучи като комплимент smile emoticon

Шайката на кака Цона за няколко гранта повече не България ще продаде, ами и собствените си родители. Ама се чудя на тия, които нямат дори и втори чифт долни гащи за смяна, защо пригласят толкоз настървено...

То, че Ганьо за 26 години не направи един верен избор - дума да няма. Но сега би следвало да е много внимателен. Защото ако между САЩ и Русия изборът е като между бърбън и водка, между Русия и Турция изборът е водка или боров вазелин smile emoticon

Юлия Петровна Вревская, баронеса. А тя, милата, защо си остави костите на българска земя!? Може би заради проливите, или за някоя рубла повече!? frown emoticon Честно, мен лично ме е срам пред светлата й памет! Какво още не можете да простите на руснаците, скъпи туркофили, че с такава злоба се отнасяте към тях!?


Да вкараш в панделата някого само защото е фен на г-н Путин е повече от тъпо. Защото допускаш възможността утре да вкараш другиго, защото е фен на Република Ирландия и Джонатан Уолтърс (казвах ли ви аз, че Уолтърс е големец smile emoticon ). Друга тема е, че на тая територия би било логично най-много да са феновете на България, но това не е модно. Последният фен на България - Димитър Списаревски, завърши своя полет край Долни Пасарел точно преди 72 години без 1 месец и 3 дни...

понеделник, 14 декември 2015 г.

Малко държава – много олигарси

Ако включим естествените компютри, които носим на раменете си, и тръгнем по пътя на здравата логика, може би има надежда да разберем, че кухите понятия „Държавата ми пречи”, Държавата е лош собственик”, „По-малко държава, повече свобода” и тъй насетне работят само за посткомунистическата олигархия. Това беше техният сценарий, а ние им помогнахме да го осъществят. Замислете се кой се възползва от безумно проведената приватизация, кой пред очите ни гепи материалните ресурси и кой държи парите в иначе милата ни татковина!? Те искаха да превърнат политическата си власт в икономическа и го постигнаха. Проверете – няма елементарен „Плод и зеленчук”,  който да не се държи от представител на първия, втория и третия ешелон на партията им, от представител на първия, втория и третия ешелон на репресивния им апарат, от представител на създадените от тях мутренски групировки (май забравихме, че и „майсторите на спорта” се ползваха от едни благинки, които не бяха достъпни за „героите на работническата класа”). „Нашите” се уредиха и продължават да се уреждат, а ние, кучета ни яли, никога не сме били и няма да бъдем „техни”. В системата на „уреждането” на мода вече са праправнуците. А за нас „неДСизбраните” в най-добрия случай остава ролята на обслужващ персонал. Да им носим кашоните с бананите, та белким и ние успеем да ги опитаме...

Ако бяхме включили навреме естествените компютри, които носим на главите си, и бяхме тръгнали по пътя на здравата логика и личния си интерес, навярно щяхме да се усетим, че структурите на Българската държава са единственият ни защитен механизъм срещу олигархията. Тогава нямаше да има Сашовци, Дончевци и други „наши” с фирмички в енергетиката, а тя щеше да си е държавен монопол, както е в Норвегия например. Договаря си родината ни сделките с когото си ще на планетата, прави си стратегиите, падат процентчетата на комсомолците и без излишно дрънкане на патлаци редовият български гражданин си плаща редовата поносима цена за различните видове енергия, които ползва. Тогава нямаше да го има и това подобие на железница, към което апетитно гледа поредното лакомо БКП-юначе, бленувайки да „приватизира” и перденцата в купетата. Качваш си се на БДЖ-влакчето, подобно на всеки работлив немец, опъваш си крачетата, дремеш, отиваш до бюфета за биричка или кафенце, лафиш си с разни приятни хорица и стигаш, без да се усетиш и на половин цена, до избраната от тебе дестинация. Влакчето, ако не знаете, е къщичка на колела, в която можеш да си правиш какво ли не. Вместо това олигархията те е завряла в смрадлив и скъп автобус, където, сгънат като сардела, трябва да се молиш на шофьора да спира, в случай че те налегне естествена биологична нужда. Тогава нямаше да те рекетират болници и училища, полицаи и административни служители, защото при запазена демократична процедура, техните службици щяха да зависят единствено от пуснатата от тебе бюлетинка в избирателната урна. Не ти харесват – режеш ги. Харесват ти – подкрепяш ги. Държавата – това си ти, а те са твоите служители и са при тебе на заплата.

Е, имаше и такива, които бяха включили естествените си компютри и следваха пътя на здравата логика, но ние със задръстените файлове не им се доверихме. Преди по навик да обвиним САЩ, Русия и световната конспирация, би било добре да си спомним за д-р Петър Дертлиев и Българската социалдемократическа партия. Един истински мъж и достоен българин, който благо ни съветваше, че голямата европейска мечта не бива да се гони за сметка на малките битови желанийца на обикновените хорица. Една истинска и достойна българска партия с ясна програма, от която ужасно се страхуваха и сините, и червените комунисти. Запазен гръбнак на структурите на държавата, отстояване на социалните й функции, категорично противопоставяне на разделението на нацията ни, приватизация само там, където е необходимо, преобразуване на земеделските стопанства в акционерни дружества – това са само част от идеите на д-р Дертлиев и БСДП, които щяха да превърнат България в прилична, модерна европейска страна. Ние обаче предпочетохме да пригласяме на „комунистите, комсомолците и пионерите” – „Обичам родината, но мразя държавата”. Вероятно се надявахме, че ще ни пуснат малко гювеч при разграбването. То хубаво, ама „родината” е в общи линии виртуално понятие, а държавата е пространство, което обитаваме всекидневно.

Д-р Дертлиев беше добър човек и отдавна ни е простил глупостта и невежеството. Лошото е, че това нищо не променя. В момента колкото и да включваме естествените си компютри, колкото и да следваме пътя на здравата логика - все тая. Юнаците са се окопали в икономическата власт и уреждат праправнуците си. А ние, загубили държавата си, загубили естествения си защитен механизъм, можем само да се надяваме, че и на нас отвреме навреме ще ни подхвърлят по някое бананче.        

вторник, 8 декември 2015 г.

Телата ни

Телата ни
са плътно
прилепени
в едно
отминало
танго.
Бях влюбен
в теб,
но ти
не беше
влюбена
във мене.
Поисках
много,
а не бях
готов.

Да избягаш
нямаш
време!
Погледни ме,
мили мой
идиот!
Любовта
е кротост
и смирение,
вяра,
липса
на
съмнение.
Тя е
смисъл
и
живот.

сряда, 2 декември 2015 г.

Скъпи „антикомунисти”


Скъпи „антикомунисти” с комунистическо потекло, жал ми е за вас! Тъпо е да се срамуваш от предците си само защото си мислиш, че паметта за идеите им ще ти попречи да се уредиш. А и омразата, която носи всяко „анти” със себе си, не е градивно чувство.

Скъпи „антикомунисти”, някак си услужливо бързо забравихте детския си възторг от „черните ангели”, които трепеха наред „лошите фашисти”. Даже ми се смеехте, че на мен ми забраняваха да участвам във вашите жестоки игри. Така както се смеехте на моя приятел и роднина чичо Марин Пантев за омачкания шлифер и скъсаните обувки. За смях си беше, та нали „героите”, на които се прекланяхте, бяха разстреляли пред неговите очи на деветгодишно хлапе собствения му баща – „злодея” полковник Атанас Пантев. „Злодеят”, който беше герой от Първата световна война, който беше с повече от солидно за времето си образование и който носеше в сърцето си една единствена идея – България. Чичо Марин, светла му памет, така и не успя да ви намрази. Така и не успя да стане „анти”, въпреки че имаше всички основания да го стори. Възпитаните в любов не могат да се научат да мразят. А вие до последно го отбягвахте заради омачкания шлифер и скъсаните обувки. Е, не е лесно един син на „враг на народа” да се уреди в системата на „Народната власт”.
Обичах да си общувам с чичо Марин. Освен омачкан шлифер и скъсани обувки той имаше и костюм и вратовръзка, а освен това и енциклопедични познания. Особено по история. Имах честта да бъда на 80-годишния му юбилей, където се запознах с уникални българи, за които понятията „френска забавачница”, „италианско училище” и „немски университет” съвсем не бяха чужди. Уникални българи от една друга България, в която доброто възпитание, образованието и въобще познанието са били на почит и уважение. И странно – тия прекрасни хора не бяха „анти”. В тях нямаше омраза, въпреки че бяха преследвани от „Народната власт” за всяко неправилно дихание. Остана ми великолепното чувство от тяхното отношение към болшевишкия режим, поднесено с елегантното намигане, на което е способен само интелигентният човек – „Виж какво, моето момче, много е трудно държава да се управлява от неграмотни вчерашни овчари и говедари. При цялото ни уважение към честния и почтен труд на животновъдите по-редно е към хората да се подхожда по човешки”.

Ех, скъпи мои, мили, ненагледни „антикомунисти”, колко такива истории мога ви разкажа за ваш огромен ужас! Истории за тормоз, откраднати жилища и безумни преследвания, на които се крепеше и вашето толкова любимо „уреждане”! Помня как Димитър Милев – Бънди самотно се разхождаше по улица „Иван Асен II” с още по-самотната мрежичка с евтина пиячка, а вашите родители ви дърпаха трескаво и с гузен тон ви шепнеха – „Стойте далече, деца, от този пропаднал чичко!”. Помня баба Люба, потомка на онази велика Бяла гвардия, която ви спаси задниците от османската напаст, а вие сега плюете. Беше завършила Институт за благородни девици в Петроград и преподаваше френски език на вашите баби и дядовци. А те за благодарност я бяха набутали в една мухлясала стаичка на село. Помня как моят дядо Любо ми разправяше за големия български предприемач и меценат Ботю Бараков. Болшевиките го пратили на лагер, за да могат вашите хора да си палят печките с откраднатите от дома му шедьоври на българското изобразително изкуство. Помня и дядо ми Петър – един истински мъж с татуирани смели ръце, който носеше Червената идея в сърцето си. Беше изпратил един куп деца да учат на негови разноски, беше електрифицирал селото си, беше го опазил от насилието на лагерите, за да бъде изселен и преследван по времето на любимия ви Тодор Живков. Ако има пример за такъв, който не умее да се „урежда” – той беше. Дядо Петър така и не успя да се сдобие със свестен хладилник и приличен телевизор. Не знаеше „втория начин”, по който се набавяше по-качествената битова техника. За сметка на това в свободното си време участваше съвсем доброволно в инициативите на „Гражданска защита”. Помня тетрадките, грижливо изписани с красивия му почерк, в които се обясняваше как трябва да се спасяват хората при бедствие. Помня и дядо ми Любо – единствения убеден последовател в моето детство на идеята, че „комунистите ще си отидат”. И парадоксално – тъй наречените „Демократични сили”, чиято абревиатура по ирония на случайността или закономерността съвпадаше с „Държавна сигурност”, изобщо не успяха да спечелят доверието му. Страхуваше се човекът от „гладните за власт простаци”. Страхуваше се. Не за себе си, а за България...
Помня и не се срамувам от спомените си. Още по-малко се срамувам от родителите си, от бабите и дядовците си, прабабите и прадядовците си, от всички тия, на които дължа заложения в мен генетичен материал. Нямам основания. От тях наследих идеите, които ще нося от биологичното си начало до биологичния си край. С риск да не се „уредя”. Но по-добре и да не се „уреждам”, ако цената е Вярата, която са ми подарили, и България, в която съм се родил.

Скъпи „антикомунисти” с комунистическо потекло, жал ми е за вас! Тъпо е да се срамуваш от предците си само защото си мислиш, че паметта за идеите им ще ти попречи да се уредиш. А и омразата, която носи всяко „анти” със себе си, не е градивно чувство. Родината ни има нужда от Любов...


сряда, 25 ноември 2015 г.

Казино

Казино.
Загина
късметът
в полето.
В казино
не взимат
пробити
монети.
Казино.
Върти се
престъпна
рулетка.
На кино
замина
светът

на поета. 

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Партия "Бридж"



Да поиграем
бридж
в очакване
на Края,
спокойно
да премислим
отминали
лъжи.
Бях
малко
див –
отново
ще призная.
Но не
и глупав –
ще ми
отвърнеш
ти.

И в блясъка
на сляпо
откровение
навярно
заедно
ще прозрем –
Любовта
последен
шанс е
за спасение,
а не
възможност
да спечелим
Шлем.

сряда, 14 октомври 2015 г.

Слон в стъкларски магазин




В детството си не смеех да погледна звездите. Страхувах се. Сънувах кошмари за края на света и агресивни извънземни.
Днес не смея да погледна себе си. Страхувам се. От бруталното земно, което стои в началото на същността ми.
Чудото на живота в познатите ни биологични форми на планетата Земя е функция на толкова фини и прецизни настройки, че пред тях ходенето по струна на китара, опъната над океана между Лисабон и Рио де Жанейро, би изглеждало като детска игра. Ако Млечният път не взаимодействаше с другите галактики, ако нашето Слънце не се намираше в точно определени отношения с другите звезди, ако Земята се движеше около него и оста си незначително по-бързо или по-бавно, ако разположението й в пространството беше само с няколко градуса по-надолу или по-нагоре, ако скоростта на светлината и структурите на молекулите и атомите не бяха точно такива, каквито са, ако стойностите на кислорода в атмосферата бяха с няколко процента по-различни, ако я нямаше Луната като сателит, ако липсваше само едничка от другите планети и още поне 5 632 321 878 „ако”, то и неделният мач, и срещата с приятели, и закуската, обедът и вечерята биха били невъзможни. Милиарди случайни закономерности или закономерни случайности движат крилете на пеперудите, наострят бодлите на таралежите, обагрят в зелено листата на дърветата през пролетта, водят влечугите по техните пътища, композират музиката на водопадите и регулират дишането на хората, които обичаме! И аз вярвам в тях. Логиката им е несравнимо по-хармонична от логиката на парите, войната, жаждата за власт и останалите чисто човешки приумици. Те няма да ни предадат, няма да се поддадат на изкушения, няма да ни смачкат. Те са по-нежни от полъха на вятъра и по-силни от бурята. Те са Любов в най-чистата й същност.
Идва ли ни въобще на акъла, че трябва да се движим по-внимателно сред тези милиарди случайни закономерности или закономерни случайности!? Замисляме ли се, че инстинктите ни на разрушители могат да повредят създадената с толкова финес хармония!? Даваме ли си сметка, че е по-добре да се държим прилично - като част от Творението, а не като негови господари!? Не е ли по-хубаво да търсим познанието за прекрасните му принципи и да се движим според тях, вместо да се опитваме да му налагаме извратените си правила!? Не е ли по-лесно да обикнем Твореца и Творението, а покрай тях и себеподобните си и да престанем да ровим като глигани в снагата на Майката Земя, търсейки драгоценни метали, с които да си платим правото да бъдем роби!?

Като малък се страхувах от звездите. Сега се страхувам от себе си. От първичността, с която налагам неоснователните си претенции. От неумението да се справям с бесовете си. От нежеланието си да се уча. От приливите и отливите в съзнанието ми. От неспособността ми да се движа нормално по Млечния път.         

петък, 9 октомври 2015 г.

На родната планета



На родната
планета
царува
интересът.
Добрият
старец
Шекспир
написа
нова
пиеса –
Монтеки,
Капулети
диктуват
равновесие,
Ромео и
Жулиета
пречат
на
прогреса.

понеделник, 14 септември 2015 г.

Ехо, мравчице




Ако поне за няколко часа оставим мрачните си обиталища и погледнем чистото небе над някое красиво местенце, вероятно ще ни просветне, че прекалено наивно ограничаваме Бога до пределите на нашата малка планета.
Ако поне за няколко минути забравим суеверните си страхове от светкавици и гръмотевици, навярно ще ни дойде в главите, че Бог не е някакъв сърдит старец, който само дебне, за да ни накаже за битовите прегрешения.
Ако поне за няколко секунди пренебрегнем глупавите си боричкания за материални обеми, може би има шанс да видим, че няма по-голяма утопия от свръхчовека на Ницше и че другият, Христовият, начин за съществуване е в пъти по-хармоничен и верен от шахмата, който практикуваме.
Приятели, ХХІ век е! Вярно е, че доказано не сме от най-умните, но за 2000 години, благодарение на Господа и хора, които вървяха срещу системата на страха и стереотипите, посъбрахме някаква информация.
Земята не е плоска.
Земята е част от Слънчевата система.
Слънчевата система е част от Галактиката „Млечен път”.
Съществуват още най-малко 100 милиарда галактики, подобни на Млечния път.
Вселената е създадена с готова структура.
В структурата на Вселената има постоянно балансирано движение и постоянно закономерно преобразуване на материя.
Абсолютно всички обекти във Вселената взаимодействат помежду си.
Във Вселената всичко живо кръжи около Светлината.
Във Вселената нищо не се губи.
Във Вселената няма дори и едно излишно астероидче.
Вселената не е хаос, а Висш порядък.
Вселената не е пространство, където се води постоянна война за надмощие.
Вселената е симфония, в която Създателят е композирал и най-малката нота с Любов.

Ехо, малка военолюбива човешка мравчице, зацепваш ли за какво иде реч!? Даваш ли си сметка, че вървиш срещу Порядъка, за да наложиш безумния безпорядък на обърканите си страхове и желания. Има ли Любов в сърчицето ти, с която да взаимодействаш със себеподобните си!? Има ли Разум в главата ти, за да осъзнаеш колко погрешен е пътят ти!? Имаш ли съвест, за да си признаеш, че никой не иска да те накаже, а ти сама отлично се самонаказваш!? Каква хармония искаш да постигнеш със средствата на насилието и принудата!? Ще намериш ли най-сетне няколко свободни от консуматорски стремежи часа и ще погледнеш ли небето и звездите над някое красиво местенце!? Онзи модел, там горе, не е ли по-съвършен и от най-добрите ти практики!?
Ехо, миличка, Милост се иска, а не жертва! Милост към Творението. Милост към самата тебе. Милост към другите мравчици.
Ехо, скъпа, Земята не е плоска и ти не си центъра на Вселената. Вселената може без тебе, ти не можеш без нея.
Ехо, мравчице, Спасителят възкръсна, а ти продължаваш да се опитваш да го задържиш на кръста.


неделя, 30 август 2015 г.

Промяна




„Над всички канони и устави стои любовта”
                                      свети Гавриил Ургебадзе  

Промяна!
Вън търговците
от храма!
Парите –
робство и измама,
душите ни
в тъмата
разпиляват.

Любовта е
Силата,
която дава.
Спасителят
играчки
не продава.
И само Нему
подобава
всяка
слава.    

петък, 21 август 2015 г.

За пичовете и мутрите




Да си пич е институция. Мутра – това е диагноза.
Пичът е първият батко, който съзаклятнически ти е намигнал, когато си направил поредната си детска беля.
Мутрата е досадният тип, който по стар навик от спортното училище говори пред вашите за нуждата от ред и дисциплина.
Пичът е симпатягата от даскалото, който ще те перне зад врата на майтап, а после ще те черпи един сладолед, просто защото си му симпатичен.
Мутрата е оня гаден насилник, който те бие, където те хване, за да му дадеш стотинките си за баничка и боза.
Пичът е техничарят на футболното игрище, от когото попиваш всеки финт и никога няма да ти писне да го гледаш.
Мутрата е дърводелецът, който така ще те изсели с топката в корема, че после няма въобще и да помислиш да играеш футбол с него.
Пичът е отворкото, по когото всички каки от квартала въздишат, но не смеят да доближат, защото не им изглежда стабилен.
Мутрата е „стабилягата”, на когото се продават и впоследствие съжаляват цял живот.
Пичът винаги отстъпва мястото си на възрастната дама в автобуса с уважителното: „Заповядайте, госпожа!”.
Мутрата никога не слиза от трактора си и поради тая причина не знае що е то автобус.
Пичът е приятелят, с когото ти е приятно да удариш няколко бири, да послушаш малко рок и да си побърбориш за това-онова.
Мутрата е чалгата, от която ти бучат ушите, алкохолът-менте, от който ще се натровиш, а за диалог по-добре и дума да не става. Мутрата знае всичко и ако не му го признаеш, той ще стовари това всичко (бой, таковане и сръбска музика) върху главата ти!
Пичът е чичото, който внимателно ще спре пред пешеходната пътека и весело ще ти махне с ръка.
Мутрата е бесният състезател. Най-малкото, което можеш да очакваш от него, е да ти отнесе ръцете.
Пичът е усмихнатият дядо в парка, който, докато играе шахмат или карти, философски ще обобщи: „А бе и тия, и ония…”.
Мутрата е сърдитият дядка, на когото от „мечти” за здрава ръка и диктатура, не му остава време нито за шах, нито за карти.
Пичът е като Димитър Списаревски. Благословен калпазанин, който ще обърне масата върху главите на немските ни „съюзници”, само защото са имали неблагоразумието да не станат прави на българския химн. А после ще направи таран на „Летящата крепост” на днешните ни господари и ще плати с живота си правото на съществуване на хиляди мирни българи.
Мутрата е като Боко Тиквата. Обикновен страхливец, който, застанал на челна стойка пред световните мутри, се държи арогантно с изстрадалия ни народ.  
Разликата между пича и мутрата е като между истинското християнство и радикалния ислям. Да си пич е избор. Знаеш, че ще е трудно, знаеш, че ще грешиш, докато намериш верния път. Затова и позволяваш на другите да избират и грешат. Да си мутра е самоцел. Държиш зареден автомат в ръцете си и чакаш другия да сгреши, за да натиснеш спусъка.

Не е лесно да си пич в България. И хлябът, и кашкавалът са превзети от мутрите. То и затова в татковината ни нищо пичовско не остана. Върти се един постоянен измислен филм, миришещ на щанги, бухалки и ДС, в който нещата по правило се случват насила. И накрая сметката за цялата безумна сапунка ще я платят пичовете. Доколкото ще ги има…
      

петък, 14 август 2015 г.

Долу ръцете от Българския учител!




Наскоро разлистих ученическия си бележник от шести клас и потънах в земята от срам. Нашите може и да са си мислили, че пращат на училище едно мило детенце, което са научили да се храни с нож и вилица, но отразените в малката книжка факти определено говорят, че в VІ „А” клас на ХІІ СОУ в далечната 1990 година се е подвизавал току-що свален от дървото абориген. Графата за забележките е по-пълна от водите на Амазонка, неизвинените отсъствия категорично надминават нивото на река Дунав в сантиметри, а мъдрещите се двойки по български език и литература само допълват профила на сивото искърско говедо, което бях тогава. Класната ми г-жа Георгиева, прекрасен преподавател по история, често пъти с риск за живота си озаптяваше анархо-демократичните ми амбиции. То не бяха агресивни стачки за премахване на руския език от учебната програма, то не бяха цветисти ругатни, то не беше чудо! Да бяха други времената – сто на сто щяха да ми бият шута от даскало и да ме пратят на село да си общувам със себеподобните. Веднъж стигнах до такава крайност, че милата ми класна по случайност се отърва без контузии. За да впечатля гаджетата Х, Y и Z, подложих на вътрешната страна на вратата една почти 20-килограмова талпа, която зловещо издрънча на два милиметра пред краката на г-жа Георгиева. Сега като се сетя какво можеше да стане и настръхвам! Жената се уплаши и имаше защо. Отвъртя ми два бързи шамара и написа мило послание до родителите ми, което аз, естествено, прикрих с надеждата, че и тоя път ще ми се размине. Слава Богу, че на лъжата краката са къси! Една вечер мама се върна разплакана от родителска среща, втрещена от „подвизите” на отрочето си, а дядо ми препоръча единственото правилно в случая решение – да ме главят за овчар – хем да науча един полезен занаят, хем да си показвам „геройствата” пред овцете. За съжаление не го послушаха...

Знаете ли, изобщо не се гордея със себе си. Сега да срещна г-жа Георгиева – ще й целуна ръка и ще я помоля за прошка. Защото ме обичаше като свое дете, а аз не го оценявах. Защото искаше парчето сурово месо да стане човек. Защото, въпреки издевателствата ми, тя не само не си „отмъщаваше” в часовете по история, а напротив – насърчаваше интересите ми. „Калинката е малко луд – казваше г-жа Георгиева, – но е мой човек, историк”.  А колко лесно беше да ми нацвъка двойките и да ме постави намясто… 

Поклон пред величието на Българския учител! От 70 години насам побутван, недооценяван, ниско заплатен той влива светлината на знанието в душите на хиляди малки калпазани, които се опитват да му се качат на главата. Държавата се гаври с него. Родителите на децата го тормозят с безумните си претенции. Обществото ни се отнася с пренебрежение към труда му. Но той е там, в класната стая, в своето вехто костюмче, на поста си като последна дига пред прииждащите вълни на невежеството. Скъса ли се тая дига – България отива в небитието.

Пубертетските хормонални бунтове, приятели, са си пубертетски хормонални бунтове. Те са стихия, която залива не когото трябва. И користните фундаменталисти на Системата искат точно това. Опълчиш ли се на единствените хора, които искрено те обичат – родителите и учителите, ти се превръщаш в лесноманипулируема биологична единица, с която могат да постъпват както си искат. Простичко е. Не слушаш ли тия, които ти дават знание, ти се превръщаш в безропотен роб на господарите си. Долу ръцете от Българския учител! Родината ни може да тръгне напред, само ако всички ние се постараем той отново да заеме своето заслужено първо място в обществото.     

вторник, 11 август 2015 г.

Търси се




В България един човек прави партия, двама души – това вече е партия с вътрешна опозиция. Толкова сме разединени, сякаш не сме един народ, а седем милиона различни народи, незнайно по какъв начин попаднали на тази скромна територия от 111 хиляди квадратни километра. И отдавна ги няма духовните водачи, които да ни обединят. Пък и защо да ги има – появят ли се, ние ще ги отхвърлим, защото ще пречат на блаженото ни разединение.

Напоследък на обстрел са подложени значими български личности като леля Ванга и Петър Дънов. Били неканонични. Сякаш християнската вяра не е нищо повече от система от обреди и ритуали.

Един Господ решава кой е християнин и кой не. Прекалено малки сме да се бъркаме в Неговите дела. И нямаме никакво право да съдим хора, които гледат по един по-нетрадиционен начин на християнството. В Алфата и Омегата на Вселената има място и за Петър Дънов, и за леля Ванга. Те са нашенският, българският принос към християнската философия.

Във времената на войнстващия атеизъм обикновените хора не атакуваха дворците на партийните секретари, а скромната къщица на Ванга. Там освен утеха за личните си проблеми те научаваха и Името на Този, на Когото могат да се уповават. След това, по времето на безумния преход, когато по неясни причини решихме, че покрай комунизма не е зле да срутим и Българската държава, отново единствена леля Ванга се опитваше да влее малко разум в нетрезвите ни кратуни. Ами последните й думи – „Не се мразете! Обичайте се!”!? Къде е нехристиянското в тях!? Или дай да ги отхвърлим, защото са трудни за претворяване във всекидневния ни живот!? Едва ли литургията и паленето на свещи са способни да помогнат на онзи, който пренебрегва най-важната Христова заповед – „Обичай!”.

Философията на Петър Дънов е уважавана по цялата планета, защото, използвайки научните открития от времето на Ренесанаса насам, тя представя Христос и в Неговата космическа същност. Кое му е лошото!? Или може би ние тайничко искаме да ограничим Бога до рамките на понякога повече от нелепите ни битови нужди и желания. Ако пък малко повечко четяха, днешните многобройни почитатели на Древна Индия и Людмила Живкова у нас навярно щяха да се усетят, че Махатма Ганди се е учил от Петър Дънов и Лев Толстой, а не обратното.

Българската православна църква е основен двигател на Възраждането ни. Без всекидневния подвиг на нейните скромни служители едва ли бихме се осъзнали като народ и едва ли бихме пробили тъмнината на робството. Но тя също в определени важни периоди действа нестандартно, излиза извън догмите и се разпростира отвъд реалиите на традиционното богослужение. И това е било само от полза за народа ни. През 1872 година Българската православна църква е обвинена в еретизъм и е обявена за схизматична от Цариградската патриаршия, защото екзарх Антим І, решен да запази самостоятелността й, отказва да осъди Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски. Тази схизма отпада чак през 1945 година. В периода 1877 – 1915 предводител на църквата ни и истински духовен водач на българския народ е Екзарх Йосиф І, който дори няма богословско образование. Този велик нашенец завършва литературно-философския и правния факултет на Сорбоната. В редовете на БПЦ е приет не заради качествата си на свещеник, а заради интелекта и високата си образованост. С всички свои действия Екзархът далече надхвърля образа на смирения свещенослужител. Наричан Дипломатът в расо, той всячески се опитва да събере под крилото на водената от него институция изстрадалите ни сънародници, останали извън пределите на родината след безумните решения на Берлинския диктат от 1878 година. Отдадеността му на Българската кауза достига умопомрачителни размери. В Македония, Беломорието и Одринско са открити близо 1400 училища, в които ежегодно се учат повече от 70 хиляди българчета. Издействани са берати за български владици в Скопие и Охрид, в Неврокоп и Велес, в Битоля, Струмица и Дебър. Благодарение на усилията му в началото на ХХ век от 1 400 000 души християни в Македония повече от 1 100 000 се себеосъзнават като българи. Екзарх Йосиф е достатъчно авторитетен, за да издърпа ушите на Стамболов, когото искрено уважава, за прекалено буйното му поведение към Русия. Има и нужното самочувствие да размаха пръст на руснаците, които по своему обича, затова че те подкрепят сърбоманството в Македония. В цялата си дейност Екзархът се води от принципа на Българския национален интерес – „От всичко се видя, че българското правителство е ангажирано пред руското за ръкополагането, понеже политиката му е от няколко години руска, от която мисли, че ще се постигне кой знае какво…”. Нестандартно за един духовник, нали!? Да не говорим, че този знаменит наш сънародник призовава децата да се обучават в духа на… творчески национализъм. Не е ли малко еретично!?

В историята на Българската православна църква има много нестандартни личности - от патриарх Евтимий до Паисий Хилендарски, от Софроний Врачански до Иларион Макариополски, от отец Матей Преображенски до екзарх Йосиф І и още много други. Тези големи личности надхвърлят пространството на свещенослужителия и се превръщат в духовни водачи. От такива се нуждаем днес, за да се измъкнем от блатото.

Толкова сме го закъсали, че няма място за лов на вещици и анатеми, които допълнително да ни разединяват. Би било хубаво Българската православна църква да си спомни примера на своите нестандартни личности и освен добри свещенослужители да започне да създава отново и духовни водачи. Колкото и да им е неприятно на някои, последната инициатива на църквата ни да има глас в образователната система е повече от прекрасен сигнал. Ако парчето месо можеше да стане човек, без да учи, то екзарх Йосиф І щеше спокойно да си служи литургиите и нямаше да се трепе да създава училища.     

четвъртък, 23 юли 2015 г.

Змията




-Пепи, Пепи, ела по-бързо! – крещи сестра ми откъм стълбището на дома ни.
Скачам и отивам.
-Какво има? – питам.
-Виж! Змия! – ужасено ми сочи тя.
Виждам. На площадката пред къщата симпатичен еднометров смок блажено спи и сънува тлъсти мишки.
-Е, и!? – озадачавам се.
-Какво да правя!? – паниката на магистър-фармацевт Калинова е по-голяма от населението на Китайската народна република.
-Ами, нищо. Чакай! Змията ще се наспи и ще си тръгне по пътя, а ти ще продължиш по твоя.
-Ужас!
-Защо ужас!? Това е най-обикновен смок и съм убеден, че не закусва с фармацевти. На всичкото отгоре не е и отровен.
-Отвратителен е!
-Напротив. Красив е. Като Божия промисъл, който го е създал. Той има своето място в природата и не ти пречи ти да имаш своето. Само че е невероятно фино и полезно същество, с което е хубаво да се съобразяваш. Трябва да си гледаш в краката и всичко ще е наред – и за тебе, и за него. Змията е като човешката душа. Настъпиш ли я – ще се опита да се защити. Подходиш ли грубо – ще я нараниш. Тръгнеш ли с нечисти помисли към нея – ще я убиеш. Действай внимателно – никога не знаеш в коя душа има отрова и в коя - не.
-Пречи ми! Не мога да си ида в градината!
-Защо да ти пречи? Прояви малко търпение, вярвай в законите на Вселената и забрави за глупавите си предубеждения. Ако беше толкова страшен, този смок нямаше да е в Червената книга на изчезващите видове. Пък и щом има змия, значи скоро ще довтаса и таралежът. А ти обичаш таралежите.
Смокът се отегчи от в общи линии безсмисления диалог, лениво се размърда и бавничко се шмугна в близката трева. Сестра ми се успокои и тръгна да полива доматите си. Аз насмешливо си помислих: „Ех, и фармацевти! Трябва да им сменят емблемата!”. А само след няколко дни в двора цъфна и таралежчето..

Всъщност те, нещата, май са по-дълбоки. Често пъти се случва човешките биологични единици да се държат с природата като нахалници, на които всичко им е позволено. И е хубаво да има повече фини същества, които да ги подсещат, че са гости, а не господари на планетата Земя. Че трябва да са по-внимателни, когато стъпват по повърхността й. Че трябва да се съобразяват с нуждите и пространствата на другите същества. Че даже в отношенията помежду си би било прекрасно да проявяват повече такт, търпение и уважение. Че, вместо тъпо и упорито да се опитваме да налагаме безумната си и ограничена воля, е по-добре да се научим да четем знаците на Вселената. Току-виж разберем, че не сме нито по-умни, нито по-красиви от змиите и престанем да ги избиваме. А това вече би било едно чудесно ново начало. 

вторник, 7 юли 2015 г.

Пладнешки обир



Вчера бях на липа у моя приятел чичо Викторчо. Накършихме клони и седнахме на сладки приказки да отделяме цвета.
-Кажи сега, Петърчо, що става у Гърция!?
-Е, какво да става – пладнешки обир… - викам му аз и започвам да развивам конспиративната си теория. – Тя цялата работа изглежда много романтична, но всъщност си е най-обикновено представление в добрите традиции на древногръцкия театър. Имаме един сладък герой, който припява „Бела чао” и „Бандера роса” и по когото си падат две трети от женките на планетата, имаме един непокорен разбойник, който уж върви срещу правилата и бива отстранен в края на първото действие и от утре ще имаме един добър компромисен чичко магьосник, който ще размаха вълшебната пръчица и сладкият герой ще се гушне с красавицата Европа. Накрая, разбира се, ще го отнесат немците. Но те в последните 100 години постоянно го отнасят, така че се предполага, че са свикнали. 

Майтапът настрана. Всъщност европейските политически процеси са символ на порочност не от вчера и днес и в пространството на тази порочност кротък, порядъчен и праволинеен народ като нашия не се чувства съвсем уютно, минаваме за задръстеняци и балъци, а политическата ни неграмотност е повече от очевадна. Големите играчи обаче знаят генезиса на големите игри и след внимателни анализи и подготвени стратегии не се свенят да отстояват интересите си, които в повечето случаи далече не са чисти и почтени. За разлика от нашия политически елит Цакалотос и Варуфакис нито са „превеждали” говедата от едното било на другото, нито пък са опъвали пожарникарски маркучи. А хора, минали през Оксфорд и Кеймбридж, най-малкото знаят няколкото азбучни фундамента, на които се крепи политическата система на Стария континент. Вероятно са светнати, че кардинал Ришельо не е просто някакъв малоумник, разиграван от шепа видимо нетрезви войничета, а е автор на концепцията на Френския абсолютизъм, която се крепи на разделението и сдържането на развитието на Германия. Още по-вероятно поназнайват, че тая концепция през ХХ век го играе „дупе и гащи” с британския принцип за баланс на силите и интересите на континента, който да държи на завет Острова на дъжда и мъглите. За Цакалотос и Варуфакис Лойд Джордж и Клемансо не са футболисти на „Светкавица” Търговище, а архитекти на несправедливата Версайска система, която след Първата световна война, по думите на Хемингуей, вместо да европеизира Балканите, балканизира Европа. Тия юнаци са наясно, че и след Втората световна, рожба на Първата световна, Германия е поставена в безкрайно зависимо положение от силите-победителки. До днес немците нямат собствен генерален щаб на армията. На сън да ги бутнеш рокерът-бунтар и кроткият учен ще издекламират, че обединението на Германия през 1990 си имаше своята цена и тя не беше определена от вятърничавия Горби, а от Митеран и Желязната лейди. Цената бе Евросъюз в този му калпав вид, Еврозона и въвеждане на еврото. А целта отново бе сдържане на немския потенциал. Използвайки тази скромна база данни, за която би се досетил всеки второкласник от което и да е атинско училище, гърците подготвиха своя сценарий и трябва да им признаем, че го изиграха блестящо. През цялото време Ципрас не обели и една лоша дума срещу ЕС. Мишената бе само и единствено Германия. Не могат да се нарекат сериозни и усилията на гръцкия премиер за търсене на финансиране от САЩ, Русия, Китай или някой от другите световни играчи. Чичко Алексис си иска парите от немците. Защото знае, че те, колкото и да се опъват, накрая ще се изръсят. Притиснати от англичани и французи, притиснати от 80-те милиарда загуби при евентуален гръцки фалит, притиснати от обстоятелството, че на тях от 1945 година не им е позволено да се опъват и да оспорват волята на страните от Антихитлеристката коалиция. А Гърция, тъй или иначе, си е и глезеното дете на тая коалиция. Неслучайно госпожа Меркел в последно време е най-тъжно изглеждащият човек на планетата. От една страна й се лензят Путин и Обама – от така наречените санкции срещу Русия стокооборотът на немците с Мечката е намалял с 30 процента, а на американците с по-малко от три. От друга страна калпазанинът Ципрас й се е качил на главата с неоснователните си претенции. И май само наш Боци незнайно защо я гледа предано в очите. Честно си признавам, без да съм им фен, става ми малко мъчно за немците. Колкото и да си имат кусури, те са трудолюбив, прецизен и дисциплиниран народ. Тяхната материална продукция е всепризната за № 1 на цялата планета. Всеки иска да си купи немско. Но политиката е такава област, в която порядъчните по-скоро не успяват. Съвсем друга тема са огромните грехове и грешки на германския политически елит по време на световните касапници от миналия век.

-Е, чичо Викторчо, стана ли ти ясна гръцката работа!?
-А бе, Петърчо, я чисти липа, за да пием чай, ако е рекъл Господ, през зимата и повече не ми мъти мозъка…  

понеделник, 6 юли 2015 г.

Покаяние



Напоследък в главата ми се върти и не ще да излезе една сцена от документалния филм на Никита Михалков „Анна: от 6 до 18”. Възрастни женици вървят на колене по полянка, а около тях млади зяпловци цъкат се език и недоумяват. Някога на това място имало храм, болшевиките го разрушили, а стариците поставят основата на неговото възстановяване. Защо на колене!? От страх!? Едва ли - от какво могат да се страхуват толкова препатили хора. Заради егоистични копнежи!? Още по-невероятно - какви копнежи могат да имат тези изстрадали жени, на които години наред е отнемана всяка надежда. Колкото и да гадае младият зяпльо, никога няма да разбере символа, ако не осъзнае, че най-важната думичка за истинския християнин е Любов. А към Любовта не се пристъпва като хипопотам в магазин за детски играчки, особено когато под влиянието на безумна и престъпна идеология в продължение на десетилетия си я отричал, тъпкал, унижавал. Всеки ден искаме милост от Бога, но дали и ние сме милостиви към Него. И тези велики старици, живата памет на забравилия корените си народ, вървят на колене, защото знаят колко бавно и мъчително сред човеците се възраждат захвърлените с лека ръка пространства на Любовта. Защото знаят колко голяма е вината на всеки от нас пред Христос, но и вярват, че не е невъзможно тя да бъде изкупена. Крачица по крачица, на колене, като малко озверяло животинче, което отново желае да стане човек. Крачица по крачица, на колене, за да осъзнаеш, че си паднал прекалено ниско. Крачица по крачица, на колене, докато някой ден отново тръгнеш изправен. И всяка от тия крачици носи своето единствено име – Покаяние. Покаяние за убийството на царя и неговото семейство. Покаяние за духовното оскотяване. Покаяние за страха и насилието. Покаяние за безверието. Покаяние за милионите жертви. Покаяние за разбитите човешки взаимоотношения. Покаяние за лъжата, в която си живял. Покаяние за потрошените механизми на Абсолютното Добро. Покаяние за всички ония гадости, които си сторил на Вселената, в нетърпеливия си стремеж да наложиш личната си доминация над нея. Покаяние за глупостта със сила да постигнеш нещо чуждо, което нито достатъчно си изучил, нито пък познаваш в детайли. Покаяние… Хиляди крачици Покаяние, които рано или късно ще доведат до Пречистването. До възстановяването на храма на духовността. А оттам до Любовта не е кой знае колко далече.
Благословени руски старици! Не съм сигурен дали някой от управниците в Русия, а и изобщо по света разбира, че тези скромни женици сочат Пътя. Пътят, такъв, какъвто е – труден, но не и невъзможен, различен от илюзиите и заразите на света, по-красив от всяка възможна представа за красота.
Възприемам руснаците като деца. Наши деца. Страхувам се за тях, когато вършат щуротии. Ядосвам им се, че понякога не ни слушат. Дразня се на самоуверения им детски акъл, с който често налагат и на нас, старите и уморените, своите заблуди. Въпреки това ги обичам и вярвам, че един ден ще пораснат, че даже ще и ни надминат. Имат живата памет за Пътя, просто трябва да тръгнат по Него. Дали разбират смисъла – не знам. Но очевидно искат да се учат. А ние!?                  

четвъртък, 2 юли 2015 г.

Специалните и обикновените



Като всяко дете и аз обичах да подяждам гостите на нашите. Не, че са ме държали гладен, ама все по-друго си беше да си боцнеш от салатката на възрастните.
Веднъж на село моите старци чакаха ВИП-гости и приготвяха някаква много специална манджа. Лигите ми потекоха, но културно ми бе обяснено, че моят ред за хранене ще дойде, след като и последният поканен напусне официалната трапеза. Тайничко напопържах привилегированата класа, явничко се фръцнах и с къркорещи черва отидох да си легна. Естествено, мама ме съжали и ми донесе една филийка с масло, поръсена с червен пипер. Услади ми се. Поисках си втора, трета, четвърта… Накрая, сит и щастлив, съм си заспал, без да дочакам специалното ядене. На другия ден го опитах и в общи линии не повторих, защото щях да повърна. Три пъти благодарих на мама за филиите с масло и червен пипер и им станах горещ фен завинаги.

Нали сме си гостоприемни, от години посрещаме специални гости, приготвяме им специални яденета, слушаме специалните им съвети, следваме специалните им препоръки и се надяваме да си решим специалните проблеми с надеждата и ние един ден да станем специални. Само че на мен вече взе да ми писва не само от специалната кльопачка, но и от „специалните” хора, които „специално” ми дават наклон на мислите и чувствата. Заради „възвишените” идеали и стремежи на „специалната” класа в безкрайно обикновеното ни отечество не останаха кой знае колко обикновени нещица, които да зарадват още по-обикновените сърчица на обичащите обикновеното българи. С удоволствие слушам издържаните във високопарен стил „Научна фантастика” изявления, с които напоследък си служат треньорите и ритнитопковците у нас, но, честно казано, вече ми се гледа и футбол. 

С моя приятел бате Добри веднъж отидохме на мач на младежките национали. Седнахме встрани от ложите и козирката, въпреки че доста силно валеше. По едно време към нас се присламчи Божката Митрев – тогава втори вратар на „Левски”, който все не получаваше достатъчно шанс заради любимците и децата на „специалните”. Момчето ни поздрави и се заговорихме. За футбол. Не за кинти, николетки и лексуси, а за футбол! Не за фаза „Защита”, фаза „Атака” и „Тактическа дисциплина”, а за това как го ушили между краката на последния мач, как трябвало да подобрява играта си при центриранията, за големи вратари от близкото и далечното минало и въобще за играта, която, оказа се, и тримата много обичаме. Пич и футболистче отвсякъде! Цялата левскарска публика беше зад Божката, защото виждаше, че има в пъти по-голям талант от синчето на председателя на футболния ни съюз. Но в България да можеш не означава нищо, ако не си на някого. По тая простичка причина десетина години националният ни тим игра без вратар и от това революционно решение, шашнало футболната общественост, намазаха най-вече николетките и алисетките. Първата „суха мрежа” в квалификации от доста време насам „лъвовете” записаха в последния си мач срещу Малта, а на вратата по абсолютна случайност бе Митрев. Един народ можеш да излъжеш – футболната природа никога.

Друг случай. Пътувам си в рейса и хоп, пред мен сядат двамина маркучи. Загледах се – близнаците Братоеви (вече бяха станали национали). С раничките, с анцузите – отиваха на тренировка. Разбрах го, защото през цялото време си говореха за волейбол. По каква причина сега не са национали – не мога да разбера. Знам само, че с тях станахме четвърти на олимпиада, а наскоро взехме и сребърен медал на Европейските игри…

Колко такива истории, за жалост, мога да разкажа! За кого по-напред – за братовчед ми Божо ли – блестящ техничар, който на 15-16 години беше направил робот, за приятеля ми Борката ли – цар на истинската журналистика, от когото продължавам да се уча и до днес, за Златинчо ли – на когото във втори клас Вселената и Галактиките му бяха по-ясни от таблицата за умножение!? Колко такива истории, за жалост, мога да разкажа! Истории за пренебрегнати таланти, които не са били от привилегированата класа. Истории за неизползван потенциал, само защото хората не са искали да влязат в схемата на „специалните”. Истории за пропуснати възможности, на които „господарите” на парите и морала у нас не са позволили да се случат.
Питах едни деца, с които подритвам събота и неделя, защо след като са минали през школите на ЦСКА и „Левски” и имат очевиден талант, не са продължили в големия футбол. Отговориха ми: „Обадиха се по телефона на нашите и им искаха пари!”. Толкова. Е, как да стане номерът!? Ние хубаво посрещаме „специалните” гости отвън, ама защо задушаваме развитието на собствените си талантливи момчета и момичета!? Родните „специални” пък ги видяхме какво могат – заради тях цялата Вселена ни се смее. Хайде да дадем шанс на тия, обикновените, които с таланта и уменията си ще докарват и на нас, още по-обикновените, по някоя намазана филийка с червен пиперец! А тя, миличката, е съвсем достатъчна, за да задоволи насъщните ни потребности.

вторник, 23 юни 2015 г.

Този толкова лош социализъм




Баща ми, вечна му памет, ме юркаше само за две неща – да чета книжки и да имам приличен външен вид. И докато за второто нямаше шанс поради вродената ми склонност да се движа като нетрезв клошар с петдесетгодишен стаж, то първото, просто по погрешка, отвреме навреме се случваше, за което мога да му бъда само благодарен.
Като заспорехме за политика с моя старец и аз започвах да му развивам моите често пъти налудничави теории, той ми опонираше с един малък цитат от „Великия Гетсби” на Франсис Скот Фицджералд – книжка, която и до днес препрочитам с удоволствие: „Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми. „Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти“.
Тия думички до такава степен са се запечатали в тимберицата ми, че насън да ме бутнеш, ще ги изпея като любима песничка от репертоара на сектор „Б”, където често прекарвах времето си.
На дърти години се замислих колко прав всъщност е бил татко. Дадох си сметката, че не всички са имали моето детство на досаден и щастлив малък буржоа, когото са юркали само за приличен външен вид и четене на книжки и че на света има такива неща като глад, мизерия, болести, насилие и разни други гадости, през които минават милиони хора. Въпрос на шанс е да отраснеш в добро семейство, но дали всички имат този шанс и какво правим с ония, които са го нямали!? Ако подходим егоистично и оставим всичко на естествения отбор, нещата ще изглеждат прекалено лесни известно време, докато се сблъскаме в реалния живот с мислите на един друг велик автор – Хорхе Луис Борхес: „Тъкмо преди да взема последния си изпит в Тексаския университет в Остин, научих, че чичо ми Едуин Арнет е починал в далечния край на континента от аневризма. Изпитах обичайното чувство, което винаги ни изпълва, щом някой умре — тъгата (вече безполезна), че нищо не ни е струвало да бъдем по-добри към него приживе. Човек забравя, че е мъртвец, който разговаря с мъртъвци”. Ако подходим глобално и с желание да решим проблемите на хората, които са нямали нашия шанс, най-вероятно ще стигнем до едни, вече мръсни у нас, думички като „социален” и „социализъм”. А ако подходим с отворени души и сърца, неизбежно ще стигнем и до Божията философия на Христос, за да намерим онази доза милосърдие, която толкова ни липсва.
Всъщност нещата не са толкова сложни. В много страни, които уж даваме за пример, е постигнат баланс между егоистичните стремежи, социалните политики и милосърдието. Може да не е идеален, но до голяма степен, в рамките на възможното, гарантира безоблачното съществуване на биологичните единици до неизбежното им преселване в по-добрия свят. В тези страни думичките „его”, „социален”, „милосърден” съжителстват по някакъв свой си начин, без да се обвиняват взаимно и да се отричат една друга. Само в нашата мила родина, след 45-годишно покоряване на сияйни висини, от 25 години словото „социализъм” е забранено със закон. Една след друга бяха иззети и хвърлени на боклука абсолютно всички привилегии на възрастните, на хората със специфични възможности, на тежкоболните, на децата и въобще на всички уязвими групи в обществото. Толкова заложихме на животинския принцип на естествения отбор, сякаш у нас живеят само безсмъртни титани, надарени с нечовешка сила и извънземни възможности, и съвсем спокойно можем да пратим в небитието всички, неотговарящи на високите ни расови критерии, индивиди.
Още не мога да се начудя на тая метаморфоза. Още не мога да разбера как довчерашните комунисти до един и за една нощ прегърнаха чичко Адам Смит. Май ще се окаже вярно, че най-големият враг на социалистическата идея са именно болшевиките. Всъщност това е и обяснимо. Не може да се очаква от страни едва-едва излезли от робството и крепостничеството да развиват нещо ново и твърде различно от феодализма, който с размах искат да пропуснат, но на практика прилагат. Сър Томас Мор пише своята „Утопия” през 1516 година под влиянието на Западноевропейския Ренесанс. Робърт Оуен прави в началото на ХІХ век своите първи практически изследвания за приложението на социализма. Русия отменя крепостничеството през 1862, а България се освобождава от турско робство чак през 1878 година. Няма как да стане! Социализмът е европейска ренесансова идея. Неслучайно Арнълд Тойнби на по-късен етап добавя, че „социализмът е и последното убежище на истинските християни”. Реалните социални политики, без идеологическо крякане, съвсем спокойно и постепенно се въвеждат, за да може в обществата да има равновесие и за да не се стига до социално изключване при постоянно променящите се външни обстоятелства.
Невъзможно е обаче, и мисля, че това го доказахме, тази модерна и високохуманна идея, която търси баланса в обществото, да бъде приложена от полуграмотни субекти със средновековно мислене. Не е ли очевидно, че и „социализамът” и последвалият го „капитализамът” в отечеството ни са просто различна форма на феодализъм, в която, противно на общоприетото, на върха на пирамидата се настаняват насилствено бивши козари и овчари, които много добре умеят да вземат и отстояват властта с оръжие, но не и да я упражняват в полза на българите и България. У нас никога не е имало социализъм, та ако ще докладите на Априлския пленум да получат Нобелова награда за литература.
Ако погледнем отвъд нашенските дивотии, ще открием, че социализмът не е насочен към онези, които могат и сами да се справят с битието си. Напротив, той е за хората, които имат нужда от помощ, когато закъсат. Нали се сещате, че на планетата Земя никой не знае дали за един миг няма да се превърне от такъв, който се справя сам, в такъв, който е закъсал и се нуждае от помощ. Друга тема е, че социалните политики могат да се въвеждат и лечка-полечка, без излишно дуене и бързане, когато и където са нужни, когато и където му е дошло времето. „Социализмът ще дойде в Англия като кротко агне” – казал го е „комунистът” Чърчил. Майтапя се, но само за „комунистът”. Сър Уинстън просто гледа напред в бъдещето и осъзнава, че в един момент, без необходимата доза социалност, човечеството ще се самоунищожи. Простичко казано, на даден етап толкова хора ще закъсат, че социализмът ще е неизбежна необходимост. А дотогава е хубаво да си понабием в главиците мъдрите думички от книжката на Франсис Скот Фицджералд: „Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми. „Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти“. Пък току-виж сме се разминали и без социализъм.