Един

Един

самотен

принц,

без трон,

и

без корона,

реди

пасианс

във

стаята

за спомени.

Въртят се

картите,

летят

мечти,

рушат

стените

на затвора.

Един

самотен

принц

пасианс

реди

и

вижда

Любовта –

без трон

и

без корона,

разкъсана

от болка

и

бездомна.

И

вижда –

Любовта

стои

красиво

и

смирено

над

Закона.

Демократичният принцип или защо е необходима смяна на чипа

Капитан Петко войвода достоен българин ли е!? Достоен е – триста битки, тридесет рани по тялото му и тридесет по триста доказателства за безкористна любов към родината ни.

Стефан Стамболов достоен българин ли е!? Достоен е – главен организатор на Априлското въстание и строител на съвременна България.

Заради стамболовчетата русофоби Петко войвода гние по занданите.

Заради петковчетата русофили Стамболов е съсечен в центъра на София.

Стамболовчетата и петковчетата са ясни! Те после ще станат фердинандчета, димитровчета, живковчета, „демократчета”, тиквички... Едни и същи мижитурки, които все ще намират начин да уреждат себе си за сметка на България.

Голямата тема е дали Стамболов и Петко, тези огромни български мъже, вместо да се изпотрепят в една самоубийствена братоубийствена война, можеха да намерят общ език и да продължат (всеки посвоему) да работят за родината ни!?     

Реално – едва ли. Двамата са прекалено силни личности, за да стигнат до необходимия компромис.

Хипотетично – да. Ако в младата ни тогава държавица демократичният принцип беше победил като философия, Петко и Стефан при всички положения щяха да останат на тяхното си, но в конкретните критични ситуации нямаше да се стигне до погубилите ги крайности. Демокрацията не е пенкилер, който тук и сега, сега и завинаги ще доведе до всеобщо щастие! Тя обаче е хитра система, която се съобразява с постоянното въртене на Земята, с постоянно променящите се ситуации, с постоянно непостоянните хора и щади човешкия акъл, както и притежателите му. Различните проблеми имат различни решения! Историческото време е безмилостно, особено за малките държавици, и на него му трябват и Петко, и Стефан. Ако в една ситуация е полезна идеята на Петко, то в друга ще е полезна идеята на Стефан. А понякога и самите ситуации си избират личностите. Точно затова, независимо дали са на власт, или в опозиция, демокрацията простичко пази животите на такива като Петко войвода и Стамболов, защото в този вечно движещ се свят никой не може да предвиди кой, кога, къде и защо ще потрябва. А и за разлика от петковчетата и стамболовчетата Петковците и Стефановците са малко и би било добре да се ценят.

Скверно е имената на Стамболов и Капитан Петко войвода да стоят редом с тези на управляващите ни днес тикви и обединени идиоти, но ситуацията го налага. Вчера един виден обединен идиот заяви, че е исторически необходим, защото е против заедността, демократичните принципи и Истанбулската конвенция. Не съм адвокат на Доган, Симеон и Станишев, но някак си от само себе си ме досърбя клавиатурата. Тройната коалиция при всички положения не беше най-доброто за България, но поне беше безобидна за демокрацията. Каквото и да си говорим - в сегашната ситуация на авторитарно, пропутиново и крайно националистическо управление това е положителен факт. Демокрацията, поне на четири години, дава шанс да избереш нещо различно, което впоследствие може да се окаже и хубаво. Тоталитаризмът е форма на кретенизъм, която се опитва да спре движението на планетата и да ни превърне в говеда. Ще го позволим ли!? Не забравяйте, че именно този кретенизъм уби Стамболов и Петко войвода. Не забравяйте, че именно този кретенизъм убива България!

Разни демократични размисли

Представете си, ама само си го представете, че ме издигате за вожд на непослушното българско племе (опазил ме Бог, вас също). Слагате ме един вид начело (пу, пу - дано никога не се сбъдне) и понеже не искате да си претоварвате мозъчетата, ме карате да разсъждавам и вземам решения за всички и вместо всички. За разкош ми давате трон и корона.

Представете си, ама само си представете какви ще бъдат резултатите! Аз иначе съм миличък, но злоупотребявам с някои напитки, имам тежък махмурлук, влияя се от ретроградната Венера и загубите на ФК „Левски” и ФК „Ливърпул”, събирам чорапите си за пране по-рядко от неандерталец и тъй насетне. Предвид тези прекрасни черти на моята иначе хуманна същност, представете си, ама само си представете какви решения ще вземам и доколко те ще бъдат полезни за непослушното българско племе! В един момент ще се усетите, че в Марица така и не потичат мед и мавруд, ще се разочаровате, ще започнете даже и да ме псувате, ама ще бъде безнадеждно късно. Опиянен от абсолютната власт като надрусано с хашиш кокиче, аз не само че няма да я изпусна, но и ще направя всичко възможно вие да не се доберете до нея. И тъй, като никой не е отменял третия закон на механиката, на евентуалната ваша съпротива ще отговоря с равна по големина и противоположна по посока сила. Тоест, в най-добрия случай, няма да точите мед и мавруд от Марица, а ще ядете бой.

А сега престанете да си представяте. Натиснете копчето за рестарт на ония процеси, които текат във веществото под черепите ви. И осъзнайте - вие отдавна не сте племе. Вие сте данъкоплатци и гласоподаватели. Вашето задължение е да си плащате данъците и да спазвате закона. Вашето право е да определяте сами какви ще бъдат данъците и законите. Вие вземате решенията. Това са ВАШИТЕ решения и отговорността за резултатите от тях е само ВАША.

Разбира се, като свободни хора вие не сте длъжни да се ангажирате постоянно с проблемите на колектива (дори последният да изпитва неистова нужда да ви го нацепи), защото няма да ви остане време за личен живот, който си е само ваш (и само с него можете да летите към мечтите си). Затова отвреме навреме, за определен период, не повече от 4 години, делегирате изпълнението на вашите решения на някого – обикновено човек, който не държи толкова на себе си и на личното си пространство. От това обаче ВАШИТЕ решения не стават по-малко ваши и този човек не е вожд, а семпъл админ (казано на компютърно есперанто), като е за предпочитане да ходи на работа с велосипед. Той е там, някъде си, не за да налага волята на собствените си капризи, а за да прилага в действие ВАШИТЕ решения. Когато не го прави добре – сменяте го в края на определения период. Когато не го прави изобщо – с граждански натиск го принуждавате да си отиде и по-рано. Това е.

И защото е това, след като престанахте да си представяте и се осъзнахте, влезте в реалността. Кой носи отговорността за взетите решения? Вие. Кой ще ви помогне, ако сте взели погрешно решение? Никой. Следователно е добре да обмисляте внимателно всяко решение, преди да го вземете.

Чии решения трябва да изпълнява админът? Вашите. Чия е отговорността, ако не се справя? Ваша. Следователно е добре да преценявате внимателно кой ще бъде админ.

Бихте ли плюли на ваше решение? Едва ли. Бихте ли погазили закон, създаден от самите вас? Срамота е. Ами тогава за какво са ви вождове?

Вождовете не се самосъздават. Те са следствие на нежеланието ни да мислим, на диренето на лесни пътища и бягството от отговорност. Резултатите от тяхната дейност рядко са добри. Крайно време е непослушното българско племе да се превърне в модерно общество от данъкоплатци и гласоподаватели. Хубавите работи се стигат по трудните пътеки!         

Сянката на Хитлер

1.

Хоро, грозданка, салатка, кебапчета и „Да живей България” – в тия осем думички и три запетайки се побира целият роден „патриотизъм” от лето 2018. Горката Рила планина със сигурност е виждала и по-добри дни, а хороводците набиват сьомга и чер хайвер и раздуват митове за „лошия материал”.

2.

- Ха сега кажете кое село е по-хубаво – Долно Дерекьой или Горно? – бъзвам лекичко петима симпатяги в центъра на Соколовци.

- Ами като си в Долно, много ясно, че Долно! – отвръщат ми те и добавят – Плюс това горе си нямат ряка, а какво е село без ряка!?

Кефи ме това „ряка”! Кефя се на готиния родопски говор! Кефят ме родопчаните! Ама нали съм си пусто мизийско говедо – отвътре ми идва да продължа с майтапите:

- Е така де, така! Сигурно сте и по-богати, понеже сте на пътя. Оттук минават парите...

- Абе те минават, ама не спират! – намигват ми жителите на Родопската Венеция и ми подаряват бурканче домашно кисело мляко.

3.

Какво е село без ряка!? Селото на баща ми е на най-голямата ряка. Коренът ми е дунавски. На три километра от Улпия Ескус – древен римски град, квартира на Пети македонски легион с велик прокуратор пралелинчото на Груевски. За последното се помайтапих, ама те и макетата обичат да се майтапят, особено с историята.

4.

Хороводците се мислят за свръхчовеци.

„Лошият материал” пък съвсем е забравил да мисли.

5.

- Па ли тръгна при „помаците”. Какво намираш у тях!? – питат ме разни любители на кебапчетата, когато ме видят с раничката на път за Родопите.

Не умея да се бия – иначе бих им зашил по няколко шамара, ей тъй, заради невежеството.

6.

Вървя по улиците на Улпия Ескус и си фантазирам. Дали пък и аз не нося нещо римлянско!? Хляб, зрелища, пороци – тия работи не само живеят в същността ми, но и доста често ме водят за носа.             

7.

Свръхчовекът е рядко задръстено същество. Заробено от побърканата си философия, то не може да съществува без врагове. Отчаяно от самотата си, то постоянно търси виновни. Комплексирано от посредствеността си, то изкарва яда си над слабите и беззащитните.  

Би било хубаво „лошият материал” да не му се връзва. Расизмът е варварство, кражбата е робство, а изолираността – нещастие.

8.

В Родопите намирам ония платинени украшения, които липсват в останалата част на България – мир, междучовешка и религиозна толерантност, солидарност и истински хора, умеещи да живеят в хармония с красивата природа и да дават. Да дават! Защото да вземе може всеки, но да дава е присъщо само на благородния.

9.

Футболът е моето любимо зрелище! Зима е. Събираме се да поритаме. Пристигат две циганета и искат да поиграят с нас. Аверчетата ми, заслепени от безумието на хороводците, се мръщят. Напук на Древния Рим, взех циганетата в моя отбор. Бяхме с един по-малко. Нападахме в снега. Срещу нас от звезда нагоре. Обаче ги разпиляхме. Напълнихме им кошарата. Разбихме ги!

След време видях циганетата в рейса. Спретнати, отиваха на училище.

10.

Свръхчовекът презира законите на Вселената, защото не ги познава. Опитва се да бъде слънце, заблуждава другите, че е, а всъщност си остава едно смешно човече с нелепи мустачки.

Стига да пожелае, „лошият материал” може да научи законите на Вселената и да заживее според тях. И най-голямото слънце е съставено от милиарди миниатюрни атоми

11.      

Държа в ръцете си подареното бурканче кисело мляко и не бих го заменил за целия брутен вътрешен продукт на България. В него виждам двете най-важни неща за родината ни, които ще я измъкнат от калта – да даваш и да не биеш слабите! Останалото е доверие, а парите наистина са си на пътя – просто трябва да сложим един пенсиониран чичко да ги спира на вратата на Улпия Ескус. 

Welcome to Bulgaria

Смрадлив

дранголник.

Решетки.

Раздават

помия

и

бият.

Зомбиран

негодник

и

клетник

в мазна

килия

се крия

и

глътка

спиртосано

пиво

изпивам.

Конституцията, глупако!

Конструкторите „Лего” си вървят с инструкцията. Без нея, разбира се, можеш да си построиш, каквото си искаш, но то няма да прилича на това, което е на картинката.

Инструкцията за управлението на една държава е конституцията. Когато тя не се следва, вместо държава, получаваш територия, в която поредните Крали Боко и Цецо Кеседжеия правят каквото си искат според извратените им представи.

На картинката на Българската конституция е нарисувана демократична, правова и социална държава. С други думи - хубава къщичка, подредено дворче и две липи отпред. Художникът е много добър – големият български поет и човек Валери Петров.

В действителността, след 27 години мъки, стигнахме до тоталитарен, олигархичен, мутренски, мафиотски, нямащ нищо общо със социалното хаос. С други думи – смрадлив дранголник с решетки, където раздават помия и бият. Строителят е много калпав – номенклатурата и репресивният апарат на стария болшевишки режим.

„Защо се получи тъй!?” – пита се окъсаният поданик на падишаха от Банкя и везира от Полски Тръмбеш и отпива глътка спиртосано пиво. „Ами много просто – защото не вървяхме по инструкциите” – отвръща му бедната и толкова плювана Българска конституция.

Случайно или не - голяма част от тия, които не подписаха Конституцията на 12 юли 1991 година, се оказаха агенти на Държавна сигурност (нормално - ченгетата държат на произвола).

Случайно или не – мине се не мине време и всякакви „умни глави” решават, че трябва да се направи нова конституция (вероятно с подобен на оня член първи, гарантиращ ръководната роля на еди-кой си).

Случайно или не – всеки ден, всеки час, всяка секунда Конституцията най-безсрамно се заобикаля (ха, познайте от кого).

Случайно или не, ама май не е случайно!

Българската конституция не е в никакъв случай съвършена – има и пропуски, има и вратички за измъкване. Но особено след промените, обвързани с членството ни в Европейския съюз, тя е документ, който гарантира свободата и демокрацията в България. Тя е инструкцията, която ще ни помогне да построим хубава къщичка с подредено дворче и две липи отпред. Толкоз. Не искайте повече от бедната и плюта Българска конституция! За земния рай има едни други инструкции, подарени ни с много любов преди 2000 години...           

Канибалът

Канибалът беше там - див, зъбат и гениален.

Хищник – на зеленото игрище няма място за тревопасни.

Истински – на светлинни години от депресирания аржентинец и португалското конте.

Победител – напук на ФИФА, УЕФА и цялата останала мафия.

Смел – за да се направи на вратар в последната секунда.

Непосредствен – за да се отдаде пред всички злобни шефчета на животинската си радост.

Канибалът беше там – на „Анфийлд”, неговото място.

„Анфийлд”, който пееше „Е-е-е-Е-е-е-Е-е-е Луис Суарес”.

„Анфийлд”, който му прощаваше всичко.

„Анфийлд”, който го обичаше.

Канибалът беше там и не спечели нищо.

Канибалът отиде на друго място.

Не за пари, не за слава.

Отиде, за да спечели.

Спечели и се изгуби.

Сложиха му намордник и го укротиха.

Когато за някого или някои си всичко – ти си личност.

Когато станеш като всички – се превръщаш в нищо.

Любовта е по-голяма от победите и загубите.

Не е важно дали печелиш, или губиш.

Важното е в кой отбор играеш.    

Политическо

Да спечелиш –

няма да спечелиш!

Отлита ятото

във чуждите

предели.

Да успееш –

няма да успееш!

Носи си кръста

с чест,

приятелю,

и забрави

трупа

и мавзолея.

Смачкан или свободен!? Ти избираш!

Откакто се помня, някой тук се опитва да ме смачка. Усещането за смачкване ме преследва цял живот. Смачкване. Душата ти е мазна салфетка, сгъната на топка и запратена в боклука. Смачкване. Нямаш право на твои си решения! Смачкване. Дръж се за полата на другарчето от детската градина и не философствай! Смачкване. Влез в студения и мрачен мавзолей и се поклони на мумията на чичко Димитров. Смачкване. Георги Бенковски няма заслуги към „Партията”. Смачкване. Ако не слушкаш, няма да папкаш! Смачкване. Може и да имаш талант, но не си син на правилните хора. Смачкване. „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека” и още един куп тъпи лозунги. Смачкване. Реалните социални политики са вредни за вашето здраве. Смачкване. Бял хляб дават само мутрите и мафиозите. Смачкване. Да яде бой от мутрите и мафиозите е свещено право на всеки крепостен селянин. Смачкване. Тъпите лозунги са по-ценни от глупавите ти думи. Смачкване. Който се цепи от колектива, колективът му го нацепва. Смачкване. Бетонът е по-красив от смотаните дюни. Смачкване. Смокът е вредно животно, а другарят вожд е безценен кадър. Смачкване! Смачкване! Смачкване! Докато се побъркаш и започнеш да им вярваш. Докато се примириш и им позволиш да превърнат душата ти в мазна салфетка. Докато се изкривиш и те хвърлят на боклука.

Ботев, Левски и Караджата не се жертваха за висок жизнен стандарт, джип или „Жигули”, първо, второ и десерт или сандвичи, преклонена главица или вирнато дирниче. Те се жертваха за свободата. За да може стадото безмълвни скотове да се превърне в общество от свободни хора. Свободни хора, които сами ще си взимат решенията и ще си носят последствията от тях. Свободни хора, които няма да слушкат, а ще изкарват хляб и за другите. Свободни хора, които без пионерско поръчение ще си изградят усетите за красиво и полезно. Свободни хора, които няма да се страхуват от мутрите и мафиозите, а ще ги пращат там, където им е мястото – в дранголника. Свободни хора, които ще сринат подземията и мавзолеите, за да дадат шанс на Светлината.

От много години насам се опитват да ни смачкат. Ще им позволим ли да доведат пъкленото си дело докрай!? Или най-сетне ще проумеем какво искаха да ни кажат Ботев, Левски и Караджата...

Родопският Париж

Моят старец все така викаше:

- Аз от село Загражден стигнах до София. Ти трябва да стигнеш до Париж.

Какво имаше предвид човекът и до днес не разбрах. Камо ли пък тогава, когато всички пороци на земята се бяха събрали на угощение в скромната ми същност и закусваха боровинков мармалад. В общо взето празната ми куфалница имаше място само за тия три неща - да заситя сексуалната си стървотия с някое илюстровано списание с голи мацки, да се натаралянкам като конгоанска маймуна и да се направя на по-голям мъжкар от Крали Марко, да пропилея на сварка и зарове някои от малкото левчета, които нашите изкарваха. По парижката тема бях категоричен:

- Какъв Париж бе, шефе!? Аз клошар ще ставам.

Татко само се усмихваше:

- Че ти много евтино ще ми излезеш. Купувам ти два кашона, като станеш пълнолетен, и няма да те мисля.

Тая работа с кашоните, разбира се, не стана. Отиде ми на кино голямата мечта! Но до Париж стигнах. Вярно – до Родопския, но той хем е по-хубав от френския, хем е само на три километра от Венеция. Вярно – Родопската, но тя хем е по-хубава от италианската, хем е само на три километра от Париж.

Когато влязох за пръв път в Момчиловци, веднага се светнах, че Айнщайн е прав – времето и пространството са относителни. В сравнение с тоя Вавилон, който маса години населявам, тук времето е по-бавно, а пространството е по-широко. Затова и хората са доста по-бавни, но и несравнимо по-широки. В Софийското равно поле цял живот се чудя на вавилонските случайности, които водят ума и пътя на все по-затъпяващото народонаселение, в Горно Дерекьой ме впечатлиха човешките закономерности, с които местните хора живеят. Подслушах разговор за забравената думичка „отговорност”, видях деца, играещи на криеница, запознах се със стар майстор-дърворезбар, който учи на занаят младите, срещнах много истински усмивки, разбрах, че когато имаш насреща хора, разчитащи на честта и доверието, войните са излишни. За природата пък изобщо няма да раздувам! Иди, гльодай и дишай!

Събуждам се рано в Момчиловци. Дишам. Това, което дишам, е свежо, висококачествено, казано по купешки. Слизам в механата на къщата за гости. Вземам си кафе. Гълтам го за една минута, барабар с първата цигара за деня. Очите на човека зад бара говорят: „Абе, пийни си кафето спокойно!”. Откъде да знае той, жителят на този оазис на човечността и спокойствието, че това е моят всекидневен боен ритуал, предшестващ безсмислените вавилонски битки, които от години водя!? Откъде!? Безсмислени битки за безсмислено превъзходство, в които остарях и побелях. Откъде да знае човекът за безумния свят на недоверието и глупавото себедоказване, на порочността и наглостта, на алчността и насилието!? Откъде!? Може, разбира се, да е гледал по телевизията, може и тук да са идвали някои от ония недобронамерени идиоти, които заради личния си кеф съсипаха България. Може. Но в неговото неизказано на глас „Абе, пийни си кафето спокойно” имаше такава огромна мъдрост, каквато никога не съм срещал по пътя си. Абе, пийни си кафето спокойно, къде си се разбързал, човече, като подгонено с камъни бясно куче. Пийни си кафето спокойно – време и пространство има за всички. Пийни си кафето спокойно и поразсъждавай малко за човешките закономерности. Пийни си кафето спокойно и престани да разчиташ на вавилонски случайности...

Тръгвам си. Хич не ми се тръгваше от Париж, ама си тръгвам. Някъде във влака се сетих за кашоните и моя старец, който все ми викаше – „Аз от село Загражден стигнах до София. Ти трябва да стигнеш до Париж”. И май за пръв път вдянах какво е искал да ми каже човекът. Макар че в оня Париж, френския, една купчина старо желязо имат и само се фукат с нея, а в нашия, Родопския, къде-къде повече неща има да се видят и да се усетят. Пък е и на точно три километра от Венеция.

 

Добрият собственик Гинка

„Държавата е лош собственик” – с тая мантра вече 29 години мафията лъже данъкоплатеца в България и прибира парите му.

„Държавата е лош собственик” – а Пеевски, мутрата Х, олигархът У и Гинка са „добрите” собственици, които пълнят домовете на нашенците с мед и масло!

„Държавата е лош собственик” – Чешката държава с ЧЕЗ и Руската държава с „Лукойл” се грижат отлично за вашето благосъстояние!

Вече не се учудвам на наглостта на мафиотите, по-скоро съм потресен от невежеството на хората, които се връзват на номерата им. Национализацията на това или онова предприятие по никакъв начин не може да се отрази на демократичния процес. Даже напротив – принципал на държавните структури е Министерският съвет. Той се избира от Народното събрание, а Народното събрание от гласоподавателите. Тоест на всеки четири години при лошо управление на дадено предприятие Правителството, избрано с гласовете на българските граждани, е в правото си да смени управителя му. Лесна и проста процедура. Не така обаче стоят нещата с Гинка и Гинките – при тях няма четиригодишен мандат и могат да си дерибействат колкото си искат или докогато им позволят баш мафиозите на Републиката.

Национализацията не е непременно нещо лошо. В цяла Англия, в цяла Франция ключовите отрасли и най-вече енергетиката по дефиниция са в преобладаващо държавни ръце. По време на кризата от 2008 - 2009, напук на родните неолиберасти, в Обединеното кралство даже национализираха банки – било то като временна или постоянна мярка. Пазарът е динамично понятие и държавата като играч е в правото си да се намеси в зависимост от конюнктурата. В добри години ще приватизира и ще пълни хазната си със свежи мангизи, в лоши ще национализира и ще спасява от глад данъкоплатците си. Какво по-просто от това!? Да де, ама къде отиват интересите на мафията тогаз!? Гинка на сухо ли да я държим!? Щото покрай Гинка и другите Гинки Цецо печели изборите...

Няма нищо по-логично от това в сегашната ситуация държавата ни да бръкне в бюджета си и да извади едни 320 милиона евро за активите на ЧЕЗ. Половин България е пропищяла от тези иначе мили чехчета, а и сумата не е кой знае колко голяма, щом за полицията, ей тъй от джобни, веднага се найдоха едни 100 милиончета. Компанията може съвсем спокойно да се национализира, да се оздрави, че даже и после в някакъв по-сгоден момент отново да се предложи за приватизация. „Ами дайте да национализираме и „Лукойл тогава” – опонира ми разгневен Боко навръх заснежения 25 февруари 2018 година.

- Ами хайде де, Боци, откога чакам! Не е прилично 15 процента от БВП на България да отиват в Руската федерация при приятеля ти Путин! – отвръщам му аз с ясната мисъл, че, ако се наложи, бих купил хляб със собствени средства и на 50 гладни руснаци.    

Защо пък не!?

Половин България не може да се примири с Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание от 1923, с репресиите от 1925, отнели живота на интелектуалци като Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, с жертвите по време на антинацистката съпротива 1941 – 1944. Другата половина пък не престава да натяква за атентата в църквата „Света Неделя”, за жертвите на Народния съд и концлагерите.

Погледнато исторически – и двете полукълба на една и същата сфера са в сериозна грешка. Те се опитват да вкарат събития, заключени по време и между двете световни касапници, в дневния ред на хора, които за щастие повече от 70 години не са и помирисвали война, а и представят фактите така, сякаш родината ни не е част от глобалното човечество, а някакъв самотен оазис в пустинята Сахара, до който имат достъп само добре натъпканите със стока кервани. Не България, целият свят от началото на Първата световна до края на Втората световна война е полудял и иска да приключи със себе си, а ние просто не правим изключение.

Погледнато чисто човешки обаче и комунистите, и антикомунистите са прави, макар че първите държат на източното полукълбо на Луната, вторите на западното, без да се усетят, че неизбежният спътник на Земята си е един и същ, независимо дали го виждаш нащърбен или при пълнолуние. Всъщност иде реч за естествената реакция срещу насилието, която е непоклатима частица от генома на нашия древен, мъдър и цивилизован народ. В България пролятата кръв не опиянява и не става повод за гръмки тържества на виртуални победи, напротив – тя събужда съчувствие, съжаление, дори срам пред Бога от стореното безумие и... В крайна сметка – това е прекрасно, нали!?

Ами щом е прекрасно, хайде най-сетне да излезем от политическия контекст на историческите събития, да си стиснем ръцете, да направим общ мемориал на загиналите, подобен на „Долината на падналите” в Испания, и пред паметта на жертвите да си обещаем никога повече да не се преследваме и убиваме заради различните си убеждения! Божо Димитров може да не е най-големият гений в Слънчевата система, ама в случая предлага нещо разумно, което, ако се осъществи, най-после ще донесе първия пролетен ден демокрация по изстрадалите ни земи.

Европа е вляво, г-да десни!

Никога няма да се примиря с приравняването на комунизма с нацизма. Не, защото самият аз съм левичар, а просто защото това не е вярно.

Ако комунизмът и нацизмът бяха едно и също, Брад Пит и Христо Стоичков щяха да бъдат близнаци.

Дори най-големият капиталист в миг на разнежване ще признае, че комунизмът не е лоша идея. По-скоро ще намекне, че е неосъществим, утопия, химера или нещо подобно. Карл Маркс не е убил и муха през живота си. Отделна тема е, че трудовете му попаднаха в ръцете на хора, които изобщо не умееха да четат. Комунизмът ще победи в най-силно развитата индустриално страна. Тоест в Съединените щати след някоя друга година, век или хилядолетие. Няма начин да покори сияйните висоти в България точно на 9 септември 1944 година, когато в милата ни татковина 85 процента от населението живее по села и паланки, или на 21 февруари 2018 година, когато същите тия 85 процента продължават да селяндурстват в градовете ни. А и защо трябва да говорим за окончателна победа, веднъж и завинаги, след като тъй или иначе в цяла цивилизована Европа има и 8-часов работен ден, и права на жените, и максимално достъпно здравеопазване, и масово образование, и социални политики за хората със специфични възможности, и лозунги за солидарност, и все неща, за които са се борили и Клара Цеткин, и Роза Люксембург. Неща, постигнати еволюционно. Неща, постигнати с труд и упоритост. Неща, които липсват както в дясна България, така и в Русия на Путин. Напротив у нас и на север от нас удобно се настаниха мафията, олигархията, ултранационализмът, фетишизирането на капитала и омразата. Европа е вляво, г-да десни, вдясно е Владимир Владимирович! А и е крайно време да престанем да бъркаме държавния монополен капитализъм (по същество националсоциализъм) на товариш Сталин с комунизма...

Омразата, господа десни! Омразата!!! Омразата, глупако!!!!! Това е основната разлика между комунизма и нацизма! В комунизма няма омраза, нацизмът е изграден върху  омраза! Комунизмът е интернационализъм, г-да десни, нацизмът дори не е и национализъм, защото в идеологията на Хитлер обичта към родината е на втори план, на първо място е желанието за саморазправа с другите народи, най-вече с евреите и славяните. Комунизмът е безкласово общество, г-да десни, в което както трудът на чистачката в зоопарка, така и трудът на космонавта са на почит и уважение, в което както чистачката в зоопарка, така и космонавтът са равни пред закона. Е, г-да десни, признавам – на тоя етап това действително е утопия и не работи. Но не е невъзможно, ако се замислите... Нацизмът е строго йерархично общество (по това ще разберете колко много си приличат Хитлер и Сталин), в което привилегированите класи са в пъти по-брутални от войниците на Тамерлан в битката при Ангора (може би заради комплекс за малоценност от липсата на аристократично потекло).

Колкото и да изброявам, г-да десни (то вие сте и толкоз десни де), знам, че няма да ви убедя! Ама ей го на, обичам да си троша клавиатурата. Всъщност, г-да десни, абе вие антисемити ли сте!? Май, май...  

Соросоидно

Когато имаше кислород на Венера, местните си живееха доволно и щастливо. По цял ден мяткаха мръвки на скарите, наливаха се с пиво и не мислеха за утре. Само зеленият мафиот - самоуверен, самотен и самовлюбен веган, не се спираше да дудне:

- Абе, идиоти с идиоти, сечете дърветата за глупавите си барбекюта и изобщо не се усещате каква простотия правите! Хем разкатавате фамилията на единствения източник на кислород, хем пълните атмосферата с въглероден диоксид! Горката стара Венера скоро ще стане съвсем необитаема!

От майор Витанов от 6-то венерско районно можеш да избягаш, ама от парниковия ефект – не. На Венера започна да става толкова непоносимо топло, че местните се телепортираха на следващата поред планета в Слънчевата система и станаха земляни.

Тъй като на Земята беше по-студено, противниците на Сорос и всичко зелено започнаха да използват горките дръвчета и за отопление. Кеф – лете на барбекюто, зиме пред камината. Земляните-венеряни все така си живееха доволно и щастливо. А зеленият мафиот се подсмихваше под намацаните си със спаначено пюре мустачки. Той знаеше, че на Марс е прекалено студено, за да виреят дървета.   

   

Защо не станах космонавт

Още се напишквах в гащите, когато започнах да гоня топката на големите батковци. Стоях съсредоточен зад едната врата на игрището, наблюдавах внимателно мача и щом коженото кълбо (тогава гумено от 6 лева и 10 стотинки) излизаше отвън, се втурвах след него. После с ръка или шут го връщах на терена. Не, това не беше детинското ми забавление. Беше моята работа, която вършех прецизно и с удоволствие. Исках да бъда и бях сред най-добрите в занаята.

Нашите, разбира се, не бяха съгласни с тази ми трудова реализация и ме пратиха на училище – белким придобия други умения, с които да си вадя хляба.

В даскало ми беше тъпо – до едно време ни учеха да щурмуваме сияйните висини, а после, като се смени времето, с още по-глупаво упорство започнаха да ни учат да преследваме всесилните пари. На всичкото отгоре и в щурмуването, и в преследването трябваше да бъдем някакви неясни, но праволинейни свръхгерои, които помитат всичко по пътя си, за да постигнат натрапените им от други цели.

Тъй като имам страх от височините и алергия към парите, съвсем естествено не ме свърташе много-много в училище. Очаквах с нетърпение мачовете на големите батковци, продължавах да гоня топката, а и получих повишение – отначало ме викнаха да вардя на вратата, а после ме пуснаха и напред.

Професионален футболист обаче не станах. Честно казано, не ме биваше в тичането, а и се оказа, че в оня футбол, който го дават по телевизията, също изискват щурмуване на сияйни висини и преследване на всесилни пари. А и нямах такива амбиции – на мен ми стигаше да връщам топката на големите батковци, да бъда част от техния мач, да се връщам уморен и щастлив вкъщи, да гледам анимационното филмче за Дон Кихот и да чета книжката за Карлсон от покрива. За ужас на близките ми горе-долу с тия умения и познания завърших и университета.

Футбол, Дон Кихот, Карлсон – до ден днешен не мога да си представя, че е възможно да има и други неща във Вселената. Нормалните хора се нащурмуваха и напреследваха, а аз не мръднах от Царя на спорта, Рицаря на печалния образ и малкия безобразник с перка на гърба. По повода не постигнах кой знае колко, да не кажа нищо. В един момент даже се бях отчаял. Мислех се за пълен неудачник. Усети ме тогава моят приятел от Русия – страхотният майстор на палиндрома Игор Бистров, усети ме човекът, светла му памет, и ми рече: „Петър, в 21-ви век Дон Кихот може би е несъстоятелен, но давай ние с тебе да си вършим нашата малка работа, нашето малко дело, пък...”.

Вчера отново гоних топката на големите батковци. Дон Кихот също продължи битката си с вятърните мелници. А Карлсон от покрива хвърчеше усмихнат над нас и крещеше своето знаменито „Спокойствие и само спокойствие! Хой, хой!”.    

Имало едно време в България

Имало ли е фашизъм в България? Всичко Мара втасала, а тоя фундаментален въпрос не престава да мъчи иначе будните родни умове. Отговорите са според зависи – кой, къде и колко плаща, а истината седи свряна в ъгълчето и бърше горчивите си сълзи.

Едно обаче е сигурно – „фашио” (от италиански - сноп слама) не е българска дума и символизира поставянето на държавата над личността, а това от своя страна никога не е било съвместимо с демократичните представи на нашия, по-скоро индивидуалистично настроен народ. Друга тема е, че въпреки брака на цар Борис ІІІ с Джована Савойска макаронджиите съвсем не са били водещият фактор в родната политическа действителност в периода до и по време на Втората световна война. Такъв фактор са немците и при тях няма фашизъм, а нацизъм. Горе-долу го докарахме до под кривата круша поне на ниво термини, ама въпросът си остава, макар и леко видоизменен – имало ли е нацизъм в България и защо? И този път отговорът е елементарен – да, имало е нацизъм, защото е имало многохилядна немска войска тук и който си мисли, че тя не е оказвала натиск върху вътрешната политика на държавата ни е по-наивен от очакващ 19-а титла фен на „Ливърпул”. Под хитлеристки диктат са приети и Законът за защита на държавата, и Законът за защита на нацията, които са фундамент на нацистката идеология. Но... Великото българско „но”, което толкова пъти ни е измъквало от безнадеждни ситуации – тези очевидно чужди на нашенската философия закони са прекрасно финтирани от още по-прекрасния ни народ и евреите ни са спасени.

Имало ли е болшевизъм в България? Отново се хващам за термина, защото комунизъм произлиза от латинското „комунис” (общ, обществен) и си мирише на Западна Европа, а болшевизмът си има собствена, до болка позната ни източна миризма. Ама хайде да не си обсъждаме миризмите, ами направо по същество – да, имаше болшевизъм в България и още го има. Имаше ограбване на частна собственост, имаше репресии, имаше лагери, имаше потискане на личността (ха, какво съвпадение с по-горните учения) за сметка на свръхдържавата. Но, тъй като и болшевизмът очевидно не беше българско учение, ние намерихме начин да го финтираме лекичко по крилото. По случая имахме прилични жилища, а не комуналки, сносна храна, а не варени кокали, швепс и кока кола, а не квас.

Накрая да взема и аз да задам едно питане (белким мине за по-умно) – щеше ли да има нацизъм в България, ако тук не беше немската армия, и щеше ли да има болшевизъм, ако малко по-късно в милото ни отечество не се настани Съветската!? Ами очевидно не – тия идеологии са напълно противни на българския здрав разум. Те са насила привнесени отвън философии, нямат корен по нашите планини зелени и рано или късно биват издухани от ветровете на Балкана. И обратното - имаме си наши мирогледи - читави, човешки, които вече хилядолетия не се пречупват от историческите бури. Хайде малко повечко да разчитаме на тях, за да не ни се налага след време да търсим отговор на поредния глупав въпрос – „Имало ли е демокрация в България?”.