понеделник, 13 февруари 2017 г.

Крив кошмар

Нощес сънувах, че станала голяма беля в Северното полукълбо. Натовариха ни всички народи от тоя край на планетата на разни кораби, за да ни евакуират на юг. Започнаха да ни разпределят – кой къде да иде. На нас, българите, се падна Австралия. Австралия, викам си, не е зле – каквито сме каръци, можеше направо на Антарктида да ни пратят. Не е зле, ама като стигнахме – пълна мизерия. Искаха в Пърт да ни оставят, ама ние, тарикати, не се съгласихме - първо - много топло, второ - твърде горещо. Я, там, в Мелбърн ни карайте – то ще да е по като у нас.

Е, свалиха ни у Мелбърн. Дъжд бие, град чука. Събраха ни на едно място – народ, народ, гъз до гъз, дупе до дупе. Другите, предвидливи, чадърчета си носеха, ние стоим като мокри мисирки. На другите, по-техни си, работа им намират, за нас - ни работа, ни кинти. Другите, по-оправни, бутат се, ръгат се, уреждат се. Гледа ги свитичкият нашенец, кърши ръце и не знае по кой път да поеме. Хеле, сетиха се – дадоха по нещо за ядене. Ама то - помия. За червено винце и жълта грозданка - да не говорим. И нали сме си ящни и сладокусни – започнахме да мърморим. Започнахме да мърморим – едни ни се отвориха. Тръгнахме да им хвърлим гора и половина бой – всички народи срещу нас скочиха. Абе, не ни обичат и туйто! Кошмар!


Разгеле, събудих се! Вън мъгливичко, а на мен ми радостно. По-хубаво от България никъде няма! Е, верно, от сума ти време шайка разбойници ни ръководи, ама то крив народ като нашия ни се води, ни се кара. Е, верно, не ни обичат, ама и те не са хич за обичане. Е, верно, за прости ни мислят, ама и те да не са по-стока – с най-древния и мъдър народ в Европа тръгнали да се сравняват! Не ние тях, тия идиоти нас трябва да слушат. Че току-виж направили голямата беля в Северното полукълбо... 

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Спомен за Константин Златарев


Печатно издание без добра карикатура е като руска салата без майонеза – яде се, ама най-важната съставка липсва.
Когато бачках във флагмана на Демократичната опозиция в Съюза на глухите в България вестник „Нова тишина”, имах щастието да попадна на един истински майстор в този жанр – Константин Златарев. Макар и на преклонна възраст, дядо Коста беше душата и сърцето на изданието. Без неговите карикатури „Нова тишина” едва ли щеше да бъде нещо повече от луксозна хартия за подпалки. Убеден и последователен демократ, талантлив и остър художник Константин Златарев беше основното оръжие на хората с увреден слух в честната им и почтена борба срещу диктатурата на олигархията в системата на СГБ. Подобно на големите Илия Бешков и Тодор Цонев, той не се страхуваше да осмива силните на деня. Основен герой в творчеството му беше дългогодишният председател на Съюза на глухите в България Васил Панев – световен рекордьор по най-продължително заемане на изборна длъжност (52 години). Без злоба, но със задължителния сарказъм за всеки уважаващ себе си и публиката карикатурист дядо Коста умело разобличаваше самозабравилия се управник. Константин Златарев имаше и своите прекрасни интерпретации по вечната българска тема „Бай Ганьо на власт”. Детайлите на реалността никога не могат да избягат от очите на майсторите. Истинските, като Бешков, Цонев и Златарев, много добре знаят за какво иде реч и не се страхуват да го кажат – няма по-голям бич за клетата ни родина в най-новата й история от докопалите се до високи постове байганьовци! От тях, а не от някакви измислени конспирации, идват най-страшните беди за българския народ.


Освен с огромния си талант дядо Коста впечатляваше и с духовния си аристократизъм. Роден през 1915 година в семейството на достоен български офицер, той носеше елегантността, доброто възпитание, честта и достойнството на онази България, която сякаш вече безвъзвратно сме изгубили. Константин Златарев използваше жестомимичния език без излишна маниерност, кротко и спокойно, с ясната идея да бъде разбран, а не безпардонно да налага мнението си. Беше и добър психолог. Често успяваше с лекота да овладее зараждащи се конфликтни ситуации. До последно дядо Коста съчетаваше невероятно бистрия си ум с още по-невероятната за годините си работоспособност. Когато през 2009 години той се пресели в по-добрия свят, се изгуби голяма част от енергията, с която хората с увреден слух водеха своята битка за демокрация и справедливост. Не след дълго, загубил най-верния си и отдаден на каузата автор, престана да излиза и вестник „Нова тишина”. Останаха само спомените. За едно прекрасно професионално приключение и за един забележителен човек, от когото научих толкова много. Поклон, дядо Коста! Благодаря ти за чудесното сътрудничество!