За свети Георги Нови Софийски

Тази година на 11 февруари се навършиха 500 години от подвига на един от небесните покровители на България свети Георги Нови Софийски. Годишнината е достатъчно кръгла, но някак си остана незабелязана, макар че когато честваш 1100 години от Покръстването, би било хубаво малко от малко да покажеш същността на християнството и неговото значение за нашите изстрадали земи. Очевидно Георги от Кратово не се вписва в интеграционните концепции на вчерашните еничари и днешни евроатлантици, а и не е добър пример за младежта и студентите.

Има един много хубав разказ на Ангел Каралийчев - „Георги Кратовчето”, прочетете го или пък се доверете на спомените на поп Пейо, който е автор на житието на светеца. На пръв поглед няма да откриете нещо необикновено. Свети Георги е младо, красиво, 18-годишно момче. Образован е – може да чете и да пише. Има добър занаят – златар е. За да приеме мохамеданството, турците го изкушават с богатство и високо обществено положение. Легендата говори и за зеленоока хубавица, дъщеря на местния паша, която е влюбена в нашето златно момче. Да си го признаем, всеки, особено в днешните крайно материални времена, би се съблазнил от подобни примамливи предложения. Но Георги отказва. Отказва реките от пилаф и шербет. Отказва обичта на девойчето. Отказва да се „интегрира”. Отказва парите и славата и скромно поема по пътя към кладата. Без да обижда чуждата вяра, той остроумно обяснява, че тя е прекалено примитивна за неговия български интелект. Че пилафът и шербетът не са по нашите вкусове. Че не може да замени Светлината, която идва от Вселената, за императивите на исляма.

„Мнозина са звани, а малцина избрани.” А тия, малцината, обикновено са избрани, защото сами са избрали. Да бяха много – православното календарче нямаше да побере имената им. Мъченичеството на свети Георги Нови Софийски е избор, негов личен избор. Най-вероятно младото му и чисто сърце е искало още живот на тази земя, още въздух, още мечти... Но той просто е отказал да плати цената на тези желания. Видяло му се е прекалено да предаде своите, да предаде вярата си, да предаде себе си. И в крайна сметка е предпочел пътя към безсмъртието. Днес неговата памет се почита в целия православен свят. Днес много християни търсят неговата закрила. Днес неговото златно име е ценено и почитано навсякъде. Само у нас – родната му земя, не намерихме време и място да го споменем с добро. Прекалено голям е за нашите дребни душици. 

Героите на Талев отново на кръстопътя на историята

Както ни учеше големият български патриот професор Стайко Трифонов, при Освобождението ни от турско робство през 1878 година в Македония българите сме 1 200 000 от общо по-малко от 2 милиона населенеие. Другите две многолюдни етнически общности са гърците и турците. Сърбите липсват. В изследване на Васил Кънчов от 1900 година българите сме 1 181 336 човека, турците са 499 204 души, а гърците са 228 702. Общо сърби – 700 бройки. Нашето въжделение, което води и до най-големите ни беди, е ясно – чисто етнически Македония е по-българска дори и от Княжеството, барабар с Източна Румелия. И това има своето естествено обяснение – до 1767 година съществува Охридската архиепископия като сравнително самостоятелна църковна структура, която дори в най-мрачните мигове на тиранията поддържа българското самосъзнание.  Интересите на гърците и турците също са разбираеми – пазят своите си хора. Но чий го дирят сърбите, след като не могат да съберат народ и за един футболен отбор с детско-юношеските формации!? А и по-какъв начин 115 години по-късно същата тая Македония продължава да бъде заложник на претенциите им? Обяснението е много просто, а последствията са много сложни и трагични за всички страни в конфликта. Македония е най-голямата геостратегическа грешка на Русия на Балканите, а и най-големият грях на освободителите ни към нас, който като прорезна рана, обилно поръсена със сол, повече от столетие тормози отношенията ни. Раздразнен от желанието на Стамболов за силна, самостоятелна и независима България и безнадеждно и нещастно влюбен в Белградската хубавица, Александър ІІІ започва открито и с всякакви средства да подкрепя каузата на сърбоманите край Вардаро. Даже, казано направо, той ги и създава, защото, види се от горните данни, тях през 1878 година изобщо ги няма. Николай ІІ продължава да налива водица в сръбската мелничка, за да се стигне след това и до коминтерновското безумие – създаването на изкуствената „македонска” нация и на още по-изкуствения „македонски” език. По отношение на Македония политиката на Царска Русия и СССР е подозрително последователна. Ако беше толкова последователна и в другите сфери – днес със сигурност братушките щяха да са пред САЩ и Китай по БВП. Резултатите!? Ами ние заради пуста Македония два пъти влизаме във войните срещу Русия и накрая естествено я губим. Руснаците, за да угодят на сърбите, които незнайно защо от векове ухажват, губят най-ценния си потенциален и естествен съюзник на Балканите в Първата световна. Така, вместо през 1917 заедно да атакуваме Цариград, те си докарват чичко Ленин на главата. Сърбите на пръв поглед печелят, но разгорелите се конфликти в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век категорично показаха, че така не се печели трайно. А горките хора в Македония са подложени на такъв тормоз в продължение на десетилетия, че пред него бледнеят и зверствата на еничарския корпус на негово величество султана.

Днес, 100 и повече години по-късно, се разиграва поредното действие на Македонската драма. Къде заради геостратегически интереси, къде за пари, къде, защото светът действително се е побъркал. И точно днес от изборите на сърби, българи, македонци и руснаци зависи дали драмата отново ще прерасне в трагедия, или най-после ще се стигне до щастлив завършек. За нас е ясно – повече в Македония не можем да се правим на Дора Габе. Хубаво е най-сетне да погледнем към Преспанското езеро през очите на българския национален и цивилизационен интерес. Това не означава да се прикрепим като кърлеж към тази от великите сили, която ще ни обещае излаз на Охридското езеро. Пробвахме я тая схема два пъти – не става. По-разумно е простичко да се преборим за правото на всеки човек в Македония, който желае, да носи нормалното си българско име и да говори на още по-нормалния си български език. Вместо да дрънкаме оръжие, което така или иначе нямаме, да заложим на най-голямата си сила – просветата и културата. За сърбите е още по-ясно – мечтата за Велика Сърбия очевидно води само до Велика Албания. Ако сменят малко тактиката и омекнат, може и да им се получат нещата. Руснаците е хубаво да се усетят, че могат да преследват любовницата си и без да пренебрегват родителите си. Една силна и независима България за тях би била онова кътче, където да намерят мир за душите си и любов за сърцата си. Тогава ще разберат, че за нас те са любимите деца, които искаме да предпазим от бесовете на заробващата ги и неценяща живота им администрация. А македонците очевидно трябва да бъдат оставени на мира. За да могат спокойно да говорят на езика, на който искат да говорят. За да могат да следват традициите, които желаят да следват. За да намерят себе си и да тръгнат по пътя на Възраждането си. Така, както сториха героите на великия Димитър Талев преди повече от 200 години. 

Системата на „умните” и „красивите”

Системата е канибал, който се храни с хора. Първо изсмуква душите и сърцата им, а после прави каквото си иска с телата им – или ги превръща в послушни роботчета, или простичко ги изхвърля на боклука.

Системата иска да забравиш кой си и откъде идваш. Иска да забравиш родителите си. Иска да забравиш родината си. Иска да забравиш Истината, Любовта и Милосърдието. Иска да предадеш приятелите си. Иска да избягаш от същността си, за да може в опразнената ти от разумно съдържание обособеност да настани себе си и своята порочна посредственост.

Системата няма философия. Тя е първосигнален инстинкт за доминация на откачени нероновци, които поради липсата на други таланти с кръв и сила налагат безпределното си безумие. Подкрепят ги гладни за привилегии комплексари и жадни за хляб и зрелища глупаци.

Всъщност никой не е създал Системата, тя е отражение на човешкото безсилие, което се подиграва на знанието и интелекта, за да угоди на чалгата и примитивния битовизъм.       

Системата това си ти, когато се погледнеш в огледалото и видиш, че вече нямаш свои чувства и мисли. Че дори суетните потребности на биологичната единица в тебе отдавна не ти носят наслада. Че си само едно програмирано елементче от машината на Системата, което желае и действа като самата нея.

Има само една реална алтернатива на Системата и това е Иисус Христос. Но ти винаги си предпочитал Антоанета Цонева…

18 години едни и същи групи за натиск, които по нищо не се отличават от шпиц-командите на Хитлер или комсомолците на чичко Георги Димитров, налагат мирогледа  си в България. Този мироглед, разбира се, не е нещо повече от механично папагалско повтаряне на „идеите” на Системата и стриктно изпълняване на заповедите на виртуалните й господари. Но неистовото подскачане, шумът на вувузелите и различните форми на насилие компенсират липсата на интелектуално съдържание. Резултатът!? Материалният живот на мнозинството българи не се подобри, а духовното опростачване достигна до невиждани по тези земи „висоти”.

Първата жертва на тия юнаци беше неособено умният, но за сметка на това честен и почтен Виденов, а след него на преследване са подложени всички прояви на мъничко трезв разум в родината. Бог прощава, „умните” и „красивите” – не. Целта е ясна – ние, „грозните” и „простите”, да се откажем от последните искрици мъждукащ интелект в главите си и да заприличаме на тях. Да надуем вувузелите, да заподскачаме, да закрещим и да се поклоним на догмите на Системата, която всъщност не понасяме. От умерен и мъдър народ да се превърнем в разпасано стадо идиоти, които да забравят откъде идват и да загубят представа накъде отиват. А после!? После – нищо, след като й позволим да изсмуче душите ни, Системата ще абсорбира и телата ни. Тя е канибал. Яде всичко човешко, за да може да съществува.