Грехота е

Пристигат две закъснели момчета за неделния ни мач. Носят торбичка с хляб, оставят я на земята и бързат да се включат в играта. Стоп! У нас, старите кримки, моментално се задейства наследеният от бабите и дядовците ни рефлекс – „Ей, я вдигнете веднага хляба! Грехота е!”.

Грехота е! Вълшебното изречение, с което навремето вкъщи са се опитали поне малко от малко да ни научат на порядък и уважение.

Грехота е! За да знаеш, че нищо не ти е забранено, но не всичко ти е позволено.

Грехота е! Защото има една тънка граница между доброто и злото и не е хубаво да я престъпваш.

Грехота е да удряш по-слабия. Грехота е да вземеш парите на бедния. Грехота е да откраднеш. Грехота е да завиждаш. Грехота е да се радваш на чуждото нещастие. Грехота е да скверниш паметта на отишлите си от биологичния живот достойни хора. Грехота е да налагаш безразсъдното си его над родители, роднини, близки, приятели, познати и непознати. Толкова много „Грехота е” нося в торбичката на душата си, че тежестта й отдавна щеше да ме смачка, ако не съществуваше прекрасната християнска формула – осъзнаване на греха, покаяние, молба за прошка към Бога и тези, които си оскърбил. 

Признавам си без бой – греховната ми същност е толкова силна, че под ударите й е попадал и цял един народ. Вероятно поради липсата на достатъчно банани и „Кока-Кола” в детството ми в началото на „демокрацията”, което по независещи от мен причини съвпадна с настъпването на пубертета ми, аз така бях подгонил руснаците, че днешните родни русофоби ряпа да ядат. В шести клас – стачка за забрана на изучаването на руския език. В седми клас – стачка за забрана на всичко що се движи и е руско. В осми клас – безсрочна стачка с искане руснаците категорично да признаят, че най-нагло експлоатират българската култура. А в девети клас най-безцеремонно и агресивно нападнах в автобуса една клета руска женица, чието единствено „провинение” беше националността й. Не съм сигурен докъде щеше да стигне глупостта ми, ако дядо ми Любо, враг № 1 на „комунистите” в БГ, не беше я прекършил с два шамара и нравоучителното - „Грехота е! Престани да се заяждаш с руснаците! Те ни освободиха от турците и са свят за нас народ! Тяхната кръв създаде нашата държава”. Почти не усетих двата шамара, ама тия думи ме гръмнаха. Само едно успях да отвърна – „Добре де, дядо, ама нали те са ти откраднали камион по време на войната?”. „Има и по-важни неща от един камион, ама още не ги разбираш” – набързо приключи беседата дядо ми.

Има и по-важни неща... От един камион, от кока-колата и бананите, от футбола и личните симпатии... Има и по-важни неща...

Попрочетох за тия по-важни неща. Османската тирания си е била османска тирания и мъка за народа ни. Това че през последните 50-60 години от общо 482 е била по-поносима, не я прави по-малко жестока. Грехота е да забравиш десетките хиляди жертви от Априлското въстание и Старозагорското клане. До последно администрацията на султана се е държала с нас като с добичета, та било то и имотни добичета. А и тъй наречената „поносимост” е следствие на отслабването на Османската империя, а не на нейното облагородяване. Отслабване, което започва с поражението на поробителите ни в битката на народите при Виена през 1683 и продължава с пораженията им в няколкото последвали руско-турски войни. Дори и въпросът защо руснаците не са ни освободили по-рано – през 1812 или 1829, има твърде логичен отговор. Намира се в спомените на граф Игнатиев, когото напоследък изкарват за „пръв душманин на българския народ”. Простичко е – нямали сме подготвени и образовани хора, които да поемат управлението. Не, че и през 1878 ги има в кой знае какво количество, но все пак...  Попрочетох за тия по-важни неща... Попрочетох и ме хвана срам от мене си. Грехота е! Голям грях е да се подиграваш с кръвта на тия, които са те избавили от чумата. Голям грях е да преследваш благодетелите си. Голям грях е да забравиш подвига и да петниш паметта на баронеса Юлия Петровна Вревская или подполковник Павел Петрович Калитин, на десетките хиляди, които оставиха костите, душите и сърцата си в България. Голям грях е! И този грях щеше да ме смачка, ако не беше прекрасната християнска формула. Дядо Любо ми помогна да осъзная греха. После с години се проточи покаянието ми. А накрая поисках и прошка – от Бога и тези, които бях наскърбил. И те ме приеха като свой.