Комплексари

Че Бойко плътно следва националните интереси – спор няма. Проблемът е, че следва националните интереси на една друга страна – САЩ. А и на всичкото отгоре ги следва глупаво. Американците си имат достатъчно свои проблеми в един все по-многополюсен свят, за да обръщат внимание на Бойковите натягания. Едва ли гъвкавата американска дипломация би си позволила да си отвори конфликт с Русия заради комплексите на Бай ти Ганя. Ние самите двайсет години си плюем на хляба и парите и зорлем правим съседите си богати. Само глупостите на Борисов ни костват около 10 милиарда евро инвестиции и около половин милиард годишно суха пара. На толкова горе-долу се оценяват трите руски проекта, които нашият „американец” провали. Като капак отне лиценза и на „Лукойл”, при положение че тази миличка компания внася 25 на сто от данъците в хазната. Ами представете си, че Бойковите господари са му рекли да затрие до корен българския род например!? Какво правим тогава – лягаме доброволно и доволно под ножа и чакаме смирено изящната си гибел!?

Шегувам се, разбира се, макар и хуморът ми да е от черен най-черен. Едва ли има и един човек на света, който да мисли насериозно да затрие българите до крак. Прекалено маловажни сме, за да се правим на важни. И точно в тази ни маловажност изпъква грандиозната посредственост на политическата класа в България през последните 82 години. За тези години нито един български политик не се отказа от грозното коленичене пред волята на най-силната (според ограничените му представи) страна в света, без да се съобразява с факта, че фигурите на голямата шахматна дъска сменят позициите си постоянно, че интересите постоянно се променят и че изобщо светът е динамично понятие, а не закостеняло разбиране, седнало на маса с мръсна покривка и жулещо грозданка с шопска салата.

Не е виновен само Бойко, разбира се. Той е отражение на целия ни път надолу след Втората национална катастрофа. Мисля си, че след Стамболийски всеки следващ управник е по-слаб от предишния. Единственото изключение за мен е Андрей Ляпчев, който с неговото прословуто „Со кротце, со благо и со малце кютек” успява да стабилизира държавата и да успокои процесите на взаимно изтребление в периода 1926-1931 година. Как го прави? Много просто – с пари и с един огромен финансов ум – Атанас Буров. Ляпчев отваря България за навлизането на чужди капитали и технологии, повишава кредитния рейтинг на страната ни, както е модерно сега да се казва, и сключва изгодни заеми, които се инвестират директно в икономиката. Тази скромна, но всъщност оказала се много ефективна политика не само стабилизира България, но и поставя основите на едно ускорено икономическо развитие, чийто апогей е през 1939 година. А богатата държава си е богата държава – тя лесно може да наложи своите интереси и на политическата сцена, лавирайки между позициите и слабостите на Великите сили. През 1940 година се сключва Крайовската спогодба и без нито една жертва си връщаме Южна Добруджа. Прекрасна печалба за една страна, на която се опитваха да внушат, че ще бъде вечно от страната на губещите. Да бяхме спрели дотам на онзи етап! Защото продължението е ясно – слагаме наколенките пред Хитлер и крайният резултат е ясен и на малките деца.

Разправям ви ги тия историйки по една причина. Българската икономика е зависима от чуждестранните инвестиции. Колкото повече, толкова повече, както казва Мечо Пух. Ха, стига сме размахвали тези глупости за „пагубното” руско влияние. Ако руснаците толкова се натискаха за тази наша територийка от 111 хиляди квадратни километра, щяха да дойдат на танкове, а не с парите си. Поне в това отношение ги познаваме. Прекалено бедни сме, за да си позволим да откажем каквато и да била чуждестранна инвестиция, та ако ще да е и от братско Зимбабве, което иска да построи у нас завод за преработка на слонска тор. Нека фантазиите на Бойко да си останат фантазиите на Бойко. Трябва да съм или много глупав, или много богат, за да чувствам заплаха от хора, които идват тук с парите си. Независимо каква е националността им.  

И все пак не мога да си я обясня тази любов необяснима на наш Бойко към американските му господари. Толкова мазнене и коленичене дори за един бивш комунист е прекалено, макар че те са си специалисти в тази област. На самите американци започва да им става досадно. Получава се все едно Бай Ганьо да се опитва да очарова млада и хубава госпожица с изискани маниери. Дали пък действително не са верни приказките, че американците са „хванали” Бойко с компрометиращи мрачни материали за съвсем несветлото му минало?

За базите и сигурността

Има една много вярна народна мъдрост – „Не ме е страх от турците, страх ме е от потурнаците!”. Ще се опитам да я перифразирам – „Не ме е страх от комунистите, а от тези, които си легнаха комунисти, а се събудиха демократи!”. Сред комунистите има и достойни хора. Дядо ми Петър беше такъв – праволинеен, вярващ сляпо в своята си идея, понякога прекалено твърд в позицията си. Този човек, Бог да го прости, обаче не си  позволи никога в своя дълъг живот да открадне и един лев народна пара, нито пък си позволи да погази общия интерес, за да задоволи личното си его.

Какви са „идеалите” на бившите комунисти!? Имахме нещастието да ги разберем през годините на Великия български преход. От всичките дивотии най-много ме разтърсва желанието им отново да ни превърнат в колония на някоя от водещите световни сили. Едвам се отървахме от СССР и те мазно ни набутаха в ЕСССР. Едвам се отървахме от Големия Североизточен брат и те ни натресоха Големия Презокеански брат. Явно тези момченца и момиченца си нямат друга работа, освен тази да продават наляво и надясно Българския национален интерес и да трупат пачки в джобовете си. Щом така им харесва – нека го правят. Аз обаче „благодаря” за такива пари – най-искреното ми желание е такива пари никога да не попадат в моя джоб, та ако ще и на хляб и компот да я карам. И по тази причина имам демократичното право да давам отрицателно мнение за техните „спонтанни” хрумвания.

България има нужда от американски военни бази и американски противоракетен щит, колкото Луната има нужда от сблъсък с Халеевата комета. Не искам да гледам изкуствено опечалени физиономии на бивши комунисти, оплакващи „народни и верни синове”, когато утре заради глупостта им страната ни се превърне в мишена за международния тероризъм. На такива „оплаквания” се нагледах и наслушах. Казват, че и Тодор Живков е „оплаквал народни и верни синове” след безумната ни агресия в Чехословакия през 1968 година. Казвам „ни”, защото именно наш Тошко е в основата на това насилие, дори Брежнев се е колебаел до последно.

Ама, ще каже някой, кой ще гарантира националната ни сигурност? Има само една такава институция – Българската армия. На света съществуват закономерни реалности -американците винаги ще защитават американския национален интерес, заради което и ги уважавам. Българският национален интерес може да бъде защитен единствено от самите българи. Както са казали Илф и Петров – „Спасяването на давещите се е дело на самите давещи се”. В един държавен бюджет дори и Дянков може да предвиди повече средства за една здрава, професионална и добре оборудвана българска армия. Преди да ме обвините в милитаризъм, ще ви посоча само един пример – Гърция има такава армия. Гърците също са членове на НАТО и ЕСССР, но винаги успяват да защитят националните си интереси, за което пък направо им свалям шапка. Нито американци, нито англичани, нито французи или пък руснаци ще ни си разсърдят, ако вложим повече пари в собствената си сигурност. Защото да не разчиташ на себе си е първата голяма стъпка към превръщането ти в роб.

Строителите и техните жалки подобия

Строителите не бяха безгрешни. Напротив, всеки един от тях имаше своите кусури и пристрастия. Често пъти допускаха груби политически грешки и противоречия, стигаха и до крайностите на диктатурата. Народът не ги обичаше. Трудно е да обичаш някой, който те кара да даваш, когато на тебе ти се иска само да получаваш. И въпреки това Строителите на съвременна България не се отчаяха, а камък по камък градяха основите на държавността в една територия, която 500 години беше виждала само робство. Нещо повече – те имаха амбицията да направят България водеща страна във всяко едно отношение и тази им амбиция ги караше да преодоляват всякакви препятствия.

Западни кореспонденти питат Петко Каравелов дали е вярно, че е бил „клиент” на „Черната джамия”. А той им отвръща: „Господа, такова нещо в демократична България не може да се случи!”. Колко от съвременните ни псевдополитически „юнаци” биха изрекли тази реплика!? Нито един. Днешните тикви топят държавата ни пред Европа и света за щяло и нещяло, обиждат сънародниците си, служат на чужди господари.

Представяте ли си Стамболов да слуша Москва, Вашингтон или Брюксел!? Да ходи на „инструктаж” в тези китни столици, да слага наколенките и мазно да изпълнява нарежданията им… Аз не си го представям.

“Ваше височество, вие имате оттук нататък два пътя - или в Пловдив с народа или с куфарите в Дармщат.” Това е друга разтърсваща реплика. Изрича я Стамболов в Търново, когато вижда, че младият княз Александър Батенберг се колебае да подкрепи Съединението. То май не е и имало особено време за „инструктаж”…

Строителите не се кланяха на никого, освен на Негово величество Българския национален интерес. Стамболов и Екзарх Йосиф пътека правят до Високата порта, залагат и престижа, и главите си за българите в Македония. Издействат берати за български владици, успяват с „благословията” на султана да открият и стотици български училища. Успяват, защото имат желанието да успеят, а и не жалят енергия в стремежа си към успеха. Днешните мизерници първи признаха изкуствената държава и освен празни приказки с нищо не помагат на преследваните от сърбоманите българи там.

Строителите… Не бяха безгрешни. Сред тях имаше и русофили като Петко Каравелов и Драган Цанков, хора като Стамболов, които се противопоставяха на грубата имперска политика на Александър ІІІ, а и хора като Константин Стоилов, които умело лавираха между интересите на Великите сили, залагайки на ускореното икономическо развитие на страната ни. Сред строителите имаше и либерали, и консерватори, и демократи, че дори и социалисти на един малко по-късен етап. И точно това многообразие на политически идеи тласкаше България напред. Сегашните глупаци мислят еднакво, гледат в една посока и ударно ни водят към гибел.

Делото на строителите на съвременна България бе съсипано от личните амбиции на един личен режим. Каквото и да си говорим, Фердинанд е в основата на двете национални катастрофи, които убиват мечтата ни за национално обединение и ни вкарват в групата на аутсайдерите. Всъщност като че ли това е и най-голямата поука. Българската сила е в многообразието и различността, а не в сляпото следване на поредния вожд, който никога не си забравя наколенките, когато пътува в чужбина.