вторник, 29 март 2011 г.

За войниците и войната


„Мужчины на земле всегда солдаты,
но всем сдавать оружие
когда-то…”

Иван Чернышов

Това са стихове на един голям съвременен руски поет. Вярвам, че не се нуждаят от превод. Въпрос на желание е да влезеш в смисъла им и да ги усетиш.

Войната е начин на живот. Воюваме от малки. Воюваме буквално и преносно. Било то за себедоказване, било за себеизразяване или се бием просто защото се бием, както казва Портос от „Тримата мускетари”. От битки не ни остава време да преценим цената на победите и горчилката на загубите. Караме го механично. По инерция. Накрая само броим жертвите. За едната статистика.

Войната е нашата философия. Воюваме за всичко и постигаме нищо. Воюваме, за да случваме неща, които така или иначе ни се случват по естествен път. Воюваме. Накрая сдаваме оръжието и правим все една и съща тъжна равносметка. Воювали сме безсмислено, спечелили сме безсмислени победи, страдали сме за безсмислени поражения.

Войната – това са раните, които нанасяме и раните, които получаваме. Мечтите ни обикновено си остават непостигнати. Какъв е смисълът да бъдем войници тогава?
Ако погледнем като индивидуалности – никакъв. Всяка индивидуалност би признала, че е глупаво да постигаш насила неща, които така или иначе ще те стигнат. А да воюваш за другите и да печелиш победи за тях? Звучи благородно и красиво. Но те, другите, дали имат нужда от победите, които им подаряваш?

Малко песимистично се получи, а!? Все едно го изрича войник, който има намерение да сдаде оръжието. А може би вече го е сдал!? Или пък просто не искам да бъда войник!? А може би никога не съм бил!? Или се съмнявам в изхода от поредната битка!? Не знам. Просто се чудя дали има някакъв друг път, различен от войната, по който спокойно да постигна мечтите си.

четвъртък, 24 март 2011 г.

Помогни на Япония, помогни и на себе си


           Изтичането на радиоактивни частици от Фукушима продължава. Вече изобщо не съм сигурен дали положението е под контрол. От чешмите в Токио протече радиоактивна вода. Концентрацията на радиоактивен йод в морето до Фукушима надвишава 147 пъти нормата. Радиоактивни частици бяха засечени над Исландия. Франция се готви да посреща радиоактивен облак. Май прекалено много радиоактивни неща се събраха накуп. Вярно все безопасни, но то така ни убеждаваха и „другарчетата” по времето на Чернобилската катастрофа. После се оправдаваха гузно, а двама от тях даже и дранголника посетиха.
            Ситуацията с Фукушима очевидно е повече от сериозна. Всякакъв опит са скриване на информация и за небрежно поведение вече отива в графата „Престъпление срещу човечеството”.  Френски учени открито говорят, че може да се стигне до бедствие от мащабите на Чернобил. Американски представители остро призовават за повече, по-подробна и по-надеждна информация по случая. Целият свят е под напрежение. Очевидно и темата за войната в Либия не можа да отклони общественото внимание от действително най-важното и тревожно събитие в момента. Все повече си задавам въпроса какви мерки може да предприеме обикновения човек, за да съхрани здравето си в подобен момент и все повече съжалявам, че като ученик с лека ръка отхвърлях знанията на физиката, химията и биологията.
Въпреки че съм откровен лаик в областта на ядрената физика, ми се струва че най-спешното в момента е да се спре радиационното изтичане, откъдето и да идва то. Руснаците навремето бетонираха авариралия реактор, може би е редно и японците да сторят същото.
Безусловно най-важното нещо обаче е да се помогне на японския народ. Те са горди и достойни хора и вероятно желаят да се справят сами с проблема, но е добре да преценят от какво имат нужда и да го поискат от света. Въпрос на човещина е да се помогне. Дори малка България може да помогне – поне 1 милион души спокойно могат да се евакуират на наша територия, да не говорим, че имаме възможност да изпратим солидни количества бутилирана вода, храни и други неща от първа необходимост.
Останалото е въпрос и на късмет. Последствията могат да са и много сериозни, и пренебрежимо малки. Всичко зависи от мащаба на кризата. Моля се на Господ всичко да завърши благополучно както за Япония, така и за света.   

вторник, 22 март 2011 г.

Информация, повече информация

             „Радиацията около АЕЦ "Фукушима" 1600 пъти над нормата”, "Отново дим над централата във Фукушима", „Откриха радиационно замърсяване на морето край Фукушима”… Това са само част от заглавията днес в по-големите информационни сайтове. Тези тревожни вести обаче като цяло са съпроводени с оптимистичното „Всичко е под контрол и няма място за притеснение”. 
           Спокойствието и хладнокръвието в такива ситуации са задължителни.  Цял свят вижда, че японците самопожертвователно се борят с кризата. Въпросът е дали светът е наясно с истинските мащаби на трагедията. Информацията по случая е доста оскъдна, а и определено е противоречива. Самото човечество като че ли още не е готово да реагира адекватно при ядрена криза. Горчивият опит от Чернобил се потвърждава и днес. Най-лесното, когато не знаеш какво да правиш, е да се самоуспокояваш. И като повечето лесни неща, това е и най-пагубното. 
          Очевидно е, че Фукушима не е Чернобил. Ситуацията е много по-овладяна, а и самият инцидент е от по-ниска степен. Следователно възможностите за реакция и за избягване на нежеланите последствия са много по-големи. Вярно е, че България е далече. Но съвсем не са далече САЩ, Русия и Китай – все многомилионни държави. Да не говорим за самата Япония – най-гъсто населената страна в света. Не ми се мисли, ако събитията излязат извън контрол! Толкова ли е сложно тогава да се събере екип от международни специалисти в областта на ядрената енергетика и последствията от нея, който трезво да направи анализ на кризата и стратегия за излизане от нея, така че всеки един човек на планетата да знае какви мерки евентуално може да предприеме за собствената си безопасност.   
               Най-глупавото при подобна криза е да се крие информация. Това беше голямата грешка на руснаците преди 25 години. Защото с овладяването на аварията в Чернобил те се справиха повече от добре. По руски, с цената на хиляди жертви, те буквално за десет дни успяха да поставят авариралия реактор в бетонен саркофаг и да предотвратят разпространението на радиация в Европа. Ако не беше неадекватното замазване на положението, най-вероятно много от негативните последствия щяха да бъдат избегнати. Неприятно, но факт – ядрена катастрофа не може да се скрие и колкото по-бързо проблемът стане публично достояние, толкова повече се увеличават шансовете за оцеляване на обикновените хора.