Северозападнала легенда

 От всичките невероятни истории на родния Северозапад най-сладка е легендата за името на село Вещица.

Препускал си турският паша някъде из Белоградчишко и що да види - на една рекичка се плицикали неколцина нашенки по без бански. Вместо да оплакне очи, дето се вика, или да се възползва от привилегированото си обществено положение, човекът дал газ на коня и дим да го няма. Чак като се отдалечил на безопасно разстояние, демек стигнал крепостта във Видин, пашата спрял, хванал се за главата и започнал да нарежда:

- Вещици, вещици! Вай, вай, вай! Вещици, вещици!

Горкият! Завалията - казано на тогавашен жаргон...

Благословени са тия вещици! Благодарение на тях днес не само го има село Вещица, но и с умиление си спомняме за патриарх Евтимий, да речем. Защото, ако беше останало на тогавашните нежни душици, които толкова приличат на нас, днешните нежни душици, работата отиваше хептен на изуй гащи. Дайте, ако не друго, да бъдем откровени! Българето сме умни и съзерцателни мечтатели, силни на думи, книга и пет гроздови, ала слаби и страхливи във вземането на решения, царе на преклонената главица, тънките сметки и извъртането на 180 градуса и чужди на войната, освен ако не сме под командването на способен главатар. Неслучайно с умиление споменаваме името на светия Патриарх - на него, милия, се падна честта да е последният военен защитник на Търновската крепост, отсрамвайки всички ония позорни кралимарковци, които или избягаха, или скатаха, или просто се дадоха без бой на поробителя.

Сега, понеже ще ме емнат патреотето с хорцата, носиите, пилоните и знамената... Само на два километра от нашенско, преджапвайки хубавия син Дунав, във Влашко, никога през ония знакови 5 века не е имало османлия управител. Винаги е бил местен! Да, в определен период назначаван от султана, но местен - от местен произход и с местно вероизповедание. Щото Влад Цепеш, толкоз одумваният Дракула, при османското нашествие не се отдава на мистика, романтика и метафизика, ами, използвайки добрата стара физика, набучва едни 20 хиляди глави с чалми на кол по пътя към столицата си и... Нормално - завоеователите започват да стъпват по-внимателно по ония земи, че даже и се отказват да ги завоюват докрай. То любов, любов, ама в трудни времена добрият стар страх като че ли върши по-добра работа.

Та туйто - лоша дума за "вещиците" да не съм чул, за патриарх Евтимий - съвсем и да си налягаме парцалките, защото любов, любов, ама май идат трудни времена.

Нестандартно от един неспециалист

 Флиртуваме си с едно доста по-младо от мен момиче в едно доста забутано градче на Южна България, близо до Пловдив, почти като във великото парче на "Джърни". Въпреки "преклонната" ми възраст понякога все още ме бива - тренирам (ама не фитнес), а и вече все по-често оставям чашката на спокойствие.

- Ти си толкова готин! - вика ми момичето - Защо не си създал семейство, деца...!?

- Защото исках нещо невъзможно, ама не дават.

- Какво!?

- Исках като баба и дядо - 50 години заедно в една посока и без една лоша дума.

- Че то това и аз го искам, ама в днешно време май наистина не може... Защо ли е така!?

- Не знам. Вероятно баба и дядо са имали по-малко претенции за и в живота, а ние, заобиколени от хиляди, често пъти ненужни неща, сме загубили сетива за важното. Не знам.

Момичето се усмихна и ме хвана за ръката.

Можете да отречете съществуването на Създателя, но не и неговото чувство за хумор. Мъжкият проблем е ясен. Той е физически - размножителната и отделителната система бая се припокриват. Ако не се цвърка течност отвреме навреме според индивидуалните потребности, това влияе зле на здравето. Прочетох го в дневника на един велик българин - екзарх Йосиф Първи. И той, въпреки сана си, се замисля за жена поради проблема с "жидкостта". Преди да го осъдите, защото много обичате да съдите - това е човекът, благодарение на когото Македония беше наша и това е човекът, когото не послушахте и загубихте същата тая многострадална територия. Та накратко - физиологията често пъти кара мъжа да общува с партньори, които не са му особено по сърце. По същия начин психологията от своя страна кара жената да прави същата глупост. Дълго време потискана и обявявана за слаба и негодна, тя все още не може да се освободи от предразсъдъците си и да извика на някой по-стеснителен - "хей, пич, харесваш ми". За жалост еманципацията е само дума, зад която не стои почти нищо реално. Единици са дамите като сестрите Бронте или Астрид Линдгрен, които смело и неотстъпчиво показват характер, освобождават се истински и разкриват таланта си, който, оказва се, по нищо не отстъпва, че даже и надминава този на колегите им мъже. Ама освен дупе за тая работа се иска и смелост, защото цената, която заплащат тия велики жени, никак не е малка. Но пък си заслужава, защото именно те заявяват най-важната претенция на женската половина - да бъде еманципирана, а не постоянно фигурирана (който е чел Карлсон - ще се сети).

Проучване от тази година показва, че над 80 процента от мъжете и жените в Европа искат само един партньор и ако не завинаги, то поне задълго. Тоест - те искат като баба и дядо. Защо не се получава!? Ами най-вероятно защото няма взаимност. Пише го и в онова толкова одумвано, а по същество религиозно четиво "Кама Сутра" - тая работа не е като оная работа и става само по взаимно желание. А днешният човек няма нито смелостта да запали искрата на взаимното желание (няма никакво значение кой от двамата ще я запали), нито умението да разгори хубавия и равномерен огън, нито пък търпението да се сварят компотите. А и за какво са тия искри, огньове и домашни консерви, при положение че в магазина има всичко.

Трънка в стената

И видях тълпата, която крещеше „Разпни го!”. Зла и уплашена. Умопобъркана. Обсебена от биологията и егото си. Готова да даде свободата си за пет кренвирша с доматен сос, тристаен апартамент и белгийски шоколадови бонбонки.

И видях същата тази тълпа да пали кладите на Ян Хус и Джордано Бруно, да се подиграва на Дон Кихот, да стреля по Мартин Лутър Кинг, да държи невинен в дранголника Нелсън Мандела. Видях я! Да пали книги и да праща хора в концлагери, да оставя гладни и бездомни милиони и милиарди, стоящи под нея в безумната й пирамида. Все за същите пет кренвирша с доматен сос, тристаен апартамент и белгийски шоколадови бонбонки.

Тази тълпа не е на бедните и онеправданите, на потиснатите и унижените. Това е тълпата на презадоволените. Тя с цената на всичко пази петте си кренвирша с доматен сос и не й пука, че за останалите няма хляб.

И видях илюзорната сигурност на тази тълпа да се срива от нищо. И видях илюзорните ценности на тази тълпа да се стопяват като мартенски сняг през април. И видях, че всички претенциозни дърдорения са всъщност празни маски, зад които стоят досадните пет кренвирша с доматен сос.

И видях себе си в тази тълпа. И се намразих. И ще продължа да се мразя, докато не се отърва от страховете и не прогледна отвъд биологията и егото.

А там някъде, отвъд биологията и егото, стои другият. Премръзнал от студ, гладен, болен, немощен, безнадежден, беден, онеправдан, потиснат и унижен! Стои и чака една усмивка, една протегната ръка, едно приятелско рамо. Стои, чака и не ги дочаква, пометен от претенциите на безумната тълпа! Пометен от „мечтите” й за пет кренвирша с доматен сос, тристаен апартамент и белгийски шоколадови бонбонки.

И видях тълпата, която крещеше „Разпни го!”. Не, не можете да ме излъжете – това не бяха дрипави просяци. Това не бяха бедни, болни и отчаяни хора. Това бяха добре облечени, доволни и сити дами и господа. Това беше елитът, уплашен, че се е появил Някой, Който дава светлинка и на другите.