Малко държава – много олигарси

Ако включим естествените компютри, които носим на раменете си, и тръгнем по пътя на здравата логика, може би има надежда да разберем, че кухите понятия „Държавата ми пречи”, Държавата е лош собственик”, „По-малко държава, повече свобода” и тъй насетне работят само за посткомунистическата олигархия. Това беше техният сценарий, а ние им помогнахме да го осъществят. Замислете се кой се възползва от безумно проведената приватизация, кой пред очите ни гепи материалните ресурси и кой държи парите в иначе милата ни татковина!? Те искаха да превърнат политическата си власт в икономическа и го постигнаха. Проверете – няма елементарен „Плод и зеленчук”,  който да не се държи от представител на първия, втория и третия ешелон на партията им, от представител на първия, втория и третия ешелон на репресивния им апарат, от представител на създадените от тях мутренски групировки (май забравихме, че и „майсторите на спорта” се ползваха от едни благинки, които не бяха достъпни за „героите на работническата класа”). „Нашите” се уредиха и продължават да се уреждат, а ние, кучета ни яли, никога не сме били и няма да бъдем „техни”. В системата на „уреждането” на мода вече са праправнуците. А за нас „неДСизбраните” в най-добрия случай остава ролята на обслужващ персонал. Да им носим кашоните с бананите, та белким и ние успеем да ги опитаме...

Ако бяхме включили навреме естествените компютри, които носим на главите си, и бяхме тръгнали по пътя на здравата логика и личния си интерес, навярно щяхме да се усетим, че структурите на Българската държава са единственият ни защитен механизъм срещу олигархията. Тогава нямаше да има Сашовци, Дончевци и други „наши” с фирмички в енергетиката, а тя щеше да си е държавен монопол, както е в Норвегия например. Договаря си родината ни сделките с когото си ще на планетата, прави си стратегиите, падат процентчетата на комсомолците и без излишно дрънкане на патлаци редовият български гражданин си плаща редовата поносима цена за различните видове енергия, които ползва. Тогава нямаше да го има и това подобие на железница, към което апетитно гледа поредното лакомо БКП-юначе, бленувайки да „приватизира” и перденцата в купетата. Качваш си се на БДЖ-влакчето, подобно на всеки работлив немец, опъваш си крачетата, дремеш, отиваш до бюфета за биричка или кафенце, лафиш си с разни приятни хорица и стигаш, без да се усетиш и на половин цена, до избраната от тебе дестинация. Влакчето, ако не знаете, е къщичка на колела, в която можеш да си правиш какво ли не. Вместо това олигархията те е завряла в смрадлив и скъп автобус, където, сгънат като сардела, трябва да се молиш на шофьора да спира, в случай че те налегне естествена биологична нужда. Тогава нямаше да те рекетират болници и училища, полицаи и административни служители, защото при запазена демократична процедура, техните службици щяха да зависят единствено от пуснатата от тебе бюлетинка в избирателната урна. Не ти харесват – режеш ги. Харесват ти – подкрепяш ги. Държавата – това си ти, а те са твоите служители и са при тебе на заплата.

Е, имаше и такива, които бяха включили естествените си компютри и следваха пътя на здравата логика, но ние със задръстените файлове не им се доверихме. Преди по навик да обвиним САЩ, Русия и световната конспирация, би било добре да си спомним за д-р Петър Дертлиев и Българската социалдемократическа партия. Един истински мъж и достоен българин, който благо ни съветваше, че голямата европейска мечта не бива да се гони за сметка на малките битови желанийца на обикновените хорица. Една истинска и достойна българска партия с ясна програма, от която ужасно се страхуваха и сините, и червените комунисти. Запазен гръбнак на структурите на държавата, отстояване на социалните й функции, категорично противопоставяне на разделението на нацията ни, приватизация само там, където е необходимо, преобразуване на земеделските стопанства в акционерни дружества – това са само част от идеите на д-р Дертлиев и БСДП, които щяха да превърнат България в прилична, модерна европейска страна. Ние обаче предпочетохме да пригласяме на „комунистите, комсомолците и пионерите” – „Обичам родината, но мразя държавата”. Вероятно се надявахме, че ще ни пуснат малко гювеч при разграбването. То хубаво, ама „родината” е в общи линии виртуално понятие, а държавата е пространство, което обитаваме всекидневно.

Д-р Дертлиев беше добър човек и отдавна ни е простил глупостта и невежеството. Лошото е, че това нищо не променя. В момента колкото и да включваме естествените си компютри, колкото и да следваме пътя на здравата логика - все тая. Юнаците са се окопали в икономическата власт и уреждат праправнуците си. А ние, загубили държавата си, загубили естествения си защитен механизъм, можем само да се надяваме, че и на нас отвреме навреме ще ни подхвърлят по някое бананче.        

Телата ни

Телата ни

са плътно

прилепени

в едно

отминало

танго.

Бях влюбен

в теб,

но ти

не беше

влюбена

във мене.

Поисках

много,

а не бях

готов.

Да избягаш

нямаш

време!

Погледни ме,

мили мой

идиот!

Любовта

е кротост

и смирение,

вяра,

липса

на

съмнение.

Тя е

смисъл

и

живот.

Скъпи „антикомунисти”

Скъпи „антикомунисти” с комунистическо потекло, жал ми е за вас! Тъпо е да се срамуваш от предците си само защото си мислиш, че паметта за идеите им ще ти попречи да се уредиш. А и омразата, която носи всяко „анти” със себе си, не е градивно чувство.

Скъпи „антикомунисти”, някак си услужливо бързо забравихте детския си възторг от „черните ангели”, които трепеха наред „лошите фашисти”. Даже ми се смеехте, че на мен ми забраняваха да участвам във вашите жестоки игри. Така както се смеехте на моя приятел и роднина чичо Марин Пантев за омачкания шлифер и скъсаните обувки. За смях си беше, та нали „героите”, на които се прекланяхте, бяха разстреляли пред неговите очи на деветгодишно хлапе собствения му баща – „злодея” полковник Атанас Пантев. „Злодеят”, който беше герой от Първата световна война, който беше с повече от солидно за времето си образование и който носеше в сърцето си една единствена идея – България. Чичо Марин, светла му памет, така и не успя да ви намрази. Така и не успя да стане „анти”, въпреки че имаше всички основания да го стори. Възпитаните в любов не могат да се научат да мразят. А вие до последно го отбягвахте заради омачкания шлифер и скъсаните обувки. Е, не е лесно един син на „враг на народа” да се уреди в системата на „Народната власт”.

Обичах да си общувам с чичо Марин. Освен омачкан шлифер и скъсани обувки той имаше и костюм и вратовръзка, а освен това и енциклопедични познания. Особено по история. Имах честта да бъда на 80-годишния му юбилей, където се запознах с уникални българи, за които понятията „френска забавачница”, „италианско училище” и „немски университет” съвсем не бяха чужди. Уникални българи от една друга България, в която доброто възпитание, образованието и въобще познанието са били на почит и уважение. И странно – тия прекрасни хора не бяха „анти”. В тях нямаше омраза, въпреки че бяха преследвани от „Народната власт” за всяко неправилно дихание. Остана ми великолепното чувство от тяхното отношение към болшевишкия режим, поднесено с елегантното намигане, на което е способен само интелигентният човек – „Виж какво, моето момче, много е трудно държава да се управлява от неграмотни вчерашни овчари и говедари. При цялото ни уважение към честния и почтен труд на животновъдите по-редно е към хората да се подхожда по човешки”.

Ех, скъпи мои, мили, ненагледни „антикомунисти”, колко такива истории мога ви разкажа за ваш огромен ужас! Истории за тормоз, откраднати жилища и безумни преследвания, на които се крепеше и вашето толкова любимо „уреждане”! Помня как Димитър Милев – Бънди самотно се разхождаше по улица „Иван Асен II” с още по-самотната мрежичка с евтина пиячка, а вашите родители ви дърпаха трескаво и с гузен тон ви шепнеха – „Стойте далече, деца, от този пропаднал чичко!”. Помня баба Люба, потомка на онази велика Бяла гвардия, която ви спаси задниците от османската напаст, а вие сега плюете. Беше завършила Институт за благородни девици в Петроград и преподаваше френски език на вашите баби и дядовци. А те за благодарност я бяха набутали в една мухлясала стаичка на село. Помня как моят дядо Любо ми разправяше за големия български предприемач и меценат Ботю Бараков. Болшевиките го пратили на лагер, за да могат вашите хора да си палят печките с откраднатите от дома му шедьоври на българското изобразително изкуство. Помня и дядо ми Петър – един истински мъж с татуирани смели ръце, който носеше Червената идея в сърцето си. Беше изпратил един куп деца да учат на негови разноски, беше електрифицирал селото си, беше го опазил от насилието на лагерите, за да бъде изселен и преследван по времето на любимия ви Тодор Живков. Ако има пример за такъв, който не умее да се „урежда” – той беше. Дядо Петър така и не успя да се сдобие със свестен хладилник и приличен телевизор. Не знаеше „втория начин”, по който се набавяше по-качествената битова техника. За сметка на това в свободното си време участваше съвсем доброволно в инициативите на „Гражданска защита”. Помня тетрадките, грижливо изписани с красивия му почерк, в които се обясняваше как трябва да се спасяват хората при бедствие. Помня и дядо ми Любо – единствения убеден последовател в моето детство на идеята, че „комунистите ще си отидат”. И парадоксално – тъй наречените „Демократични сили”, чиято абревиатура по ирония на случайността или закономерността съвпадаше с „Държавна сигурност”, изобщо не успяха да спечелят доверието му. Страхуваше се човекът от „гладните за власт простаци”. Страхуваше се. Не за себе си, а за България...

Помня и не се срамувам от спомените си. Още по-малко се срамувам от родителите си, от бабите и дядовците си, прабабите и прадядовците си, от всички тия, на които дължа заложения в мен генетичен материал. Нямам основания. От тях наследих идеите, които ще нося от биологичното си начало до биологичния си край. С риск да не се „уредя”. Но по-добре и да не се „уреждам”, ако цената е Вярата, която са ми подарили, и България, в която съм се родил.

Скъпи „антикомунисти” с комунистическо потекло, жал ми е за вас! Тъпо е да се срамуваш от предците си само защото си мислиш, че паметта за идеите им ще ти попречи да се уредиш. А и омразата, която носи всяко „анти” със себе си, не е градивно чувство. Родината ни има нужда от Любов...