Друга някаква история – 3

###

Цивилизацията стиска зъби. Злобно поваля на земята беззащитната жертва. Говори за свeти неща. Опитва се да бъде свята. Мисли си, че е свята. Иска да поискаш милост, за да покаже, че е милостива. При все че милостив е само Господ, защото дарява Милостта Си и без да му я искаш.

Цивилизацията се ядосва и в яда си унижава слабия, без да разбира, че слабият е по-силен от нейната сила, защото силата й всъщност е слабост, породена от невъзможно желание за безгранична власт.

Цивилизацията стиска зъби. Поваля жертвата си. Души я. Бие я. Пребива я. И жертвата пак побеждава, защото Бог е закрилник на жертвите.

###

След седемнадесет атаки Цивилизацията успя да увеличи екипажа на Корабчето с цели седемнадесет души. Корабчето стана тясно. Тогава дойде Магията и Корабчето се превърна в Кораба. Без да се усети никой.

Така на път за Ямайка в Големия салон, освен Дъртия Капитан, Похотливото Магаре, Клошаря, Пепката Божурин и Алигатора от Североизточна Сахара, пътуваха, пиеха ром и пушеха марокански хашиш и кубински пури следните седемнадесет души според списъка на ЦРУ (Централа за Разкош и Удобство): Бате Буби, Шехеразада, Ефрем, Мурджавела, Николчо, Бончев, Розовата, Друже Наш, Биляна, Гошо, Бончев, Дружелюба, Пиянко, Здравеца, Мурджавела, Водораслото и Пешо.

Всъщност нямаше никакъв списък. Пък и да имаше – сто на сто щеше да бъде сгрешен. Бяха просто еди колко си души, избягали от Цивилизацията, и още толкова, които запазиха имената си в тайна. Защото не името прави човека, а сърцето и желанието да се бори с тези, които унижават слабите.

###

Пристанище „Ямайка”. Плажът. Корабът. Въздух с аромат на ром, любов, Боб Марли и музика. Реге, океан, бриз, цветя и разни други растения. Философия, свобода, Панчарски акъл, Кокалска сила, Изток, Далечен Изток или може би Юг.

- Нали се сещаш за какво става въпрос… - промълви Бончев и заспа.

- Бау, бау, бау! – подкрепи го замечтано Алигатора от Североизточна Сахара.

- А, аз какво да кажа!? – сърди се Мурджавела.

- Пий си рома и недей да бучиш – скара му се Бате Буби – тук е прекалено „латино” за твоето бучене!

- Културната революция е преди Великия поход и след Големия скок – рецитира Водораслото.

- Мао е велик. Пънко нема да умре! – потвърждава Пешо.

- Ей, какво сте се размазали и разпуснали! – не издържа Дъртия Капитан. – Сега ще дойде Цивилизацията и ще ви свари по бели гащи.

- Или по без тях! – примира от удоволствие Похотливото Магаре, който лежи отпуснат в обятията на мощно-страстна ямайска жена.

- Цивилизацията няма да дойде тук! Тя не ходи там, където има Музика! – не знае граници мъдростта на Пиянко.

- Или пък ром! – допълва Ефрем.

- Това е само почивка – казва Клошаря.

- Преди утрешната битка вдругиден – довършва мисълта му Шехеразада.

- Защото… - вдига чашка Пепката Божурин.

- …Ще победим Цивилизацията на партия „Покер” – събужда се е Бончев.

- Или на белот! – завършва Дружелюба.

Ямайка. Плажът. Музика. Която пази и зарежда.

(следва)  

 

Адвокат за Волен

Обичам да гледам по няколко пъти един и същ филм, но примерно ако е на Федерико Фелини, Тенгиз Абуладзе, Копола, Скорсезе или комедия с Луи Дьо Фюнес.

Обичам и да препрочитам книги – „Три повести за Карлсон”, „Граф Монте Кристо”, „Нежна е нощта”, „По пътя” и „Майстора и Маргарита” ги знам почти наизуст.

Но за българските политически сапунки вече нямам нерви. То бива изтъркани сценарии, пошла режисура и слаба актьорска игра, ама напоследък откривам, че даже и в „Дързост и красота” има повече интрига.

Вече цяла седмица в дома ми всяка вечер влизат леличките и чичковците от телевизионния буркан и ми обясняват как Волен Сидеров е виновен за цялата духовна и материална разруха, която уютно се е настанила в милата ни родина. Едни и същи лица пеят едни и същи песнички за едни и същи Воленови простотии. Всичко цъфнало и вързало само Волен се оказва прът в спиците на българската каруца! Поне той да беше измислил някакъв нов номер - селяниите в самолетите и по летищата са хубаво нещо, но и те омръзват. Накрая ще се окаже, че или действително има заговор срещу него, или всичко е за заблуда на противника и отклоняване на вниманието, или че във въздушното пространство дават некачествена пиячка.

И все пак – Волен ли е най-черната особа на Великия български преход от кота нула до минус безкрайност. Мога да изброя само това, което аз знам за него:

- Волен никога не е членувал в БКП.

- Няма данни да е бил доносник на ДС.

- На първите демократични избори през 1990 година влезе като кандидат на СДС в мажоритарен дуел с Александър Лилов в Белоградчик. Естествено, загуби го. Белоградчичани винаги са били умни хора – справка дядо ми Любчо, който още на 11 ноември 1989 година в 7 и 56 сутринта ми обяви, че сега идва времето на гладните простаци, че сините и червените са едни и същи мекерета и че даже червените водели с 1 точка в неговите очи, защото били по-възпитани и носели вратовръзки.

- Волен Сидеров беше главен редактор на „Демокрация”, на „Дума” си беше Стефан Продев.

- Като журналист в „Монитор” по времето на Костов единствен се опитваше да ни обясни, че да живеем без Българска държава ще ни е малко по-сложно.

- След като държавата ни бе нарязана на скрап, барабар с ракетите СС-23 и А-300, Волен влезе в политиката. Много ясно, смени рефрена. Сега е нещо от сорта „Без бой си дадохте държавицата, ще трябва да търпите и такива като мен!”.

А що се отнася до хулиганството – който няма хулигански прояви, нека пръв се изплюе връз суратя на г-на Сидерова. Аз няма начин как да го направя. Хулиганските ми прояви са най-малкото трицифрено число, като даже по случая веднъж съм бил скъп гост на едно мило родно РПУ. Утешавам се с мисълта, че и сър Уинстън Чърчил не е бил цвете за мирисане.   

Да подскачаш не е лесно

Далече съм от представата за безгрешност, но имам една срамна постъпка в моя живот, от която не спира да ме боли.

Бях 20-годишен заек-първокурсник в Журналистическия факултет. Летях в облаците, че и над тях с вълнуващи мечти за слава, богатство и още нещо. Първата ми сесия съвпадна точно с януарските събития от 1997 година, но вместо с изпити, започна с подписка против опита на Николай Добрев да състави ново правителство. Залата беше пълна с възбудени, политизирани субекти, които трескаво поставяха автографите си върху бялата хартия, без изобщо да четат съдържанието на документа, който подписваха.

Огледах се. Изобщо нямах намерение да правя каквото и да било. Бях се разкарал до университета, само за да намеря четири човека за белот и бира. Пак се огледах. Първо, Кольо Добрев ми беше по-симпатичен от Костов и второ – никога не съм вярвал, че сините комунисти са по-читави от червените. Трети път се огледах. По гърба ми полазиха изпитателни втренчени погледи. Там бяха и момичето, с което флиртувах, и новите приятели, с които сладко се напивахме, и бляскавата кариера, и богатството, и славата, и още нещо… Хвана ме шубето, взех химикалката и… Какво пък толкова – един подпис върху една хартия, която най-вероятно ще завърши съществуването си в някоя пернишка печка! Един подпис, а като се сетя за него – още ме боли!

Колегите ми въздъхнаха облекчено – и аз бях от техните! После ме поеха въодушевено и още по-въодушевено се насочихме към Ректората. Веселбата започна! „Кой не скача е …!” И заподскачаха… Тогава ми се счу дрънчене на синджир, звънче или нещо такова. Видях фанатичния поглед на момичето, с което флиртувах, призля ми от монотонността на подскоците и се изсулих от веселбата като пръдня в гащи. Вече не бях от техните! Вече бях себе си. Доволен, тръгнах към Първа частна кръчма „Жон”. Взех си кафе, запалих цигара – в ония уж все още несвободни времена пушенето в заведения си беше напълно в реда на нещата. Замислих се. За пръв път през деня, а може би и през живота ми. Там бяха веселбата, приятелите, момичето, с което флиртувах, кариерата, богатството… А пред мен стоеше самотата, гарнирана с едно горчиво кафе и няколко цигари.

Прибрах се вкъщи. Споделих всичко с баща ми, с когото се разбирахме и от половин дума. Той се засмя, потупа ме по рамото и рече:

- Ех, Зайо, нищо страшно не е станало – просто си се уплашил! На всеки се случва. Но ако искаш да продължиш да пишеш, бъди по-смел, когато отстояваш себе си.

Послушах моя старец - макар и обикновен счетоводител, той беше добър читател и знаеше за какво става дума. Следващия път, когато ми се наложи да избирам между славата, богатството и още нещо и две изречения, в които вярвах, избрах двете изречения. По случая сега бачкам за хората с увредено зрение в България като коректор и момче за всичко и съм благодарен на Господа, че ме е срещнал с най-прекрасните хора на света, които ме чувстват и възприемат такъв, какъвто съм. А и не ме карат да подскачам! За един калпазанин на средна възраст това не е никак малко, нали?

Наздраве! И за много години!