Как ви се струва тази идея?

Случвало ли ви се е, докато си седите спокойно и се реете из интернет, да попаднете на зов за помощ – закъсали със здравето хора, най-вече деца, търсят средства за лечение в чужбина. Не вярвам да не ви се е случвало! Сигурно и усещането ви е познато – все едно някой се опитва да извади сърцето ти с клещи. После най-вероятно мнозина от вас вземат телефоните си и пускат дарителски есемес или отиват до банката да преведат сума според възможностите си. Донякъде, това, неприятното усещане в сърцето преминава. Но само донякъде. Защото тепърва започват истинските въпроси:

- Ще успея ли да помогна действително?

- Тези хора не губят ли ценно време, докато събират нужните пари – това са средства, с които малцина в България разполагат?

- Не се ли отчайват и натоварват допълнително?

- Ами ако се случи на мен или мои близки?

- А трябва ли човешкото страдание да се измерва и в пари?

- И в крайна сметка, ако не се съберат парите – какво ще стане с този човек или това дете?

И още една купчина такива въпроси, които съвсем не успокояват сърдечния ритъм.

Очевидно има проблем, а след като има проблем - значи има и решение.

Идеята е да се направи максимално възможното за тежкоболните хора и най вече децата и да им се спести допълнителният стрес, който неизбежно съпровожда несигурните кампании за събиране на пари.

Българската държава има добра традиция в тази насока, която датира от времето малко преди Втората световна война, продължава през периода до 1989 година и някъде там, за съжаление, спира. Тежкоболните хора в споменатите периоди, на които в България не може да се помогне, се изпращат на лечение в чужбина за сметка на Българската държава след предварително уточнени спогодби със страни, които имат по-добро здравеопазване от нашето. Без да коментирам защо – до определена дата това е Германия, след тази дата – Франция.

Казват, че всичко ново е добре забравено старо. Защо днес, тук и сега, възползвайки се от членството си в Европейския съюз, държавата ни не сключи подобна спогодба – било то с Германия, било с Франция. Като рамките на този евентуален договор биха могли да бъдат по-широки и да включват, освен директното лечение на нуждаещите се в тези страни, и обмяна на опит, ангажирането на техни добри лекари, които да работят у нас, специализацията на наши специалисти в тамошни клиники, създаването на съвместни центрове за лечение и така нататък. Няма нищо по-хубаво от това да се учиш от опита и уменията на напредналите! Да, ще трябва да си платим! Но, каквато и да е цената, тя ще е пренебрежимо малка в сравнение с надеждата за живот, която хиляди хора ще получат.

Без да съм добър икономист – инструментите за осъществяването на тази идея ги има. Фондът за лечение на деца в чужбина, макар и не много популярен, е една чудесна институция, в която могат да се събират средствата. Естествено е държавата да внесе своята подобаваща лепта там, но и ние като общество и редови хора можем да отделяме по нещо и да подпомагаме процеса. Да не говорим, че ако повече благотворителни фондации и изобщо спонсори трупат ресурса на едно място, ефектът ще е несравнимо по-голям от разпиляното събиране на есемеси. Има ли ги средствата, въпрос на добра воля е да се потърси контактът с отговарящите за здравеопазването хора в Германия или Франция. Не вярвам да ни откажат, даже се съмнявам, че ще проявят и особено големи финансови претенции!

Не съм специалист в областта. Признавам си. Просто ми се е случвало, докато си седя спокойно и се рея в интернет, да попадна на зов за помощ – закъсали със здравето хора, най-вече деца, търсят средства за лечение в чужбина. И усещането ми е познато – все едно някой се опитва да извади сърцето ми с клещи. И ми се струва, че по-централизираният подход, при който средствата ще се събират на едно място, а нещата ще се уредени на ниво държави, ще облекчи малко болните хора – поне няма да се тревожат за пари. Дължим им го, а и никой не е застрахован!    

„Колумбе, Колумбе, й…м ти и любопитството!”

Принципно е възможно на света да има милиарди мечти, но е важна само една – тя, Нейно величество Американската Мечта. Не я ли следваш – рискуваш да ти набият канчето или просто да те пратят на оня свят. Последното всъщност не е чак толкова лоша опция дори в частта си с казана и ухилените опашати субекти около него, които мъкнат съчки и поддържат огъня. Човекът е приспособимо животно – ще свикне и с врялата вода. А и като гледам хората, които се плицикат в горещия басейн на Панчаревската минерална баня, не вярвам това да е и кой знае колко трудно.

Американската Мечта е като Американската Демокрация – добре опакован пакет, с целофанче и панделка, даже може и малко евтин парфюм (произведен, естествено, в Китайската народна република) да му турят. Отвориш ли пакета, веднага разбираш, че вътре няма Нищо. Но това Нищо агресивно се саморекламира и те убеждава, че е Нещо. Ти си знаеш, че е Нищо, но все пак се замисляш дали вредата от яденето на мазни хамбургери не е по-малка от вредата при набиването на канчето. И се примиряваш…

Какво от това, че във Виена искат да слушат Моцарт, в Прага да четат Хашек или в Мадрид да гледат корида. Според Американската Мечта слушането на Моцарт в седнало положение води до хемороиди и запек, четенето на Хашек възпалява ципата на малкия мозък, а коридата е нехуманно средство за избиване на животни. Друг е въпросът с какво избиването на животни в Чикагската кланица е по-хуманно, но е по-добре да не го задаваш. Като се замисля, горещият басейн в Панчаревската минерална баня го докарва и на мирис…

Навремето на някои българи им беше писнало от съветските филми за войната в петък вечер. Де да знаеха, че те са в пъти по-разнообразни от американските екшъни! Мислихме си, че футбол играят Пеле, Зико, д-р Сократес, Гунди, Стоичков, Платини и т. н. Глупости, това според Америкън Дрийм изобщо не е футбол, а сокър. Футбол е една забавна игричка, в която група младежи, облечени като марсианци, се бият за някакъв елипсовиден предмет и видимо много се забавляват. Целта на забавлението за средноглупавия европеец така и си остава непонятна, но е по-добре да си трае и да кима съчувствено с глава, защото в противен случай има огромна вероятност да изгуби този толкова ценен предмет, който стърчи на врата му. Изобщо добре е да не се спори с Американската Мечта за изкуство и спорт. В изкуството й обикновено главният герой убива три четвърти от населението на Земята, за да може останалата по чудо жива една четвърт да му изкаже благодарностите си, а в Америкън спорт има прекалено много помощно-технически средства от рода на бейзболните бухалки например.

Но най-чудното ми е защо Американската Мечта толкова упорито и настойчиво мрази нас, бедните и опърпани представители на многострадалната Източноправославна славянска цивилизация? Защо хора, които бъхтят по 16 часа на ден, за да имат много пари и висок жизнен стандарт, завиждат на едни ленивци, които имат муза за работа само в сряда и то не всяка сряда, а мангизи виждат само по Нова година? Защо хора, за които конкуренцията и себедоказването са всекидневна ценност, се страхуват от откровени безделници, които до петата стограмка водка (грозданка, мастика, сливовица) са най-миролюбивите и слънчеви същества на Земята и смятат борбата за доминация за загуба на ценно време? Защо Американската Мечта иска да ни набеди за най-големите грешници, при положение че ние отдавна сами сме стигнали до този извод, просто защото чувството за вина е едно от най-естествените състояния за славянската душевност? Честно – нямам отговор! Но по-добре и да не получа. Макар че винаги съм си мечтал да проведа следния разговор с другаря Троцки: „Абе, Лев Давидович,” - ще му кажа – „а вие ни учехте, че това място, на което двамата с тебе се намираме и много прилича на горещия басейн в Панчаревската минерална баня, изобщо не съществува!”. А Лев Давидович ще ме погледне строго и ще рече „Прав сте, Петър Иванович, но не можете да отречете, че добре ви подготвихме за него!”.

Та таквизи ми ти работи с Американската Мечта. Виж, Американската Демокрация, въпреки че малко я набедих, е нещо друго. Много добре е описана в едно сръбско клипче – върви си една дама с една коса през едно коридорче с едни отворени стаи, от които пушат едни димове. На стаите има надписи – Сърбия, Афганистан, Ирак, Виетнам. Дамата стига до последната врата, на която пише Сирия, и все още е затворена. Потропва и радостно възкликва: „Радуйте се, дОшла е Демокрация!”.

Е па, радваме се, как да не се радваме! Аз даже от утре почвам тренировки в горещия басейн на Панчаревската минерална баня…    

   

Българска мечта

Искам

да се боря

за

хубавите

хора

от родната

земя.

Слаб съм,

нямам воля!

Хубавите

хора

спят.

Моля се,

на Бог

се моля,

да се събудят

хубавите

хора

и

в България

да бъде

светлина!