За двуличието и лицемерието

 Българският език е по-прецизен от таблицата за умножение. В него всяка дума си е на мястото и няма нещо, което да не можеш да изразиш с думи. Той е най-голямото богатство не само на тая пропаднала територия, но, без излишна скромност, и на целия ни пропадащ стар континент.

На български двуличие и лицемерие са две много различни работи.

Двуличие означава да имаш едно лице за себе си и друго за другите. В обществото надяваш маската и се правиш на това, което не си, а пред себе си се разкайваш и плачеш, че си допуснал такава гадост. Двуличникът обикновено не изразява себе си, а някого другиго, обикновено силния на деня, за да получи определена изгода.

Лицемерието си е речено направо - да мериш на лице, без да забелязваш душевността, ума, сърцето, талантите, качествата на човека отсреща.

Днешната българска реалност се крепи на двуличието и лицемерието. Двуличниците и лицемерите са силните на деня, те определят посоката, те не излизат от телевизорите, те пропагандират "философията" си, те определят правилата и те "управляват", не може да не им се признае, с покъртително умение... катастрофата. Гледаш го - лице, едно такова напарфюмирано и напудрено, а зад него нищо, едно голямо голо и политикоректно НИЩО. Но НИЩО с претенции. Е, няма начин такова общество да бъде проспериращо... Проспериращите общества залагат на знания, умения, честност, почтеност, отстояване на личната идентичност, често пъти инакомислие, че дори и еретизъм. Ако Елизабет Първа, например, беше политкоректна, още щеше да чака благословии от папата, армадата на враговете на нейния народ щеше да си стои непокътната, а сър Френсис Дрейк при всички положения щеше да виси в неестествено положение и хладен на някоя топола до стадиона на "Нотингам Форест". Бай Ганьо още си мисли, че двуличието и лицемерието всъщност са неговото най-важно средство за оцеляване, но тоя път номерът няма да мине.

Като всяко верноподанно говедо вчера и аз изслушах речта на баш шефа Тръмп. Не знам с какво основание родните лицемери и двуличници (а може би просто неграмотни тапети) оспорват избора на американския народ, но човекът обеща нещо много важно, което се отнася до мен и моя занаят - отмяна на цензурата и възвръщане към свещения принцип на свободата на словото. Дано си изпълни обещанието! Защото там, където има свобода на словото, двуличниците и лицемерите не виреят. Те обичат да вършат пъклените си дела на тъмно.

Северозападнала легенда

 От всичките невероятни истории на родния Северозапад най-сладка е легендата за името на село Вещица.

Препускал си турският паша някъде из Белоградчишко и що да види - на една рекичка се плицикали неколцина нашенки по без бански. Вместо да оплакне очи, дето се вика, или да се възползва от привилегированото си обществено положение, човекът дал газ на коня и дим да го няма. Чак като се отдалечил на безопасно разстояние, демек стигнал крепостта във Видин, пашата спрял, хванал се за главата и започнал да нарежда:

- Вещици, вещици! Вай, вай, вай! Вещици, вещици!

Горкият! Завалията - казано на тогавашен жаргон...

Благословени са тия вещици! Благодарение на тях днес не само го има село Вещица, но и с умиление си спомняме за патриарх Евтимий, да речем. Защото, ако беше останало на тогавашните нежни душици, които толкова приличат на нас, днешните нежни душици, работата отиваше хептен на изуй гащи. Дайте, ако не друго, да бъдем откровени! Българето сме умни и съзерцателни мечтатели, силни на думи, книга и пет гроздови, ала слаби и страхливи във вземането на решения, царе на преклонената главица, тънките сметки и извъртането на 180 градуса и чужди на войната, освен ако не сме под командването на способен главатар. Неслучайно с умиление споменаваме името на светия Патриарх - на него, милия, се падна честта да е последният военен защитник на Търновската крепост, отсрамвайки всички ония позорни кралимарковци, които или избягаха, или скатаха, или просто се дадоха без бой на поробителя.

Сега, понеже ще ме емнат патреотето с хорцата, носиите, пилоните и знамената... Само на два километра от нашенско, преджапвайки хубавия син Дунав, във Влашко, никога през ония знакови 5 века не е имало османлия управител. Винаги е бил местен! Да, в определен период назначаван от султана, но местен - от местен произход и с местно вероизповедание. Щото Влад Цепеш, толкоз одумваният Дракула, при османското нашествие не се отдава на мистика, романтика и метафизика, ами, използвайки добрата стара физика, набучва едни 20 хиляди глави с чалми на кол по пътя към столицата си и... Нормално - завоеователите започват да стъпват по-внимателно по ония земи, че даже и се отказват да ги завоюват докрай. То любов, любов, ама в трудни времена добрият стар страх като че ли върши по-добра работа.

Та туйто - лоша дума за "вещиците" да не съм чул, за патриарх Евтимий - съвсем и да си налягаме парцалките, защото любов, любов, ама май идат трудни времена.

Нестандартно от един неспециалист

 Флиртуваме си с едно доста по-младо от мен момиче в едно доста забутано градче на Южна България, близо до Пловдив, почти като във великото парче на "Джърни". Въпреки "преклонната" ми възраст понякога все още ме бива - тренирам (ама не фитнес), а и вече все по-често оставям чашката на спокойствие.

- Ти си толкова готин! - вика ми момичето - Защо не си създал семейство, деца...!?

- Защото исках нещо невъзможно, ама не дават.

- Какво!?

- Исках като баба и дядо - 50 години заедно в една посока и без една лоша дума.

- Че то това и аз го искам, ама в днешно време май наистина не може... Защо ли е така!?

- Не знам. Вероятно баба и дядо са имали по-малко претенции за и в живота, а ние, заобиколени от хиляди, често пъти ненужни неща, сме загубили сетива за важното. Не знам.

Момичето се усмихна и ме хвана за ръката.

Можете да отречете съществуването на Създателя, но не и неговото чувство за хумор. Мъжкият проблем е ясен. Той е физически - размножителната и отделителната система бая се припокриват. Ако не се цвърка течност отвреме навреме според индивидуалните потребности, това влияе зле на здравето. Прочетох го в дневника на един велик българин - екзарх Йосиф Първи. И той, въпреки сана си, се замисля за жена поради проблема с "жидкостта". Преди да го осъдите, защото много обичате да съдите - това е човекът, благодарение на когото Македония беше наша и това е човекът, когото не послушахте и загубихте същата тая многострадална територия. Та накратко - физиологията често пъти кара мъжа да общува с партньори, които не са му особено по сърце. По същия начин психологията от своя страна кара жената да прави същата глупост. Дълго време потискана и обявявана за слаба и негодна, тя все още не може да се освободи от предразсъдъците си и да извика на някой по-стеснителен - "хей, пич, харесваш ми". За жалост еманципацията е само дума, зад която не стои почти нищо реално. Единици са дамите като сестрите Бронте или Астрид Линдгрен, които смело и неотстъпчиво показват характер, освобождават се истински и разкриват таланта си, който, оказва се, по нищо не отстъпва, че даже и надминава този на колегите им мъже. Ама освен дупе за тая работа се иска и смелост, защото цената, която заплащат тия велики жени, никак не е малка. Но пък си заслужава, защото именно те заявяват най-важната претенция на женската половина - да бъде еманципирана, а не постоянно фигурирана (който е чел Карлсон - ще се сети).

Проучване от тази година показва, че над 80 процента от мъжете и жените в Европа искат само един партньор и ако не завинаги, то поне задълго. Тоест - те искат като баба и дядо. Защо не се получава!? Ами най-вероятно защото няма взаимност. Пише го и в онова толкова одумвано, а по същество религиозно четиво "Кама Сутра" - тая работа не е като оная работа и става само по взаимно желание. А днешният човек няма нито смелостта да запали искрата на взаимното желание (няма никакво значение кой от двамата ще я запали), нито умението да разгори хубавия и равномерен огън, нито пък търпението да се сварят компотите. А и за какво са тия искри, огньове и домашни консерви, при положение че в магазина има всичко.