Трънка в стената

И видях тълпата, която крещеше „Разпни го!”. Зла и уплашена. Умопобъркана. Обсебена от биологията и егото си. Готова да даде свободата си за пет кренвирша с доматен сос, тристаен апартамент и белгийски шоколадови бонбонки.

И видях същата тази тълпа да пали кладите на Ян Хус и Джордано Бруно, да се подиграва на Дон Кихот, да стреля по Мартин Лутър Кинг, да държи невинен в дранголника Нелсън Мандела. Видях я! Да пали книги и да праща хора в концлагери, да оставя гладни и бездомни милиони и милиарди, стоящи под нея в безумната й пирамида. Все за същите пет кренвирша с доматен сос, тристаен апартамент и белгийски шоколадови бонбонки.

Тази тълпа не е на бедните и онеправданите, на потиснатите и унижените. Това е тълпата на презадоволените. Тя с цената на всичко пази петте си кренвирша с доматен сос и не й пука, че за останалите няма хляб.

И видях илюзорната сигурност на тази тълпа да се срива от нищо. И видях илюзорните ценности на тази тълпа да се стопяват като мартенски сняг през април. И видях, че всички претенциозни дърдорения са всъщност празни маски, зад които стоят досадните пет кренвирша с доматен сос.

И видях себе си в тази тълпа. И се намразих. И ще продължа да се мразя, докато не се отърва от страховете и не прогледна отвъд биологията и егото.

А там някъде, отвъд биологията и егото, стои другият. Премръзнал от студ, гладен, болен, немощен, безнадежден, беден, онеправдан, потиснат и унижен! Стои и чака една усмивка, една протегната ръка, едно приятелско рамо. Стои, чака и не ги дочаква, пометен от претенциите на безумната тълпа! Пометен от „мечтите” й за пет кренвирша с доматен сос, тристаен апартамент и белгийски шоколадови бонбонки.

И видях тълпата, която крещеше „Разпни го!”. Не, не можете да ме излъжете – това не бяха дрипави просяци. Това не бяха бедни, болни и отчаяни хора. Това бяха добре облечени, доволни и сити дами и господа. Това беше елитът, уплашен, че се е появил Някой, Който дава светлинка и на другите. 

  

Един

Един

самотен

принц,

без трон,

и

без корона,

реди

пасианс

във

стаята

за спомени.

Въртят се

картите,

летят

мечти,

рушат

стените

на затвора.

Един

самотен

принц

пасианс

реди

и

вижда

Любовта –

без трон

и

без корона,

разкъсана

от болка

и

бездомна.

И

вижда –

Любовта

стои

красиво

и

смирено

над

Закона.

Демократичният принцип или защо е необходима смяна на чипа

Капитан Петко войвода достоен българин ли е!? Достоен е – триста битки, тридесет рани по тялото му и тридесет по триста доказателства за безкористна любов към родината ни.

Стефан Стамболов достоен българин ли е!? Достоен е – главен организатор на Априлското въстание и строител на съвременна България.

Заради стамболовчетата русофоби Петко войвода гние по занданите.

Заради петковчетата русофили Стамболов е съсечен в центъра на София.

Стамболовчетата и петковчетата са ясни! Те после ще станат фердинандчета, димитровчета, живковчета, „демократчета”, тиквички... Едни и същи мижитурки, които все ще намират начин да уреждат себе си за сметка на България.

Голямата тема е дали Стамболов и Петко, тези огромни български мъже, вместо да се изпотрепят в една самоубийствена братоубийствена война, можеха да намерят общ език и да продължат (всеки посвоему) да работят за родината ни!?     

Реално – едва ли. Двамата са прекалено силни личности, за да стигнат до необходимия компромис.

Хипотетично – да. Ако в младата ни тогава държавица демократичният принцип беше победил като философия, Петко и Стефан при всички положения щяха да останат на тяхното си, но в конкретните критични ситуации нямаше да се стигне до погубилите ги крайности. Демокрацията не е пенкилер, който тук и сега, сега и завинаги ще доведе до всеобщо щастие! Тя обаче е хитра система, която се съобразява с постоянното въртене на Земята, с постоянно променящите се ситуации, с постоянно непостоянните хора и щади човешкия акъл, както и притежателите му. Различните проблеми имат различни решения! Историческото време е безмилостно, особено за малките държавици, и на него му трябват и Петко, и Стефан. Ако в една ситуация е полезна идеята на Петко, то в друга ще е полезна идеята на Стефан. А понякога и самите ситуации си избират личностите. Точно затова, независимо дали са на власт, или в опозиция, демокрацията простичко пази животите на такива като Петко войвода и Стамболов, защото в този вечно движещ се свят никой не може да предвиди кой, кога, къде и защо ще потрябва. А и за разлика от петковчетата и стамболовчетата Петковците и Стефановците са малко и би било добре да се ценят.

Скверно е имената на Стамболов и Капитан Петко войвода да стоят редом с тези на управляващите ни днес тикви и обединени идиоти, но ситуацията го налага. Вчера един виден обединен идиот заяви, че е исторически необходим, защото е против заедността, демократичните принципи и Истанбулската конвенция. Не съм адвокат на Доган, Симеон и Станишев, но някак си от само себе си ме досърбя клавиатурата. Тройната коалиция при всички положения не беше най-доброто за България, но поне беше безобидна за демокрацията. Каквото и да си говорим - в сегашната ситуация на авторитарно, пропутиново и крайно националистическо управление това е положителен факт. Демокрацията, поне на четири години, дава шанс да избереш нещо различно, което впоследствие може да се окаже и хубаво. Тоталитаризмът е форма на кретенизъм, която се опитва да спре движението на планетата и да ни превърне в говеда. Ще го позволим ли!? Не забравяйте, че именно този кретенизъм уби Стамболов и Петко войвода. Не забравяйте, че именно този кретенизъм убива България!