Още се напишквах в гащите, когато започнах да гоня топката
на големите батковци. Стоях съсредоточен зад едната врата на игрището,
наблюдавах внимателно мача и щом коженото кълбо (тогава гумено от 6 лева и 10
стотинки) излизаше отвън, се втурвах след него. После с ръка или шут го връщах
на терена. Не, това не беше детинското ми забавление. Беше моята работа, която
вършех прецизно и с удоволствие. Исках да бъда и бях сред най-добрите в
занаята.
Нашите, разбира се, не бяха съгласни с тази ми трудова
реализация и ме пратиха на училище – белким придобия други умения, с които да
си вадя хляба.
В даскало ми беше тъпо – до едно време ни учеха да щурмуваме
сияйните висини, а после, като се смени времето, с още по-глупаво упорство
започнаха да ни учат да преследваме всесилните пари. На всичкото отгоре и в
щурмуването, и в преследването трябваше да бъдем някакви неясни, но
праволинейни свръхгерои, които помитат всичко по пътя си, за да постигнат
натрапените им от други цели.
Тъй като имам страх от височините и алергия към парите,
съвсем естествено не ме свърташе много-много в училище. Очаквах с нетърпение
мачовете на големите батковци, продължавах да гоня топката, а и получих
повишение – отначало ме викнаха да вардя на вратата, а после ме пуснаха и
напред.
Професионален футболист обаче не станах. Честно казано, не
ме биваше в тичането, а и се оказа, че в оня футбол, който го дават по
телевизията, също изискват щурмуване на сияйни висини и преследване на всесилни
пари. А и нямах такива амбиции – на мен ми стигаше да връщам топката на
големите батковци, да бъда част от техния мач, да се връщам уморен и щастлив
вкъщи, да гледам анимационното филмче за Дон Кихот и да чета книжката за
Карлсон от покрива. За ужас на близките ми горе-долу с тия умения и познания
завърших и университета.
Футбол, Дон Кихот, Карлсон – до ден днешен не мога да си
представя, че е възможно да има и други неща във Вселената. Нормалните хора се
нащурмуваха и напреследваха, а аз не мръднах от Царя на спорта, Рицаря на
печалния образ и малкия безобразник с перка на гърба. По повода не постигнах
кой знае колко, да не кажа нищо. В един момент даже се бях отчаял. Мислех се за
пълен неудачник. Усети ме тогава моят приятел от Русия – страхотният майстор на
палиндрома Игор Бистров, усети ме човекът, светла му памет, и ми рече: „Петър,
в 21-ви век Дон Кихот може би е несъстоятелен, но давай ние с тебе да си вършим
нашата малка работа, нашето малко дело, пък...”.
Вчера отново гоних топката на големите батковци. Дон Кихот също продължи
битката си с вятърните мелници. А Карлсон от покрива хвърчеше усмихнат над нас
и крещеше своето знаменито „Спокойствие и само спокойствие! Хой, хой!”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар