Битки

    Едва ли Българската държава е възникнала след указ на Константин IV Погонат, който за сметка на пълното разоръжаване на войската ни предоставя от Византийския поземлен социален фонд парче територия на славяни и прабългари, за да живеят в мир и любов. На Кънева и Кунев може и да им се ще да е така, но истината е малко по-различна. 
   За създаването на Българската държава не е достатъчен и сам по себе си съюзът на прабългарите и славяните. Идеята е добра, но в ония времена, за да оцелее и е нужна и много кръв.
   Българската държава се появява на картата на Европа след една спечелена битка – при Онгъла, и след това столетия наред съдбата й зависи от спечелените и загубените битки. На това ветровито място друг начин за оцеляване просто не е измислен. Победите при Върбишкия проход, Ахелой, Траянови врата, Клокотница укрепват и засилват държавата ни, загубите при село Ключ и Никопол ни вкарват в тежки години на робство. В общи линии толкова много неща са зависели от силата и военното щастие на Българската армия, че в днешно време дори старите хипари от гара Искър мечтаят за дните, в които са сглобявали автомат „Калашников”.  
   След Покръстването на българите и приемането на Славянската азбука битката става и духовна. Усилието на хиляди достойни българи за създаването, укрепването, запазването и разпространението на културната ни и цивилизационна идентичност е не по-малко важно от пролятата кръв на бойното поле. Благодарение на светите братя Кирил и Методий, свети Климент и свети Наум, патриарх Евтимий и всички техни последователи българската народност успява да се запази дори през вековете на Османското робство, когато една враждебна чужда цивилизация се изправя с цялата си сила срещу нас и по всякакъв начин се стреми да ни унищожи. Освобождението ни от тази напаст пак идва след битка и няма нищо срамно, че тази битка я водят и печелят руснаците. Защото преди това българското духовенство през вековете е водило и печелило много битки в необятната руска земя, за да разпространи и закрепи ценностите и устоите на Славянската цивилизация. Има ли нещо по-логично от това спасението ти да дойде от хора, които, макар и отдалечени на хиляди километри, носят в душите и сърцата си твоята културно-цивилизационна идентичност!?

   Проблемът на България от времето на Първата световна война е, че тя води битки за чужди каузи, битки, които не са нейни. Така е и по времето на Втората световна, така е и през тоталитарния период, така е и днес. Не цената на сиренето и кашкавала по времето на бай ви Тошо беше проблем, а фактът, че неговият режим беше противосъщностен на българската културно-цивилизационна идентичност. Как можеш хора духовни и мечтатели да превърнеш в материалисти – при това и диалектически на всичкото отгоре!? Получава се такава манджа с грозде, че и до днес я сърбаме с отвращение.

   Вече 24 години водим битки, от които се възползват други страни. Лобирането тук е толкова лесно, че дори „бизнесмени” от Папуа Нова Гвинея с малко пари биха си издействали закон за износ на човешко месо за канибалите там.

   Вече 92 години, от онзи позорен Ньойски договор, загърбваме нашенското и служим на чужди интереси и зарази.

   Вече не знам и аз от колко години единствената мантра на борбите ни е високият жизнен стандарт. Хубаво де, ама ако се окаже, че цената на този стандарт е да нахлупим чалми на главите си!? С какви очи ще погледнем онова 18-годишно момче от Кратово, което през 1515 година не се поблазни от предлаганите му изкушения, а с един Христос в сърцето си отиде на кладата!? С какви очи ще погледнем отец Паисий, който в мрака на килията нарисува светлината върху пожълтелите страници и после ни я подари!? С какви очи ще погледнем Левски и Ботев!? С какви очи ще погледнем онези милиони наши предци, които ядяха хляб и сол и пазеха духа и народността ни!?

   По тези земи без битки няма как да мине. Добре е обаче това да са нашите битки – тези, които правят силна държавата ни, тези, които защитават нашия дух, нашата култура, нашата цивилизация, тези, които бранят самите нас!

Друга някаква история - 2

###

Дъртия Капитан се събужда. Тежко. Може би има махмурлук. Промърморва:

-Махмурлук!

-Невъзможно! В Панчарево е вторият по чистота въздух на планетата. Както и първият! А и третият по чистота въздух пак е тук! Ти си в Панчарево – значи е невъзможно да имаш махмурлук.

-К,ъв си ти бе!? Та рано-рано ми мътиш тимберицата! Нали те виждам – от Цивилизацията си. Значи сме загубили битката. Жалко. Мислех, че ще победим.

-Аз съм Панчарски Професор. Завършил съм Панчарския Свободен Университет. И Панчарево не е с Цивилизацията. Кокаляне също. И ти и твоите хора нищо не сте загубили – само ви взехме назаем корабчето, та да се повозим по езерото. После ще го върнем. А си тук, защото вчера се напи като талпа. Всъщност заедно се напихме. Но не помня кога се срещнахме. Май вие дойдохте при нас, а може би ние дойдохме при вас. Не помня. Питай другите Панчарски Професори.

-Как така не помниш!? Нали сам рече, че е невъзможно да имаш махмурлук в Панчарево!

-Аз казах за махмурлука – непомненето е друго нещо!

-Същото е, все е от алкохола.

-Глупости. Непомненето е Панчаро-Кокалска величина. Не помним, за да не даваме обяснения.

-Много хитри сте били…

-Разбира се. Да не сме кокалци. Толкова се изхитрихме, че всичките станахме Професори.

-А как избягахте от Цивилизацията?

-Не сме бягали. Тя избяга от нас. Кокалци първо се степаха с нея, та чак я набиха, а ние по същото време й откраднахме чарковете. Цивилизацията се уплаши, избяга и повече не се върна по тия места.

-Къде са Клошаря и Похотливото Магаре?

-Ловят риба на реката с кокалци.

-Значи всичко е Мирно и Тихо. Битка не е имало.

-Няма и да има. Ние сме кротки Професори и си гледаме Професурата. Кокалци са кротки тепачи и си гледат тепаньето.

-Значи сме при наши хора.

-Може и така да се каже, макар и да не е речено да се рече. Даже смятаме да ви дадем малко Акъл, та по-лесно да сразите Цивилизацията.

-А с нас няма ли да дойдете?

-Не! От нас е само Акълът…

-Че то така е много лесно…

-Лесно, трудно – това е! Повече и не искайте.

-А, ето ги моите хора – Клошаря и Похотливото Магаре. Риба наловихте ли?

-Наловихме.

-А алигатора що сте го мъкнали с вас.

-Той ловеше наместо нас.

-И къде е наловеното?

-Дадохме го на кокалци, а те ни дадоха Сила.

-На мен пък ей тоя Панчарски Професор ми даде Акъл.

-Тогава, Дърти Капитане, напред!

-Напред! – извика Дъртия Капитан, качи се на незнайно откъде появилото се корабче, подкани Клошаря и Похотливото Магаре да пренесат на борда Кокалската Сила и Панчарския Акъл, потупа по главичката Алигатора от Североизточна Сахара и благодари на Панчарския Професор.

-За нищо! – отвърна Панчарския Професор, запали моторетката си и се насочи към околовръстното шосе да крадне дървен материал от складовете на Цивилизацията.

###

Цивилизацията сече черешовите дръвчета, за да ни пробута изкуствените си пластмасови сладки. Цивилизацията замазва цветовете, за да изпъква сивото. Цивилизацията е добре оборудван затвор. Вътре все пак има удобства. Нови технологични удобства от сто и седемнайсето поколение – телевизор, за да не гледаш живота на живо, фризер, за да не потърсиш прясна храна, компютър, за да не мислиш, музикална уредба, за да не запееш, и още хиляди предмети, за да не се срещаш с хора.

Цивилизацията е добро облекло, което прикрива празната същност.

Цивилизацията е добро възпитание, което прикрива празните думи.

Цивилизацията е добрата лъжа, която прикрива жалката истина.

Цивилизацията това си ти, чуждият, който отдавна не може да бъде себе си.

###

Клошаря е влюбен. Обича момичето. И търси Знака. Клошаря е влюбен. Океанът океанства, а той гледа в очите на момичето и търси Знака. Обич тече в кръвта му, пресича сърцето, бунтува тялото. Неспокоен е Клошаря, несигурен, плах, нерешителен. Клошаря обича. Наистина. Естествено. Плах. Нерешителен. Клошаря обича момичето и търси Знака от Бога.

-Не съм я виждал отдавна – прошепва Клошаря. Океанът океанства. Клошаря въздъхва. И вятърът подема въздишката. Завихря я, носи я. Донася я до сърцето на момичето и то трепва.

-Дано да трепне! – надява се Клошаря – Нищо друго не искам. Дано да трепне! Моля се. Нищо друго не искам. Дано да трепне! Дано усети нежното докосване на сърцето ми.

-Събрал съм хиляди „не”-та в торбата си – отчайва се Клошаря. – Прекалено много „не”-та за един обикновен Клошар. Пропътувах океана на „не”-тата, за да стигна до нейното „да”. Надявам се, моля се.

Океанът океанства. Вятърът брули къдриците на Клошаря. Корабчето плува. Другите спят. Клошаря мечтае. За дългите пръсти на момичето, които невидимо докосват сърцето му. И очакването за миг се превръща в реалност. А после мигът се стопява в солените води на океана.

###

Цивилизацията се усети застрашена. Взе мерки. Изпрати. Срещу Дъртия Капитан, Похотливото Магаре и Клошаря. Настойчиво. Безсъмнено. Разбира се. И очаквано. Най-мощния отряд. За реагиране. И унищожение. Трите баби. Баба Яга, въоръжена с най-ново поколение летяща метла Б-623, дизел, на МП-117. Баба Цуци и нейната супер застроена киселец-чорба. И… На Пепката Божурин баба му с дряновата тояга.

Всичко вървеше по план. Близка беше гибелта на отцепниците бегълци и нагли диверсанти. Но…

-Никъде няма да ходиш – заяви Пепката Божурин на баба си. – купил съм две шишета сливова, четири – водка и десет каси бира. Днес е празникът на парка „Серенгети” и сметам да се направим на маймуна.

-Добре, Пепка – каза бабата на Пепката Божурин и направи страхотна салата. Към полунощ тя все пак вкара в действие прословутата си тояга, като добре начеса задника на изумителния Дървен Материал – комшията от улица „Кокиче”.

Така Пепката Божурин нанесе сериозна пробойна в структурата на иначе железния отряд. От яд баба Цуци пресече застройката на киселец-чорбата. А баба Яга от толкова отдавна не беше получавала пенсия, че нямаше с какво да купи нафта от бензиностанцията на Гого Твърдото Гориво. Разбира се, тя се опита да го преметне някак си, но Гого Твърдото Гориво толкова беше прекалил с твърдото гориво, че изобщо пренебрегна офертата за премятането и кротко захърка в обятията на бензиноколонката с надпис „Газ. Пропан-бутан”.

На сутринта Пепката Божурин отиде на корабчето и съобщи на Дъртия Капитан за предстоящата отминала опасност. Похотливото Магаре се усмихна. Клошаря отвори бутилка ром. Дъртия Капитан подаде ръка на Пепката Божурин. И станаха четирима.  

(следва)

Друга някаква история – 1

Цивилизацията пали думите. Казва ми: „Забравил си си анцунга! Няма да играеш физическо”. И аз от малък се чувствам неудобно. Защото няма да играя физическо. Малък съм. Цивилизацията ме направи малък. Защото си забравих анцунга.

###

След като ги изгониха от час по физическо, Дъртия, Похотливото Магаре и Клошаря обявиха война на Цивилизацията, грабнаха една продънена лодка и избягаха в морето. От морския въздух лодката се превърна в кораб, Дъртия стана Дъртия Капитан, Похотливото Магаре си остана Похотливото Магаре, а Клошаря изобщо не беше решил да бъде нещо повече от Клошаря.

###

Преди години Дъртия се казваше Младия, но одъртя и започнаха да го наричат Дъртия. Похотливото Магаре беше просто Магарето, докато не откриха, че е прекалено похотлив за едно обикновено Магаре. А Клошаря от малък си знаеше, че ще умре като Клошаря.

###

Пътува корабчето по морето, макар и да си няма име. Напук на Цивилизацията. Защото тя слага имена, за да няма корабчета. А корабчето си е корабче, каквото и друго име да му сложиш. Пътува то, а малкият екипаж седи на палубата, порка ром, пафка, слива се с вълните и слуша музиката на океана.

###

Цивилизацията не се примири с бягството на тримата. Тя никога не се примирява. И изпрати по петите им Големия Нилски Крокодил.

- Не съм алигатор! – каза Крокодила, след като Похотливото Магаре и Клошаря го уловиха за предните лапички.

- Не съм алигатор! – повтори Крокодила, след като го затвориха в трюма и започнаха да му задават глупави въпроси.

- И не съм от Нил, а от Замбези! – разплака се Крокодила накрая.

- Чист алигатор си! – разпени се Похотливото Магаре.

- При това от Западна Сахара – добави Клошаря.

- Западна Сахара е пустиня – опъна се Крокодила – там животни няма!

- Тогава Източна Сахара. Или може би Североизточна. А защо не Югоизточна!?

- Чист алигатор си!

- Не съм. Крокодил съм!

- Алигатор!

- Крокодил!

- Алигатор!

- Крокодил!

- Ей, вие там! – изкрещя Дъртия Капитан, изпи огромна глътка ром, дръпна от цигарата си и погледна останалите с нежните си черни, режещи очи. – Ей, вие там! Оставете веднага горкото хайванче на мира! Бездруго си нямаме куче или коте – то ще ни е корабен любимец. Нилското алигаторче на батко! Хайде ела тук да ти сипя една шкембе-чорбица от акула и да пийнеш няколко бирички от водорасли.

- Добре – въздъхна Големия Нилски Крокодил от река Замбези – алигаторче съм! Но алкохол не пия.

- Че бирата алкохол ли е?

- Добре – примири се Крокодила, изпи няколко бири, напи се, изигра мощна Граовска ръченица, повърна в синьото море, сби се с Клошаря, а накрая сладко заспа и замяука:

- Бау, бау, бау!

###

Бог ни даде светлина. И пътища, много пътища, милиони пътища. Бог ни даде живот, вечен живот. А ние се възгордяхме и решихме – сами можем по-добре! И сътворихме Цивилизацията – огромен белокаменен затвор с формата на пирамида. Зазидахме прозорците, за да не виждаме Пътищата, похлупихме таваните, за да не прониква Светлина. Натъпкахме се вътре, един върху друг, озлобени, стъпили на раменете на себеподобните си. Забравихме да се молим, забравихме да се обичаме. Изгонихме любовта, защото пречи на конкуренцията. А без конкуренция - няма производство, без производство – няма потребление, без потребление – няма потребители, а без потребители – няма Цивилизация.

Тясно ни е. Смърди. Седим. Напук. Защото уж можем и сами.

Отвън е природата. Зелена или шарена според сезоните, топла или студена, суха или влажна, тя винаги е чаровна и естествена. А ние стоим зазидани и напразно търсим смисъл. Отчайваме се. Няма пролука, през която да излезеш, няма отвор, през който да надзърнеш. Добре сме се зазидали – не може да се отрече. Добре сме се отделили от Бога. Само че защо си мислим, че сме свободни!?

###

След дълго обмисляне и петдесет кила ром Дъртия Капитан, Похотливото Магаре и Клошаря решиха да нападнат Кушкундалево – селото на самодивите. Бандата се въоръжи с четири изкривени талпи. Корабчето акостира на пристанището – някъде накрая на света. Кушкундалевци устроиха на тримата страхотен прием. Битката се размина. Битките винаги се разминават, когато има страхотен прием.

Самодивите сложиха богата трапеза. Самодивчовците подбраха прекрасни напитки. И под сянката на цъфналите череши Дъртия Капитан, Похотливото Магаре и Клошаря ядоха и пиха до насита чак до следобеда на следващия месец. А да танцуваш румба със самодива си е цяло постижение, особено за Похотливото Магаре, който досега беше играл само карти и кючек. Клошаря пък се пусна като централен нападател в националния отбор по футбол на самодивчовците и отбеляза три решителни гола от засада във вратата на Горските Хиени. Дъртия Капитан се влюби в самодивата Юлия и тя му роди едно младо Дърто Капитанче.

След две години, прекарани в Кушкундалево, Дъртия Капитан, Похотливото Магаре и Клошаря решиха, че все пак трябва да отърват хората от Цивилизацията и се качиха на борда на своето корабче. Самодивата Юлия, младото Дърто Капитанче, националният отбор по футбол на самодивчовците и танцьорките на румба си останаха в Кушкундалево, защото всичко, което е родено в Кушкундалево, трябва да си остане в Кушкундалево.

Дъртия Капитан обеща, че когато победят Цивилизацията и се пенсионират, те и тримата ще се върнат в Кушкундалево, за да карат старините си.

Кушкундалевци подариха на бандата едно никога неувяхващо черешово клонче, което всъщност не служеше за нищо.

Корабчето се отдели от кея на пристанище „Кушкундалево”. Дъртия Капитан, Похотливото Магаре и Клошаря помахаха като за „Добър ден” и се отправиха на втората си битка с Цивилизацията.

(следва)   

Събуди се!

Нещата са очевидни. В съвременната неолиберална реалност се води битка между националните държави и наднационалните корпорации. Резултатът също е очевиден – корпорациите, които имат един-единствен господар – парите, печелят убедително. Националната държава като структура все повече задлъжнява, трупа материални и нематериални пасиви и губи възможност да отстоява основните си ценности и необходимости. На път е да бъде превзета и последната й крепост – уникалната културна и цивилизационна идентичност на общността от хора, които стоят в основата на създаването й. Тя бива най-нагло подменяна с универсални мултикултуралистични форми, често пъти лишени от всякакво съдържание. И понеже е битка – нормално е да има съпротива. Неслучайно в политически грамотните западноевропейски общества хората се ориентират към идеи, набеждавани от корпоративната пропаганда за крайни, които от една страна търсят запазването на специфичната културна идентичност, която е преобладаваща за конкретната страна, а от друга желаят засилена роля на държавата като институция в социално-икономическите процеси. Това води до нови и парадоксални реалности, които допреди 25 години биха били немислими. Например във Франция крайната десница на Марин Льо Пен и крайната левица на Меланшон, на пръв поглед напълно противоположни формации, всъщност имат една и съща цел – рестарт на Държавата. Друга тема е дали този рестарт изобщо е възможен, но все пак всяка съпротива срещу действителността е достойна за уважение, защото често пъти именно тя ражда значимите личности.

Къде сме ние навръх Деня на народните будители? За да си отговорим на въпроса, няма да е зле да сме наясно кои са тези будители и за какво са се борили. Кои са Свети Иван Рилски, патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Васил Левски, Христо Ботев и стотиците други и за какво са си губили ценното време, което превърнато в пари - би им донесло неизмерими печалби? Казано лаконично – това са хората, които създават и отстояват българската културна и национална идентичност и се борят за правото на съществуване на независима Българска държава, предполагайки че по този начин тази идентичност ще крепне и ще се развива в по-благоприятни условия.

От гледна точка на универсалните евро-атлантически цивилизационни ценности, които толкова са ни легнали на сърцето, будителите са откровени престъпници.

От гледна точка на родните ни мечти и идеали те са нашите светци.

Право на всеки индивид е да избере по своя съвест и воля гледната точка, от която ще гледа, и да плати цената на избора си.

Едните трябва да знаят, че не може да има България на три морета с 20 хиляди щика, едно пробито корито и два самолета, а другите, че разликата между безродника и зомбито е съвсем незначителна.