Прасешка история

Днес за втори път ме изгониха от форума на „Гонг”. Казвам го с определена гордост, защото и двата случая са показателни за нивото на българската спортна журналистика.

Първия път ми биха шута, защото споделих, че в любимия ми „Левски” би трябвало да играят повече софиянци. Днес, защото в един небрежен заядлив спор с фенове на ЦСКА на тема кой е по-велик употребих израза „прасешка история”.

Очевидно е, че много българи имат провинциални и родови комплекси, които са много глупави. Аз лично никога не съм се срамувал, че родът на майка ми е от София и прадядо ми е ловувал с Борис ІІІ, както и никога не съм се срамувал, че родът на баща ми е от село Загражден, област Плевенска, и че дядо ми, на когото съм кръстен, беше убеден сталинист. Това са си моите родове и аз си ги обичам. Бих обичал предците си дори да бяха последните разбойници, просто защото това са си моите предци и аз нося частици от тяхната кръв. Човек не бива да се срамува от произхода си, нито пък е необходимо да обвинява тези, които са го създали, за собствените си неудачи. А и въпросът си беше чисто футболен – синият тим винаги е бил по-силен, когато в него са играели повече софиянци и изобщо момчета, отраснали в неговата Детско-юношеска школа.

Що се отнася до „прасешката история” – там, разбира се, нещата са и доста по-различни, и доста по-смешни. Който познава футболния фолклор много добре знае, че феновете на ЦСКА наричат левскарите „говеда”, а феновете на „Левски” наричат цесекарите „прасета”. Досега никога не съм се обиждал, когато приятели от ЦСКА са ме наричали „говедо”, както и приятелите ми от ЦСКА никога не са се обиждали на „прасе”. Тази футболна терминология е толкова естествена, колкото и това, че за нас, левскарите, най-велик е Георги Аспарухов, а за цесекарите – Христо Стоичков.

Нежните душици от „Гонг”, обаче, тези, естествени за футболните фенове, нещица не ги разбират и когато видят мнение, което е различно от тяхното, цензурират. Чудно ли е тогава, че от години спортната журналистика у нас е на плачевното ниво на футбола ни. Как, отричайки най-футболните неща, можеш да говориш за футбол!? Спортните журналисти са се превърнали в някаква секта от богоизбрани, която си говори на някакъв тайнствен език и се кланя на някакво още по-тайнствено божество (даже, като се сетя за принадлежността на едни главни редактори към едни определени структури на тоталитарната държава, мисля, че се сещам за името на божеството). Ползата за спорта и футбола от тези момченца и момиченца е точно нулева, клоняща към минус 101.

Спортът не може без спортната журналистика. И няма какво да се лъжем – като своеобразен социален отдушник - и спорт, и спортна журналистика бяха на много по-високо ниво именно по времето на тоталитаризма. Тогава и журналистите си разбираха от занаята, и статиите им бяха по-критични, а и спортистите имаха с пъти повече успехи. Спортните хора знаеха езика и изискванията на нас, феновете, и гледаха да оправдаят очакванията ни. Днешните „юнаци” чрез заяжданията си с нас се надяват да прикрият провалите си.

Професорът

„Най-тежкият грях” – има такава приказка от Ангел Каралийчев. Оказва се, че в Божиите очи и на Божия кантар една отронена от окото на слепец сълза тежи повече от чешма, мост и църква. Грешникът, който се мисли за праведен, накрая свежда глава и поема към пъкъла.

Приказката си е приказка, но понякога така е и в действителност. Трябва да внимаваш, когато градиш, за да не нараниш някого, който няма никакво намерение да се меша в градежа ти.

Някога един бяга от България. Бил е войник и на границата убива други две войничета. Бяга от родината си, бяга от дълга си, убива и отива някъде си, където да търси свобода, жизнен опит, а може би просто повече пари. След време се връща. Родината му прощава. Близките на убитите от него му прощават. Обаче нашият юнак не е уверен, че му е простено и започва да гради църква. Вероятно Всепрощаващият му прощава и този фалш, но човечецът продължава настоятелно да търси Прошката, без да признава греха си. Питам се, колко ли тежат отронените сълзи от очите на близките на жертвите му?

И една истинска история. Навремето професор Стайко Трифонов беше „страшилище” за студентите. Преподаваше новата история на България. Носеше вехто синьо костюмче, изглеждаше строг и необщителен. Когато започваше да говори за България, очите му заблестяваха. Когато сочеше земите, населявани в миналото от етнически българи, ръката му се плъзгаше по цялата ширина и дължина на географската карта на Европа, като закачаше част и от азиатския континент.

Професор Трифонов рядко се усмихваше камо ли да се засмее. Говореше притеснен и натъжен за ставащото в страната ни през бурните години на прехода. Опитваше се да ни научи поне малко на патриотизма, който искрено и неподправено гореше в сърцето му. В действителност изпитите му бяха трудни само за напълно неподготвените студенти. Останалото бяха женски писъци и истерии на първокурсници. Жалката легенда разправя, че някаква истерична мърла, скъсана на изпит заради собствената си глупост, е направила черна магия на професора. Глупавите суеверници виждат в тази още по-глупава легенда мистериозен знак. Истината е, че професор Трифонов си отива от грешния свят от обикновено за простосмъртните заболяване, огорчен от разпада на страната ни и загрижен за съдбата на останалото на тази територия малцинство с българско национално самосъзнание.

Вероятно Професорът е бил голям грешник и вероятно го е „пипнала черната магия” (вероятно поръчана при някой ходжа), на „праведната” истерична мърла. Макар че от гледна точка на християнската вяра (невероятно, но факт – на територията България все още има остатъци на християнско население!), това си е направо малко вероятно.

Аз знам само, че, колкото и да е бил грешен, Стайко Трифонов е истински праведник в сравнение с юдите, които продадоха и предадоха България за много по-малко от 30 сребърника!

Знам и вярвам, че Господ не понася еднакво черната магия и глупавите суеверници!

Убеден съм, че сълзите на скъсаните глупави студентки не са сълзата, отронена от окото на слепеца. За да знаеш, трябва да учиш! Прости ни, Професоре, глупостта и почивай в мир!